„ОБРАЩЕНИЕ К ХIХ ПАРТСЪЕЗДУ”
Геннадий Николаевич Куприянов (1905-1979 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ХIХ ПАРТИЕН КОНГРЕС
Блестиш, вечерна столице красива!
Искрят огньове, светлина се лей,
сърцата ни с надежда се обливат,
щом видим аления Мавзолей.
Стани, Илич! Виж дните ни прекрасни,
чуй 19-ия ни партконгрес!
Какъв живот под иго самовластно,
какви „победи” в светлото ни днес!
Виж сцената, щастливите артисти,
и виж литературния ни храм,
но зад железните кулиси
недей, Илич, недей да гледаш там!
Там страшно е! Там страдат хора!
Не е животът, който завеща.
Там няма правда, там топор говори,
там властват щик, окови, смърт в нощта.
От тежък труд телата ни са свити,
мазоли на ръцете ни кървят.
Живеят хората като добитък
и спят в килиите на тъмен свят.
Към комунизма верни, изградиха база,
канал в Москва и Волго-Дон –
родината за благодарност ги наказа
и дълго ще отеква техният оковен стон.
В бодлива тел лежи страната, знай.
За лагерите да ти кажа мога,
но този списък е, Илич, без край,
безсилен е орловият ти поглед.
В Урал и Крайния ни север жило
с железен път над трупове към нова смърт звъни,
в дъгата кървава туй лагерно ветрило
се губи сред мъгливите далечини.
Караганда, Норилск, Тайшет и Воркута
пред страшната Колима с ужас се прекланят.
Животът ням е, няма свобода
и чест, каквито ти охолно завеща ни.
Там честни хора ходят с номер на гърба,
ярема на неволята си влачат,
кълнат несправедливата съдба,
потръпвайки от срам и болка, плачат.
Илич, не вярвай, че са враг за нас,
тях просто ги нарочиха за страшни,
не лижат ли чекисткия ботуш, тогаз
ги хващат и на лагер ги изпращат.
Деветдесет от всеки сто там ден след ден
съвсем-съвсем невинни непознати
запрати Берия в жесток джендем,
че са му нужни дворцови палати.
Ще предаде Русия, всяващ скръб,
за да царува смело,
а Сталин – стар и тъп –
ще разгроми от теб започнатото дело.
До власт щом Берия се добере,
духът на комунизма ще загине
и в нова напаст жертви ще бере
обезкървена нашата родина.
Кръвта народна вече на реки тече.
Затвори пълни. Ври омраза.
Не мисли никой накъде това влече
и как да се срази садистката зараза.
Царят ужасен произвол и срам,
жестоки гаври, стон и плач,
дори и ти, ако отидеш там,
ще ти избие зъбите чекист-палач.
Съратниците ти в подвали задушиха,
пришиха им предателско клеймо,
изпратиха в Сибир или избиха,
надянати с позорния хомот.
Прихвана Сталин властова зараза
и че е гений си въобрази,
стена чекистка от народа му го пази,
съветите ти мъдри порази.
Като пакети той деца и старци води
в сибирския студен и глух безмер,
републики разбива и народи,
за бащиния взел СССР.
Разсърди се за нещо той наскоро
и шест народа в миг обезличи.
Да му се молят иска всички хора
и с геноцида себе си да увековечи.
Сляп здравеняк дома си разрушил е,
от покрива да смъкне врагове!
Но тъй живота си без време нарушил е,
не ще го славят бъдни векове.
И Сталин като сляп палач
осакатява, реже...
От Кремъл не дочува плач,
ни чува люде, ни поглежда.
Презрян страхливец сянката го гони.
Навсякъде във всеки вижда враг.
От мързел обладан, нищожни мисли рони.
Не! Как така да се живее, как?
Илич! Илич! За туй ли бе борбата,
да ни огъва таз немила власт,
за черния си хляб, в сълзи обляти,
ботуш чекистки да търпим над нас.
