Тебя придумала, быть может…
И это вовсе не любовь…
Но что ж тогда мне сердце гложет,
И что тревожит мою кровь?
Сужу себя за несдержанье,
За обнажение души…
Достойна, нет ли оправданья?..
Но что же делать? Подскажи!
Себя в себе законопатить?
Прогнать тебя из сердца вон,
И чувства добрые утратить,
Как будто все пустой лишь звон.
Уйти от поводов к раздумью,
Тоски, сомнений, глупых слёз
И стать хоть чуточку разумней:
Нам не видать уж сладких грёз…
Твоей судьбе с моей судьбою
Соединиться не дано,
Хотя всем сердцем я с тобою,
И знаю, будто бы, давно…
Но, всё ж тебе я пожелаю
От жизни большего тепла.
Пусть не легко, я это знаю,
Но хоть бы горечь-то ушла.
ИЗМИСЛИХ ТЕ, МОЖЕ БИ
Превод: Радко Стоянов
Да те измисля, аз го мога…
Но все пак, туй не е любов.
Сърцето ми го нещо гложди,
тревожи влюбената кръв.
Защо, защо не се въздържам,
разголвам своята душа…
Достойна съм, а се осъждам?
Какво да правя? Подскажи!
Сама ли аз да се погубя
а тебе да прогоня вън?
И чувствата си да изгубя,
тъй както безпардонен звън?
Но да не бъдем празнодумни
с тъги, съмнения, сълзи.
Да станем мъничко разумни:
не виждам нашите мечти…
На двама ни в едно съдбите
не ще се днес съединят.
Макар със теб да съм в мечтите,
не ще се те осъществят…
И все пак, ще ти пожелая
в живота много топлина.
Ще бъде трудно, туй го зная,
но нямам за това вина!