Изгаря ме нестихващата жажда
за пролетни усмихнати лъчи,
но пътя ми към слънцето прегражда
тъгата сива в твоите очи.
Тъгата ляга като сянка бледа,
поглъща бързо пролетния злак,
надеждата безпомощно ме гледа,
потъва в лепкавия тъжен мрак.
Ще спра на злото земно потеклото,
че господар на своя свят съм аз,
а на съдбата груба колелото
ще яхна смело сам, вместо Пегас…