Насилие и мъки хората обричат,
животът ги на карта закачи
сами ръцете родни да отсичат
и да изваждат своите очи.
Конгреса чуй! Раздавай правда смело.
На стареца невиждащ помогни,
вдигни умело ленинското дело
и страшните чекисти разгони!
Те позорят духа на комуниста,
страната ни търгуват за позор,
там на „Любянка” клика е нечиста,
да се изчисти трябва струпаният тор.
Кажи на Сталин: „Хей, върви в оставка,
безсилен си! Достатъчно беди!
Ръждяса твоята желязна ставка,
на старини върви се разходи!”
А Берия в затвора нека страда,
боклука му чекистки измети в затвор,
да не гнети народа този Торквемада,
над партията да не трупа нов позор.
Невинните завчас на свобода пуснете,
за дребни грешчици да се прости,
свободно слово на народа разрешете,
чекистки сговор да се съкрати.
За да сплотите хората на дело.
Да се забравят мъка и беда,
живота всеки гражданин да гледа смело,
без страх от разните му празни господа!
Напред народната вълна ще ви обхване
към върховете на щастлив живот,
далече в миналото ще остане
кошмарът на велик народ.
Стани, Илич! Конгресът заседава,
разумно помогни им да решат.
Те Берия оставят ли да управлява,
на комунизма делото ще разгромят.
Владимирски специален затвор, килия № 37, октомври 1952 г.
Ударения
ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ХIХ ПАРТИЕН КОНГРЕС
Блести́ш, вече́рна сто́лице краси́ва!
Искря́т огньо́ве, светлина́ се ле́й,
сърца́та ни с наде́жда се обли́ват,
штом ви́дим а́ления Мавзоле́й.
Стани́, Или́ч! Виж дни́те ни прекра́сни,
чуй Деветна́йстия ни па́ртконгре́с!
Какъ́в живо́т под и́го самовла́стно,
какви́ „побе́ди” в све́тлото ни дне́с!
Виж сце́ната, штастли́вите арти́сти,
и ви́ж литерату́рния ни хра́м,
но зад желе́зните кули́си
неде́й, Или́ч, неде́й да гле́даш та́м!
Там стра́шно е! Там стра́дат хо́ра!
Не е́ живо́тът, ко́йто завешта́.
Там ня́ма пра́вда, та́м топо́р гово́ри,
там вла́стват шти́к, око́ви, смъ́рт в ноштта́.
От те́жък тру́д тела́та ни са сви́ти,
мазо́ли на ръце́те ни кървя́т.
Живе́ят хо́рата като доби́тък
и спя́т в кили́ите на тъ́мен свя́т.
Към комуни́зма ве́рни, изгради́ха ба́за,
кана́л в Москва́ и Во́лго-До́н –
роди́ната за благода́рност ги нака́за
и дъ́лго ште оте́ква те́хният око́вен сто́н.
В бодли́ва те́л лежи́ страна́та, зна́й.
За ла́герите да ти ка́жа мо́га,
но то́зи спи́сък е, Или́ч, без кра́й,
безси́лен е орло́вият ти по́глед.
В Ура́л и Кра́йния ни се́вер жи́ло
с желе́зен пъ́т над тру́пове към но́ва смъ́рт звъни́,
в дъга́та къ́рвава туй ла́герно ветри́ло
се гу́би сред мъгли́вите далечини́.
Караганда́, Нори́лск, Тайше́т и Воркута́
пред стра́шната Коли́ма с у́жас се прекла́нят.
Живо́тът ня́м е, ня́ма свобода́
и че́ст, какви́то ти́ охо́лно завешта́ ни.
Там че́стни хо́ра хо́дят с но́мер на гърба́,
яре́ма на нево́лята си вла́чат,
кълна́т несправедли́вата съдба́,
потръ́пвайки от сра́м и бо́лка, пла́чат.
Или́ч, не вя́рвай, че са вра́г за на́с,
тях про́сто ги наро́чиха за стра́шни,
не ли́жат ли чеки́сткия боту́ш, тога́з
ги хва́штат и на ла́гер ги изпра́штат.
