Презентация
Живях – едно случайно зърно
от джоба кърпен на Времето.
От случаен клас изтърван.
Носен, носен до забрава.
В тъмна и топла пазва сякаш.
С кръгче небе над себе си,
С безветрие.И безверие.
В късна пряспа- завивка.
С две умрели звезди – за светло.
Живях един живот в кръг.
Не поникнало.
Изсъхнало и забравено зърно.
Съсирил дните си в люспи,
постепенно се превръщам
на прах. Срещу забравяне.
Или щипка сол от
обратната страна на деня.
Тапицирайки джоба изтънял на Времето,
живея – едно случайно зърно.
Ad intero
Не се сбогувай с този свят,
щом може
в една щастлива есенна жена
следобедна , безлика да прохожда
самата минала през теб душа.
И мълком днес от прага да се връща-
един неделен късен дар.
След паметливи сухи бръчки
и тихи стъпкани лета…не се сбогувай!
Тебе да облича
във нощната си роба от любов.
Денят ти да обели.
да я помни сълзата в теб
и в тихият ти зов
да те притули нежно, много бавно
зелената коса на нейната безбрежност.
Да ти шепти в очи небето
последния си летен зов:
„Не я изпускай да си ходи!
Не се страхувай от любов!”
ГОСТ
Но ако идваш, когато ти хрумне,
никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си…
„Малкият принц” –Екзюпери
На връщане през себе си
ще спра за глътка есен. В Бургас,
откраднал бяло от съня на лятото.
Ще гледам до насита бавните тела
на платноходите. Морето ще събирам
в шепа водорасли.
Сред „Капитана” с бялото вино
ще рецитирам тъжни късни стихове.
И слетите пътеки в този град
за миг ще ме напуснат. Ще е тихо
това отплуване от вечния Бургас.
Но знам, че виното си тук
аз никога не ще допия.
Дори с вечерния, потънал
в лъскавата пазва на нощта
и пътя в мен. Обратно и завинаги
едно момиче ще попива в сън
на главния перон дъжда бургаски.
Ще отлети и в нея , и във мен
една самотна утринна тераса.
И там, осъмнал в глътката вино,
ще счупя чаша. За да не заплача.
СЛЕД…
Ще им помахаме.
За спомен.
Остатъка от вино ще изпием.
Та бавно в нас
от топлата му болка
да прелее.
Ще съберем посудата в душите си.
И масата на дневната
ще подредим. По минало.
Навярно в нас ще крият
сенките
остатъка от думи и от жестове.
В насън не казаните, не изписани
безумия. На жаждата един по друг.
Във Времето.
Събраните трохи от мигове
ще ги изхвърлим скрито.По тревата си.
Врабците- дни да накълват до ситост.
Отминалите в нас сърца. И памет.
Ще проветрим у себе си.
Ще проветрим грижливо ъглите.
И после ще изтичаме в очите
на улицата… чак до края и.
Дано се видим някога
на връщане.
От нашето случайно лято.
ВМЕСТО СЪБОТА
Омесих пепелта и виното. За път
при кокалите на тъмата.
Обелих слънце в теб и скрих
лице от зима в дървената ракла.
Забравиха ме всички.
Спряха дните. Махало
сякаш счупено бе времето.
Събрал следи от чужди друмища
лепях нощта .В напуснатите пристани.
И чаках...чаках да си тръгне
от мен поредният живот. Пресит.
Безименен.
А днес посочвам мълчаливо
в себе си Осъмналият,
тръгнал за следите.
Забравени от пътници и песни
да пазят в сянката му минало.
Дано тогава се смаля. До праг.
И пия за последно от очите ти
зелената вечерна тишина,
останала по твоите ириси.
СЪН
Там, долу… в ниското си гледам.
Където мъртви точат брадвите.
До смърт.
Където в себе си клошари днес
пътеките орисват.
Или до утро
е превърнал всеки Кръста си
в парче дърво.
С гнезда зелени, чисти...
Там долу…в ниското
е моето зачатие.
А Лесничеят сякаш е белязал
отдавна с цвят
и мястото на кладата,
и тихото ромолене останало
на пепелта след мен. По вятъра.
И днес, изправен посред хълма си,
със тяло от напъпило бесило,
бележа някак. С брадва.
В Кръста.
Смъртта. И дългото й минало.
