„РАЗУМУ”
Алексей Алексеевич Ганин (1893-1925 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
КЪМ РАЗУМА
1.
Мой беден шут, водачо сляп, поспри,
пред нас е входът към последна тайна,
а ти крещиш и се въртиш в игри
все още сред зората ми случайна.
Зората в ден диханен изгоря,
денят към облачен корниз се свежда.
Ти не позна творящата искра
и не докосна светлата одежда.
Угасна жертвеникът в храма стар,
мъгли се стелят, мръсен дим се мята.
В див танц се впусна, святия олтар
закри, опиянено от лъжата.
Надяна пъстра шапка, в тремор цял,
на мен – венец от зъбци с кръв облети,
веселие и смях сред мрак възпял,
кривиш лице и дрънкаш със звънчета.
2.
От болка в парка, вечен ден прикрил,
душата като лъч от нас отлита,
аз – сякаш прах, ти – крива сянка впил
в мъгли лъжовни, в злоба се оплиташ.
Взривихме миналия дом, избягахме навън
по път крещящ, та храмове да търсим.
След нас заплува глуха нощ и вдън
усука небесата с меки пръсти.
В червото нощно гърчи се набат.
Разчорлените бури дишат с вихри-бездни,
раззинал паст, ръмжи чугунен гад,
звездите гълта, гроздовете звездни.
Възнасят се в обози гроб след гроб,
в савани врят мъртвешките редици.
Зъбати черепи поклащат лоб
и с черно грачене облитат птици.
Но твойта шапка скачаше сама
и в танца тайни зли не забеляза,
поведе ме през всички времена
и всяка крачка с кръв и жар беляза.
С небивалици гръмки в храм влетя
при вечността, от райска чаша втекла
меда житейски в птици и цветя,
отрова хвърли, вечността да секне.
„Аз – Бог на боговете” – възвести
на свитъка на времето безумна слава
и любовта ми разпиля в ненавист,
и запълзя подобно червей ти.
През алената тиня полетя
към страшните вселенски пещи,
където духове пекат света
и с грешни кръстове товарят плещи.
3.
Мой беден шут, спри танца див край нас,
спри таз игра с огньове ледни, жалко
преминахме. Сега последен час
скрипти с масивни ключове в ключалка.
Простена дважди съдната тръба,
виж кръстен път над плаващи сумраци.
От таен вход оглежда ни съдба,
чертае в канари душата знаци.
Препуска бледен кон. Врати скриптят.
Пред нас – последен праг след жълтата тревога.
Моли се, шуте мой, свали халат
и шапка скръбна жертвай ти за Бога.
Ударения
КЪМ РАЗУМА
1.
Мой бе́ден шу́т, вода́чо сля́п, поспри́,
пред на́с е вхо́дът към после́дна та́йна,
а ти́ крешти́ш и се върти́ш в игри́
все о́ще сред зора́та ми случа́йна.
Зора́та в де́н диха́нен изгоря́,
деня́т към о́блачен корни́з се све́жда.
Ти не позна́ творя́штата искра́
и не доко́сна све́тлата оде́жда.
Уга́сна же́ртвеникът в хра́ма ста́р,
мъгли́ се сте́лят, мръ́сен ди́м се мя́та.
В див та́нц се впу́сна, свя́тия олта́р
закри́, опияне́но от лъжа́та.
Надя́на пъ́стра ша́пка, в тре́мор ця́л,
на ме́н – вене́ц от зъ́бци с кръ́в обле́ти,
весе́лие и смя́х сред мра́к възпя́л,
криви́ш лице́ и дръ́нкаш със звънче́та.
2.
От бо́лка в па́рка, ве́чен де́н прикри́л,
душа́та като лъ́ч от на́с отли́та,
аз – ся́каш пра́х, ти – кри́ва ся́нка впи́л
в мъгли́ лъжо́вни, в зло́ба се опли́таш.
Взриви́хме ми́налия до́м, избя́гахме навъ́н
по пъ́т крештя́шт, та хра́мове да тъ́рсим.
След на́с заплу́ва глу́ха но́шт и вдъ́н
усу́ка небеса́та с ме́ки пръ́сти.
В черво́то но́штно гъ́рчи се наба́т.
Разчо́рлените бу́ри ди́шат с ви́хри-бе́здни,
раззи́нал па́ст, ръмжи́ чугу́нен га́д,
звезди́те гъ́лта, гро́здовете зве́здни.
Възна́сят се в обо́зи гро́б след гро́б,
в сава́ни вря́т мъртве́шките реди́ци.
Зъба́ти че́репи покла́штат ло́б
и с че́рно гра́чене обли́тат пти́ци.
Но тво́йта ша́пка ска́чаше сама́
и в та́нца та́йни зли́ не забеля́за,
пове́де ме през вси́чки времена́
и вся́ка кра́чка с кръ́в и жа́р беля́за.
С неби́валици гръ́мки в хра́м влетя́
при вечността́, от ра́йска ча́ша вте́кла
меда́ жите́йски в пти́ци и цветя́,
отро́ва хвъ́рли, вечността́ да се́кне.
„Аз – Бо́г на богове́те” – възвести́
на сви́тъка на вре́мето безу́мна сла́ва
и любовта́ ми разпиля́ в нена́вист,
и запълзя́ подо́бно че́рвей ти́.
