Сутрин, по хайдушко време,
грабвам въдица и стръв,
и дори да ми се дреме,
пак съм на реката пръв.
Леко с въдица замятам,
притаявам бързо дъх,
волята си закалявам,
чувам лудата си кръв.
Ето, плувката потръпва,
нещо бавно я влече
и ръката рязко дръпва,
рибата да засече.
Ала тя се мята лудо,
иска да се откачи.
Чуди се какво ли чудо
виждат нейните очи.
Щом се върна, отдалече
викам весел и засмян:
-Слагайте тигана вече,
нося ви голям шаран!