И викам им, че вече съм осъден
за блясъка на техните топори –
Дърварите събираха следи
в безмитните гори .Редяха борина.
И палеха за мен среднощ
на детството тъй меката постеля.
Дано прогледна. Посред сън.
Във тялото само. От Слепия.
ЗАТЪМНЕНИЕ
Безшумно късни рани.
Сред безлико лято.
И ъглите му кръгли. От тъма.
Светът, навит по герба на Змията,
трепти с език,
оглежда тишината.
Светът приготвя полог. За Смъртта.
А думите, с които ви говоря,
не съм ги съчинил с вино. За помен.
Гори в небцето жаждата. По края.
Далече. В родовия корен.
Сега отровата сама шепти:
„Напразно мамих по- далеч Змията.”
Покорни и фалирали в игри-
потеглят дните. В есенния вятър.
- - - - -
Безшумни рани.
Окървавен сън.
В еднакво време: вчера, вчера, вчера…
Потъва с юга нощен, ситен звън.
От юра. Или терциера.
МИЗАНСЦЕН
…И сам не зная днес вървя ли.
Смъртта ми се оттича
тихо. В мен.
И прага есенен дали преправям.
За нов. Или за черен ден.Днес
зид по зид аз срутената си ограда-
мостове отлежала сол-
насън или наяве стягам.
От стъпки, вятър, нежно слово…
А никой жив наоколо съсед-
тревата крие нощем раменете.
Небето в мен – не казани желания.
В море от късни снегове.
Вървя. Или върви Смъртта.
На крак , на прага да ме чака.
Животецът послушно да ми смигне
в едно въже от суха памет.
Дано устискат тежестта му
останалите гласни струни.
Докато ме разменя. В лапилите.
Със Вечния. С Безликия.
И продължа в онази птица
по горните земи
праг да си търся.
Но сам не зная днес
вървя ли.
Или събирам дни. В смъртта си…
ВИДЕНИЕ
Живей със спомена за късно лято,
когато плажът е почти безлюден
Иван Бурин
Една жена у мен
пресича в залеза
брега от края на доброто Лято.
Пресича мислите,
написани по книжните ми кораби.
След нея все по- нисък става
Хоризонтът.
И все по- къси -
ласките на вятъра.
В една жена у мен ухае лятото.
Навярно бреговете й са митове.,
Откраднати насън от водораслите.
Обрасли делнично скалите ми.
Навярно бреговете са причастия,
спасили в нас душите
от зарастване.
Затова кървим
по изгрев
и по залез слънце.
Един във друг кървим,
оставили
по рана от душите си.На пясъка.
По зрънце- за окото на съдбата.
В брега от сън.
След края на доброто Лято…
ВЛЮБЕНА ЛУНА
Тази нощ
Луната ще нощува,
сгушена в камбаната
на църква.
Ослепял от толкова
безлуние,
в слънцето
Клисарят ще замръква.
А камбаната
ще свети в синьо -
мъничко желязно цвете.
Всички ангели ще пеят,
скрити в чашата му светла.
Попът ще кади
уплашен,
дъвчейки молитва стара...
Тази нощ в Луната
ще нощува
сякаш
бялото ти тяло.
И невидима ще бъдеш
ти
в една сълза от вятър.
Само моята душа
ще знае
за камбаната.
Във бяло.
ДА ТЕ ИМА САМО В ОЧИТЕ МИ...
Днес дъждът е гамен.
И джебчия на дребни.
Пиянде до кварталния подлез.
Вече час в мен ругае
грима на небето.
И залита в душата ми бодро.
Още малко…
и калният есенен ден
ще се стича печално известен.
В ТВ-сводка, скандал, катастрофа,
рефрен…
от дъждовно самотната песен.
Утре в моя прозорец
отново ще спи – хулиган.
Прокълнат. И отричан.
Всички дневни рисунки изтрил -
да те има само
в очите ми.
БЕЛЯЗАНИЯТ...
Пристигне ли отвън
дъждът,
замръкналия в мене просяк
потъва в дневните си мисли.
С подгизнали от кал обувки.
В листа пред себе си
се взира.
И срича битието там. По буква.
От крайния перон пресипнал,
дъхът му топли пеперуди.
Чакалнята е нощ от зима.
И, свит на две до своя ъгъл,
отпуска някъде дълбоко
ръце и памет…по хастара
на падналите си джобове.