Деветдесе́т от все́ки сто́ там де́н след де́н
съвсе́м-съвсе́м неви́нни непозна́ти
запра́ти Бе́рия в жесто́к дженде́м,
че са му ну́жни дво́рцови пала́ти.
Ште предаде́ Руси́я, вся́вашт скръ́б,
за да цару́ва сме́ло,
а Ста́лин – ста́р и тъ́п –
ште разгроми́ от те́б запо́чнатото де́ло.
До вла́ст штом Бе́рия се добере́,
духъ́т на комуни́зма ште заги́не
и в но́ва на́паст же́ртви ште бере́
обезкърве́на на́шата роди́на.
Кръвта́ наро́дна ве́че на реки́ тече́.
Затво́ри пъ́лни. Ври́ омра́за.
Не ми́сли ни́кой накъде́ това́ влече́
и ка́к да се срази́ сади́стката зара́за.
Царя́т ужа́сен произво́л и сра́м,
жесто́ки га́ври, сто́н и пла́ч,
дори́ и ти́, ако оти́деш та́м,
ште ти изби́е зъ́бите чеки́ст-пала́ч.
Съра́тниците ти в подва́ли задуши́ха,
приши́ха им преда́телско клеймо́,
изпра́тиха в Сиби́р или изби́ха,
надя́нати с позо́рния хомо́т.
Прихва́на Ста́лин властова́ зара́за
и че е ге́ний си въобрази́,
стена́ чеки́стка от наро́да му го па́зи,
съве́тите ти мъ́дри порази́.
Като́ паке́ти то́й деца́ и ста́рци во́ди
в сиби́рския студе́н и глу́х безме́р,
репу́блики разби́ва и наро́ди,
за баштини́я взе́л ЕсЕсЕсЕ́р.
Разсъ́рди се за не́што то́й наско́ро
и ше́ст наро́да в ми́г обезличи́.
Да му се мо́лят и́ска вси́чки хо́ра
и с геноци́да се́бе си да увековечи́.
Сляп здравеня́к дома́ си разруши́л е,
от по́крива да смъ́кне врагове́!
Но тъ́й живо́та си без вре́ме наруши́л е,
не ште́ го сла́вят бъ́дни векове́.
И Ста́лин като сля́п пала́ч
осакатя́ва, ре́же...
От Кре́мъл не дочу́ва пла́ч,
ни чу́ва лю́де, ни погле́жда.
Презря́н страхли́вец ся́нката го го́ни.
Нався́къде във все́ки ви́жда вра́г.
От мъ́рзел облада́н, ништо́жни ми́сли ро́ни.
Не! Ка́к така́ да се живе́е, ка́к?
Или́ч! Или́ч! За ту́й ли бе́ борба́та,
да ни огъ́ва та́з неми́ла вла́ст,
за че́рния си хля́б, в сълзи́ обля́ти,
боту́ш чеки́стки да търпи́м над на́с.
Наси́лие и мъ́ки хо́рата обри́чат,
живо́тът ги на ка́рта закачи́
сами́ ръце́те ро́дни да отси́чат
и да изва́ждат сво́ите очи́.
Конгре́са чу́й! Разда́вай пра́вда сме́ло.
На ста́реца неви́ждашт помогни́,
вдигни́ уме́ло ле́нинското де́ло
и стра́шните чеки́сти разгони́!
Те позоря́т духа́ на комуни́ста,
страна́та ни търгу́ват за позо́р,
там на „Любя́нка” кли́ка е нечи́ста,
да се изчи́сти тря́бва стру́паният то́р.
Кажи́ на Ста́лин: „Хе́й, върви́ в оста́вка,
безси́лен си! Доста́тъчно беди́!
Ръждя́са тво́ята желя́зна ста́вка,
на старини́ върви́ се разходи́!”