През а́лената ти́ня полетя́
към стра́шните вселе́нски пе́шти,
къде́то ду́хове пека́т света́
и с гре́шни кръ́стове това́рят пле́шти.
3.
Мой бе́ден шу́т, спри та́нца ди́в край на́с,
спри та́з игра́ с огньо́ве ле́дни, жа́лко
преми́нахме. Сега́ после́ден ча́с
скрипти́ с маси́вни клю́чове в ключа́лка.
Просте́на два́жди съ́дната тръба́,
виж кръ́стен пъ́т над пла́вашти сумра́ци.
От та́ен вхо́д огле́жда ни съдба́,
черта́е в канари́ душа́та зна́ци.
Препу́ска бле́ден ко́н. Врати́ скриптя́т.
Пред на́с – после́ден пра́г след жъ́лтата трево́га.
Моли́ се, шу́те мо́й, свали́ хала́т
и ша́пка скръ́бна же́ртвай ти́ за Бо́га.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Алексей Ганин
РАЗУМУ
1.
Мой бедный шут, мой поводырь слепой,
Мы подошли к вратам последней тайны,
А ты кричишь и тешишься игрой,
Как в первый час Зари моей случайной.
Но час Зари сгорел в дыханьи Дня,
И День ушел по облачным карнизам.
Ты не узнал творящего огня
И не коснулся края светлой ризы.
И в нашем храме жертвенник угас,
Поднялся дым и серые туманы.
И Ты в бреду пустился в дикий пляс,
Закрыл алтарь и опьянел обманом.
Дрожа, одел узорчатый колпак,
А мне – венец с кровавыми зубцами,
И пел, смеясь, что весел только мрак,
кривил лицо и звякал бубенцами.
2.
От боли в сад, где скрылся вечный День,
Моя душа лучом от нас умчалась,
И я, как прах, а Ты – кривая тень,
В туманах лжи, злословя, закачались.
Мы прежнее сожгли и убежали прочь
В кричащий путь искать иные храмы.
За нами вслед плыла глухая ночь,
Свивая небо пухлыми руками.
Во чреве Ночи корчился набат.
Дышали вихрями всклокоченные Грозы,
Разинув пасть, рычал чугунный Гад,
Глотая звезд спадающие гроздья.
Тянулись ввысь обозами гроба,
Из саванов глядели мертвых лица.
Оскалив рты, кивали черепа,
И с черным карканьем носились птицы.
Но твой колпак струил все тот же звон,
И страшных тайн Ты в пляске не заметил,
Провел меня по странам всех времен,
И каждый шаг огнем и кровью метил.
Ворвался в храм с гремушкой небылиц,
Где вечность держит солнечную чашу
И медом жизни кормит райских птиц,
И бросил яд, чтоб вечность стала краше.
„Я – бог богов”, в безумье начертал
На свитке времени, печаль свою лелея,
Мою любовь, как ненависть развеял
Дробил миры и червем уползал.
И вновь бежал, ныряя в тине мглы,
На красный дым вселенской печи,
Где Духи мук сжигают лик земли,
И новый крест мне взваливал на плечи.
3.
Мой бедный Шут, кончай свой дикий пляс,
Кончай игру холодными огнями,
Мы все прошли. И вот последний час
Звенит в замках тяжелыми ключами.
Стонала дважды судная труба,
Наш путь крестом встает в плавучем мраке.
Из тайных врат глядит на нас Судьба,
И луч Души на камнях чертит знаки.
Врата скрипят. Несется бледный Конь.
Мы в желтом пламени последнего порога.
Молись, мой Шут, снимай свой балахон
И жги колпак за скорби в жертву Богу.
1919 г.
---------------
Руският поет и писател Алексей Алексеевич Ганин е роден на 28 юли 1893 г. в с. Коншино, Вологодска губерния. Учил е във Вологодския акушеро-фелдшерски институт (1911-1914 г.). Първите си стихове публикува във в. „Эхо” през 1913 г. През 1916 г. се запознава със Сергей Есенин и двамата стават близки приятели. Публикува поезия в издания и сборници като „Скифы” (1917 г.), „Конница бурь” (1920 г.), „Кооперация Севера”, „Записки Передвижного Общедоступного театра” (1920 г.) и др. В началото на 20-те години на ХХ в. заедно с група съмишленици създава Програма за спасение на Русия и подготвя антиболшевишките „Тезисы” на програмата. Автор е на поетичните сборници „Звёздный корабль” (1920 г.) и „Былинное поле” (1924 г.), на 11 самиздатски стихосбирки (1920-1921 г.): „Коншино”, „В огне и славе”, „Вечер”, „Золотое безлюдье”, „Кибураба”, „Красный час”, „Мешок алмазов”, „Певучий берег”, „Раскованный мир”, „Сарай”, „Священный клич”, на романа-притча „Завтра” (1923 г.) и др. Голяма част от творчеството му не е запазена. През 1924 г. е арестуван с обвинение за принадлежност към антидържавна организация и на 30 март 1925 г. е разстрелян без съд и присъда в подземията на „Люблянка” в Москва от органите за държавна сигурност. Реабилитиран е посмъртно през 1966 г.