2
Засипе ли мъгла отвън…
и въздухът потъне в жълтото,
вечерният човек у мен
проклина есента. По тъмно.
И в тъмното рисува.Тебе.
В лица, преминали отдавна.
Ръка за обич търси мракът му.
Да бъде в нищото белязан…
3
Дори когато мине
край смъртта си,
усетил ,че палачът се приготвя,
белязаният в мен го поздравява.
И в този миг под брадвата
спокойно
той за душата му се моли.
Възкръснал в третата неделя,
при мене пратеник се връща-
търколил камък.Себе си обелил
И в раната събрал и дух, и същност.
ЕТЮД
Вървя по стъпалата
на деня,
към жаждата по теб
вървя…със сключена
от сушата
душа,
към вечерния вятър
в себе си.
На този късен бряг
в отекващото ехо
повтарям думите,
които няма да ти кажа.
И слят от перуниките
на своя мрак,
във снежнобяла самота
навярно ще се прероди
сънят ми…
Вървя, останал неподвижен-
блед къс от сенки.
И слова.
ДУМИ ПО ВЯТЪРА
…при изгрева така прохладно нежен
и привечер така далечно мил.
Иван Бурин
Завърти се в лицето ми.
Разлюлей ме.
Изпрати в мене
Всички посоки.
И по никоя да не потегля…
Свий ме
В малка вечерна вихрушка
С топла улична събота.
Развържи оня Дарвинов възел –
кой съм бил. И къде ми е бъдното.
Омеси с мен
кварталните погледи.
Посред шума от толкова минали.
Покажи ми
къде колко струвах.
В оголелите стрехи Минало.
Остави ме накрая
сред белег-
не пораснала суха тръстика.
Да нахраня окото на гарван.
Или в нова луна да поникна…
ЗАТОВА ТЪЙ ОБИЧАМ ДЪЖДА...
Ще се влюбя отново.
Във теб.
И в дъжда,
който днес ни намери.
Всички сиви , окаляни
дни Самота
ще захвърля доволен.В неделя.
После в мислите сал ще скова.
И морето си в теб ще преплувам.
С малък капер
откраднал света
на измислени призрачни дюни.
Ще се влюбя.
Отново.
Във теб.
От листата си флаг ще направя.
В късен есенен словоред.
С южно слънце.
И нощна дъбрава.
После в мислите сал ще скова.
От мечтата си мачта направил.
Затова тъй обичам дъжда.
И накуцвам след тебе.
По памет.
СТАЯ
В тази тиха случайна
стая,
докосни ме.
С изтръпнали длани.
Аз съм топла река -
ще превържа
сиви делници в теб,
не зараснали рани.
Събуди ден от пътя без слово,
дето спомен и праг е засипал.
Пожелай ме...отново. Отново...
в тази паметно – тиха обител.
Самотата е в нас-
дива котка.
В два - настръхнала, зла.
Дави думите.
Запали сън по лунния огън.
С всички нейни
неделни
безумия.
КЛАДЕНЕЦ
Око вода.
С небе и пеперуда,
която бърза да си вземе сбогом.
В кръга на дяволското чудо-
с чекрък, верига от ръжда.
И весел водопад за спомени.
Око вода.
И пълен кръг от хоризонта.
Със камен бряг,
останал сам от погледите вятър.
Вземи ме в него.Сън да си напия.
Когато ме удави утре Самотата.
ВЕРСИЯ
Градът, във който
с тебе ни няма,
не сме били...и
никога няма да бъдем...
прилича на локва
осиновeно набързо Време.
Градът
е
някаква съботна глуха мансарда,
в която живеят незримо
съдби и пространства.
Един кавал теодосиев
време
навярно -
да ни вземе
по малка ракия
душата.
- - - - - -
Градът помежду ни е сън,
днес изтеглил по мрака
своето делнично пъстрооко сфумато.
И заплита...
заплита на възел
сякаш
моето в тебе Очакване.
С малка зелена усмивка
от края на Лятото.
РОЖДЕН ДЕН
Защо да подражаваме на Бога-
роден, разпънат и възкръснал.
Петър Велчев
О, това е миг...вълшебство...
Човек да се роди
от друг човек.
И после като ехо
да заглъхне.
В житейското само небе.
Ден като ден. Един. От лято.
Но някак си...по-светъл,
по- спокоен.
Единствен.