А Бе́рия в затво́ра не́ка стра́да,
боклу́ка му чеки́стки измети́ в затво́р,
да не гнети́ наро́да то́зи Торквема́да,
над па́ртията да не тру́па но́в позо́р.
Неви́нните завча́с на свобода́ пусне́те,
за дре́бни гре́шчици да се прости́,
свобо́дно сло́во на наро́да разреше́те,
чеки́стки сго́вор да се съкрати́.
За да сплоти́те хо́рата на де́ло.
Да се забра́вят мъ́ка и беда́,
живо́та все́ки гра́жданин да гле́да сме́ло,
без стра́х от ра́зните му пра́зни господа́!
Напре́д наро́дната вълна́ ште ви обхва́не
към върхове́те на штастли́в живо́т,
дале́че в ми́налото ште оста́не
кошма́рът на вели́к наро́д.
Стани́, Или́ч! Конгре́сът заседа́ва,
разу́мно помогни́ им да реша́т.
Те Бе́рия оста́вят ли да управля́ва,
на комуни́зма де́лото ште разгромя́т.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Геннадий Куприянов
ОБРАЩЕНИЕ К ХIХ ПАРТСЪЕЗДУ
Как хороша вечерняя столица!
Как много света, тысячи огней,
Как поневоле сердце будет биться,
Когда увидим красный Мавзолей.
Проснись, Ильич! Взгляни на наше счастье
Послушай 19-й партсъезд!
Как мы живем под игом самовластья
И сколько завоевано „побед”!
Взгляни на сцену, как поют артисты,
Литературу тоже не забудь,
Но за железные кулисы,
Прошу, Ильич, не вздумай заглянуть!
Там страшно! Там страдают люди!
Там жизнь не та, что ты им завешал.
Там нет святых советских правосудий,
Там власть штыка, насилий и кандал.
От тяжкого труда согнулись спины,
Кровавые мозоли на руках.
Живут по быту тягловой скотины
И спят под пломбой на сырых досках.
Они построили все стройки коммунизма,
Канал Москвы и Волго-Дон –
За это благодарность скажет им Отчизна
И поколения услышат их кандальный звон.
Опутана колючкой вся страна.
Я лагерей представлю список длинный,
Чего, Ильич, ты сроду не видал,
Их не охватит и твой взгляд орлиный.
Взгляните на Урал, на Крайний Север,
По трупам их железные дороги пролегли,
На карте лагери раскинулись, как веер,
И в затуманенной теряются дали.
Караганда, Норильск, Тайшет и Воркута
Пред грозной Колымой склоняются невольно.
Везде течет немая жизнь, не та,
Как завещал ты жить свободно и привольно.
Там ходят люди с номерами на спинах
И тяжкое влачат ярмо неволи,
Клянут судьбу, стеная и скорбя
И содрогаясь от стыда и боли.
Не верь, Ильич, что это всё враги,
Их просто этой кличкой окрестили,
Кто не хотел лизать чекистам сапоги,
Того схватили, в лагерь посадили.
Там девяносто человек из каждых ста
Совсем, совсем ни в чем не виноваты,
Их Берия сажает неспроста:
Ему нужны дворцовые палаты.
Продаст Россию он, чтоб в Грузии
Царем остаться смело,
А Сталин стар и глуп –
Погубит он тобою начатое дело.
И если Берия захватит власть,
Погубит он все дело коммунизма,
Придет в страну к нам новая напасть,
Заплачет, кровью изойдет Отчизна.
Уж кровь народная потоками течет
Все тюрьмы полны до отказа.
Никто не думает, куда это влечет,
Когда излечится садистская зараза.
Везде царит ужасный произвол,
По тюрьмам пытки, стоны, плач,
И, если б даже ты туда зашел,
Там зубы вышибет любой чекист-палач.
Твоих соратников в подвалах задушили,
Пришили им изменников клеймо.
Иных в Сибирь на каторгу угнали,
Навек надев позорное ярмо.
Тщеславием твой Сталин заразился
И гением себя изобразил,
Стеной чекистов от народа отделился
И все твои заветы позабыл.
