Лидия Зиновьева-Аннибал Белая ночь Бяла нощ

Красимир Георгиев
„БЕЛАЯ НОЧЬ”
Лидия Дмитриевна Зиновьева/ Аннибал (1866-1907 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


БЯЛА НОЩ

Затъва ален щит на слънчев лик,
каляван в златните лъчи на рая...
Изчезна... На отблясъците краят
под купола кипи с негаснещ блик.

След бледа синева зелен опал
от каменните глъбини извира.
Настъпва нощ – без сенки. Не умира
от залезната пещ светлик изгрял

и там замръзнал. Къщите се свиват
и бдителни, и слепи. Ден в нощта.
Без граници са сенки и неща.

Реката отражения излива.
Нощта чудесна леност завеща...
Тук – диви намеци, там – гледки дивни.


Ударения
БЯЛА НОЩ

Затъ́ва а́лен шти́т на слъ́нчев ли́к,
каля́ван в зла́тните лъчи́ на ра́я...
Изче́зна... На отбля́съците кра́ят
под ку́пола кипи́ с нега́снешт бли́к.

След бле́да синева́ зеле́н опа́л
от ка́менните глъбини́ изви́ра.
Настъ́пва но́шт – без се́нки. Не уми́ра
от за́лезната пе́шт светли́к изгря́л

и та́м замръ́знал. Къ́щите се сви́ват
и бди́телни, и сле́пи. Де́н в ноштта́.
Без гра́ници са се́нки и нешта́.

Река́та отраже́ния изли́ва.
Ноштта́ чуде́сна ле́ност завешта́...
Тук – ди́ви на́меци, там – гле́дки ди́вни.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Лидия Зиновьева-Аннибал
БЕЛАЯ НОЧЬ


Червленный щит тонул – не утопал,
В струях калился золотого рая…
И канул… Там, у заревого края,
В купели неугасной свет вскипал.

В синь бледную и в празелень опал
Из глуби камня так горит, играя.
Ночь стала – без теней. Не умирая,
В восточный горн огонь закатный пал,

Не движет свет. Дома, без протяженья, –
И бдительны, и слепы. Ночь – как день.
Но не межует граней четко тень.

Река хранит чудес отображенья.
Ей расточить огонь чудесный – лень…
Намеки здесь – и там лишь достиженья.



БІЛА НІЧ (переклад на українську мову: Николай Сысойлов)

Червле́ний щит тону́в – не потопа́в,
Плеска́вся в стру́ях золотого раю…
І канув… Там, у зо́ряного краю,
В купе́лі невгаси́мій диск скипав.

У синь бліду́ і в пра́зелень – опа́л
Із гли́би ка́меня так ся́йвом гра́є.
Ніч стала без тіне́й – і не вмира́є,
У схíдний горн вогонь захо́ду впав.

Без руху час. Буди́нки, без тяжíння, –
І пи́льні, і глухí. І ніч – як синь.
Та не межу́є гра́ней чітко тінь.

Ріка тремти́ть, несе чудес видíння.
Їй розточи́ть вогонь чудесний – лінь..
І на́тяк там, а тут – лише́ прозрíння.





---------------
Руската поетеса, писателка, литературен критик и драматург Лидия Зиновиева-Анибал (Лидия Дмитриевна Зиновьева/ Аннибал) е родена на 1 март 1866 г. Има музикално образование. Първите й публикации са от 1899 г. в сп. „Северный вестник”. В творчеството си се придържа към символизма. Съпруга е на поета Вячеслав Иванов, с когото в началото на ХХ в. организират известния литературен салон „На Башне” в Петербург. Публикува поезия, проза и статии в списания и алманаси като „Весы”, „Цветнике Ор. Кошница первая” и др. Сред най-известните й творби са драмата „Кольца” (1904 г.), романът „Тридцать три урода” (1906 г.), комедията в стихове „Певучий осел” (1907 г.), сборникът с разкази „Трагический зверинец” (1907 г.), незавършеният роман „Пламенники”, незавършената драма „Великий колокол” и др. Умира на 17 октомври 1907 г. в селището Загорие, Могильовска губерния. Посмъртен сборник „Нет!” с част от произведенията й, публикувани в периодичния печат, излиза през 1918 г.