Първи в теб. И кратък.
От който тръгват земните неволи.
Не зная как живях дотук.
И как умирах.
По бавното надолу на годините.
Не съм прибирал сън.
Или молитвеник.
Ни чужди сенки в себе си. От зимите.
Не зная...И не съм дете отдавна.
А този ден у мен живее празен.
Вълшебството на лековита рана
ме буди нощем, сякаш че ме пази.
В Смъртта - неканена...И близка.
С лицето на пореден залез.
2
Камбаните не бият.
И не трябва
дори един,
едничък звън да се отрони.
Защото няма никой в бяло.
И не е Рождество Христово.
То, пътят чака...
( път да има...)
а не - "роден, разпънат и възкръснал".
Защо да подражаваме на Господ.
Нали у всеки има църква, брате?
И духна ли свещта си да открия,
че още съм в тире
от двете дати.
Надолу ли вървя,
или от нула
започва новото ми лято?
- - - - -
Един след друг си тръгват-
къси думи. Дежурни поздрави.
И коси тостове.
Един след друг - и моите гости-
по гърбицата на притворството.
Как побелява вечер мракът!
Затворил всичките си порти,
оставам сам. Със тишината
на своята рождена дата.
ЕТЮД В 5 СЛЕДОБЕД
Понякога искам
да ме забравиш.
Да съм си в ъгъла
на една тиха стая.
Като бездомник от нечие лято
да те сънувам нейде. Мъглява…
Да се усещам по- малко лъган.
Сутрин-изтрит. Вечер- дописан.
Като една малка плетка
с думи в бяло.
От паяжината на деня.
След името.
Понякога…искам да ме забравиш.
И през стъклото да тичат спомени.
Да си поискам тихата стая-
в някой следобед. В някой октомври.
И както пониквам в тебе по празник-
хлъзгава риба от вира на съня ти-
да те обличам в дъха си невидимо.
С тихата вечност, в която ни има.
УЧАСТ
Ако някога се върна в лунен месец,
в някоя от трите си посоки.
И проходи
моето рождение
в пръстена родилен там. И някой
камък върху камък ме разсипе.
За да чуе в мен вода
От дъното.
В себе си въжето косо срязал.
Без ведро, политнало по камъка.
Ако някога се върна
и не чуя
екота на думите в сърцето си,
в делнично платно завързан…
гнилото кросно от тъмното
сякаш че до дъно ще ме ражда.
А въжето,
с нечий клуп над мене,
в трите си посоки ще проходи.
С камък върху камъка залепило
сън по името на платнохода.
ВЪЛНА
Днес през девет лета
и през девет пътеки за вечност
Цял разтварям се в тебе.
И изгубвам…далече, далече.
Аз съм няколко мига море
и небе. От блаженство.
И без тяло си следвам душата.
По ръба на сърцето.
И навярно,
през всичките тези години,
ще връхлиташ отново.
Ще ме преминеш.
Аз след тебе ще се изправям.
И ще ухаят на сън косите ти.
ВМЕСТО РАЗКАЗ
Светът и аз не бяхме никак близки.
И дълго в себе си
играех. На не виждащ.
И дълго лъгах Егото,
че хоризонта
от днес за утре в мен
е стаята. И вярвах –
там, някъде назад,
в галерите-
натрошени от Времето,
захвърлени зад пристана,
ще се оттича още в Минало
смолата топла. И пречистена.
Така далече, зли и зъзнещи,
пресъхнали отлитаха годините.
Направени от восък с мека пепел
объркани. А всъщност- тъй безпътни.
И без плът в мен търсеха
браздата си възкръсване.
Светът и аз не бяхме никак минало.
А скитници един във друг.Без мито.
Очакващи еднакво да възкръснем.
След първото отложено умиране.
- - - - -
Аз не зная защо ти разказвам.
Нямам нищо. И никаква тайна
в моя простичък път не разнищих.
Само тази надежда у мене -
когато вървя да те видя.
След щастливия полет на няколко
бели от съня ти
снежинки.
ВОДА
Беше тъмна, зелена вода.
Беше млада.
И…странно мъглива.
Някак тиха. И тръпнеща
в моята длан.
А очите и- топли.И живи.
Как жадувах
в съня си
по нейния бряг
да посрещам
на дните виното!
Ала тя в своят пристан ме чакаше -
сякаш
от очите да пием живота...