Детей и стариков он пачками ссылает
В холодные сибирские края,
Республики совсем уничтожает,
И СССР как вотчина своя.
Недавно он на что-то рассердился
И шесть народов стер с лица земли.
Он хочет, чтоб народ ему молился,
И этот геноцид в заслуги записал свои.
Слепой силач когда-то дом разрушил,
Чтобы на крыше поразить врагов!
Но этим жизнь свою безвременно нарушил
И славы не добился от веков.
И Сталин как слепой силач!
Кромсает и калечит...
В Кремле ему не слышен плач,
А уши он свои не лечит.
Презренный трус, своей боится тени.
Врагов он видит всюду и во всем.
Все это от ничтожных мыслей и от лени.
Нет! Невозможно дальше жить при нем.
Ильич! Ильич! За то ли ты боролся,
Чтобы рабочий гнулся в три дуги,
За черный хлеб слезами обливался
И целовал чекистам сапоги.
Чтобы переносил насилия и муки
И жизнь свою он ставил на туза,
Чтобы рубил свои родные руки
И в двадцать лет выкалывал глаза.
Послушай, съезд! Взгляни на вещи смело.
Слепому старику глаза открой,
Возьмись за дело Ленина умело
И разгони чекистов грязный рой!
Они позорят званье коммуниста,
Страной торгуют оптом и вразнос,
Ведь на Лубянке далеко не чисто,
Так надо вычистить оставшийся навоз.
А Сталину сказать: „Иди в отставку,
Ты не способен больше управлять,
И не на то берешь ты, старец, ставку.
Иди, под старость надо погулять!”
А Берию в тюрьму отправить надо,
Его соратников повымести как сор,
Чтоб не казнил народ сей новый Торквемада
И не накладывал на партию позор.
Невинных выпустить немедля на свободу,
Простить тому, кто в чем-то виноват,
Свободу слова полностью отдать народу
И сократить чекистский аппарат.
Тогда народ сплотите Вы на деле.
Забудется и горе и беда,
Наш каждый гражданин останется при деле,
И не страшны тогда любые господа!
Народная волна поднимет Вас высоко,
К вершинам счастья наш народ пойдет,
А позади останется далеко
Садизм и как кошмар пройдет.
Проснись, Ильич! Приди на съезд партийный
И помоги задачи им решить.
Ведь, если Берии останутся на воле,
Все дело коммунизма могут погубить!
Владимирская особая тюрьма, камера 37, октябрь 1952 г.
---------------
Руският поет, мемоарист и държавник Генади Куприянов (Геннадий Николаевич Куприянов) е роден на 8/21 ноември 1905 г. в с. Рило, Костромска губерния. Завършил е Костромската школа за съветско и партийно строителство (1931 г.) и Всесъюзния комунистически университет (1935 г.). Бил е първи секретар на Куйбишевския районен комитет на партията (1937 г.), първи секретар на Карелския обком на Комунистическата партия (1938-1940 г.), депутат към Върховния съвет на СССР (1940 г.), член на Военния съвет на Карелския фронт (1941 г.), кандидат-член на ЦК на ВКП(б) (1941 г.), първи секретар на ЦК на Комунистическата партия на Карело-Финската ССР (1940-1950 г.), генерал-майор (1942 г.). През 1950 г. е арестуван по т.нар. ленинградско дело „за антипартийни действия”, осъден е на смърт и е затворен в Лефортовския затвор, където няколко месеца чака разстрел в килия на смъртниците. През 1952 г. присъдата му е заменена с 25 години в трудови лагери. През 1956 г. е оправдан , а през 1957 г. е реабилитиран. Автор е на книгите с мемоари „От Баренцева моря до Ладоги” (1972 г.), „За линией Карельского фронта” (1975 г.) и излезлите след смъртта му „Писем к другу” и „Свидетельствую” (1989 г.). Умира на 28 февруари 1979 г. в гр. Пушкин, Ленинградска област.