КРАСИВА
Свеж дъжд валя по уличката стара.
От вчера. Тъжнотиите отми.
И срещнах те – жена на тротоара.
Вървяхме с теб така в дъжда – сами.
До вчера тъй невидима и вяла.
И тъжна. И невзрачна може би.
А днес видях тъгата преваляла.
И в мен дъждът срама за миг уби:
- Поспри при мен! Чадърът ми е читав.
Не стой в дъжда на този тротоар!
И после продължих, вместо да питам:
- Да седнем там на сухо, в оня бар!
Погледна ме. Очите ти събраха
на този дъжд покоя, свежестта:
- Дъждът е чуден. Той не е заплаха.
- А може би проблем е възрастта?
Отмина ме. Не спря в дъжда при мене.
Обърнах се: - Я, виж каква жена!
Морето е за нея до колене.
Дъждът – мотив за нежна тишина.
А аз? Останах сам на тротоара.
Чадърът ли е знак за възрастта?
Или дъждът по уличката стара
напомни ми какво е младостта –
Чаровница! И всичко и отива.
И как не бях се вгледал досега?
Тя, младостта, еднакво е красива
и в отказа, и в тихата тъга!