Беше лятна.
С големи и бели звезди.
За перата на лодките- вечност.
Беше бавната нощ.
С дъх на сухи треви.
От която се раждат небета.
ВИНО
В теб някога присядах.
След деня си.
Постилах сън за двама ни.
В тревата.
Една тъй топла равнина
бе в мене. От дъх на нощен вятър.
А после…дълго те попивах.
В омаята на залез…Остана тънък лист.
На зима.След птица. В тишината.
Как ненаситно те ме галеха-
Очите ти. От лято.
- - - - -
Една зелена равнина отново
потегля . В три. След влака.
И дълго ще сънува. В бяло.
Една черта от мрака.
Аз там рисувам своите заливи.
Полека те събирам.
Сред пясъчните стъпки памет.
На нощното си вино.
ПОРТРЕТ
Мека синя вълна
бе лицето ти в мене, любима.
Тиха, търсеща бряг.
Стъпки лято от утрин.
Или пристан. За зимата.
Само миг.И потъваше
в пясъка сънен
след моята усмивка.
Сякаш още блестяха за тебе
пасажите нощни.На рибите.
- - - - -
Още палиш безшумно.
По душа. Вечерта ми.
Или-
в някоя дума. След 2...
самотата на толкоз „преминали“.
Аз те нося, Вълна,
по неделното пясъчно слово.
С шепа пяна и сол
заличил своите диви простори.
ПЯСЪЦИ
Изопнато време
-между девета глуха
на средната възраст
и последния перон на лятото;
-между почвените намерения
и безпочвените;
-между калта от одумването
и одумващите…
Изопнато време – като ластик
от детска игра за надскачане.
Между просещата длан.
И наказващата с просия.
„Между” в мен е празно пространство.
От не случил се по-рано Вятър
в измислен балон.
Или затръшната врата.
Едно съсирено време – в тялото,
което всъщност е сбогуване
с вчерашната ни Форма.
Първичността в нас,
която ни съблича след пясъка,
засипал онези 40 години път
на всеки.
И който отново ни превръща
в пустиня.
Като го извървим.
2
Изопнато време-
между пясъка в нас
и глината, на която ще станем.
Бог е разсипал щедро
човешкия пясъчник,
създаден от песъчинките
на хиляди глинени съдби.
А съсухрените пръсти на Съдбата
в мен
увисват в учудване,
че днес не са намерили
сутрешната си капка роса.
Любима, колко страшно е
да видиш
всеки ден как напредва Пустинята
в изопнатото време между нас.
Накрая идва с дебнещи стъпки
една сива пустинна лисица.
И натрошава
всичките глинени гърнета
в душите ни.
За една капка Обич.
САНТИМЕНТАЛНО
Аз със затворени очи ще знам,
че ти на този бряг се връщаш.
В крайбрежните алеи на нощта,
в оградите,
в неделната ми къща,
в напукания тъмен калдъръм,
в смокините, като сърца наболи…
аз знам - за мене си дошла.
И сянката ми в твоята ще къпеш.
В малиновия залез на деня,
когато в няма точка от безкрая
съсирена от мъка самота
по мене с твоя глас говори.
Аз знам-добре си ми дошла…
В далечни хълмове от изток
ще пали вятър самодивите.
И само някъде, тъй близо,
треви от тях ще крие бялото.
След тебе ще съм сит.И пълен.
Дълбоката неделна тишина
ще крие в шепа вечерните въглени.
Осъмнали, бездомни в любовта.
На нашия си бряг от есен.
Между вълните. И смъртта.
ТАКА СИ ХУБАВА...
Така си хубава,
че сънищата спят
единствено в дъха
на твоето тяло.
Докосвам те.
Целувам твоя смях.
И в тази сочна мекота
на бялото
чертае моят залез
вечерта.
В едно жадувано разпятие.
Така си хубава,
че сънищата спят.
Събрали ветрове
за нощни заливи.
И аз стоя накрая. Онемял.
Възкръснал сянката ти. В тяло.
А с някое далечно поднебе
щурецът в мен –
тъй млад и романтичен-
ще пали в песни чужди светове.
И чужди стъпки в тях ще тичат.
Така си хубава…Едно море,
изгубило съня си
в друго тяло.
Чертае в моя залез
вечерта
далечни и жадувани разпятия.
Целувам те.
