НЕ СЕ ЛИ УМОРИ
Животът ме решава в кръстословица.
Отвесен ход… И пак хоризонтал.
Редуват се възходи с безизходици.
И ето ме – уж млад, но остарял.
Загледан, там стоя – на кръстопътя му,
а вятърът му свири с контрабас,
отвял далече мислите разкъсани.
И все в посоки трудни тръгвам аз.
Вървя, поел в полетата изписани.
В квадрати празни все ме вкарва той –
с живота ми от време сме орисани
да спорим мъжки в ребуси безброй.
Животе мой, не се ли умори от мен?
Пусни ме да живея, както знам.
Посока съм избрал. До сетния ми ден
и себе си, и теб не ще предам.