Докосвам твоя смях.
Превърнал утрото във рана
от сянката ти - нощен знак
за тялото на любовта ми.
ЗАЩОТО СИ В МЕН
Защото ти си в мен...
защото
на приливи и отливи
от мене тръгваш.
И всеки божи ден
със белези и сухи хълмчета,
с трапчинките в ръцете си
сърцето ми изпращаш -
да се върна.
...Защото ти си в мен -
по бавната вълна
на моя ежедневен пристан
събира водорасли есента.
За твоите очи – мъниста.
И с пясъчно езиче те целувам
след бавния ми дневен бряг...
защото ти си в мен...
една мечта.
И днес, окъпано до бяло,
с метална неподвижност е небето ми.
А залива в една дъга
опитва
да събере от мене
сън по сън
там всичко из живота
разпиляно...защото ти си в мен.
- - - - -
Над мачтите потъваше сърцето,
притихнало сред дневните пасати,
в обърнатите лодки,
по коремите им
издъхваше следобедното лято...защото ти си в мен
и тъй е близо
нощта ми на пристигнал
от съня ти.
2
Денят докосва ледената риза
и, паднал ниско по водата,
изпраща в моята надежда,
осъмналият в тебе вятър.
Защото ти си в мен...И в лятото.
ЛЕКА НОЩ
Лека нощ, очи,
коси…и тяло!
Лека нощ, сънувана Мечта!
В 300 мили
сякаш отлетяло,
чувството е птица. И дъга.
Лято е…живее между думи.
Храни се в неделното сърце.
Лека нощ, осъмнало Безумие…
В нея ще съм твоят тих
Крадец.
Ще разтребвам сам
в една къртичина
подредените излъскани ъгли
на фамилните поверия
и плитчини:”Днес обичай!Утре- забрави…”
Всички входове ще проветрявам
в застоялата семейна твърд.
Сляпо куче на съдбата си.
Някой...
Просто беден кърт.
А на утрото в лицето
ще заровя Самота.
С пръст от моята къртичина,
стоплила една Мечта…
РЕПЛИКИ
„Ако искам да забравя… спомням си.
И се зареждам с настояще.”
Махмуд Даруиш
В неделята ще дойдат.
Варвари.
И ще обелят
на приятеля ти и жена му
кожите…
Ще бият трезвените
Барабани.
С конете си ще тъпчат
чужди ложета…
Но нас какво засягат,прочее,
онези конни състезания..
Ще хване семе.
И покълне
отново родословното безсрамие.
Децата ни ще бият
Барабаните.
Ще похитят на Императора
жената…
И с други варвари тогава
ще пълнят празнотата на Морето,
На градовете си,
от кал измазани,
на времето, на времето, което…
ще пада като лудост
над главите им.
( Но нас какво засяга този скриптум!
И ние ще ударим барабаните!)
И други варвари склонили,
със Императора ще похитим
жена му.
В Нерон, Октавиан или Антоний-
какво засяга ни
това
нелепо садистично упражнение-
петнайсет-двайсет хиляди убити…
Ще се роди ли някой втори Флавий
в нас да отвори,
зад скриптория,
на Съвестта погубена
Вратите…
ИМЕ
Когато си мисля за теб,
опитвам да дам име
на последната нощна дюна,
върху която сме се любили…
Когато си мисля за теб,
виждам твоите зеници
как ме разчитат
в посоката на желанията
сутрин,
преди нощта да си вземе
обратно чувствата…Когато си мисля за теб,
днес усещам
наранената птица на сърцето ти,
разперила нощни криле,
да накуцва по соления камънак
на брега ми,
сякаш да стигне до равната вода на Безкрая,
малко преди дневният прибой
на едно сиво житейско море
да я удави.…Когато си мисля за теб,
аз потъвам отново
в онзи сън, кротко метнал чаршафите
над телата ни, мокри от любене.
И събирам за него…събирам
по песъчинка
от същата нощна дюна,
на която днес се опитвам да дам име…
когато си мисля за теб.
НЕДЕЛНО ПЛАТНО
Мъчно, дълго, неизбежно
всеки се рисува сам
Мая Дългъчева
Багра жълто.
Багра сиво.
Сенки от една игра.
Слънчева ограда.
Синур
в нарисуван път отсам.
Малка нощна самодива.
Лятна мамеща река.
Сън по моята тъй жива,
синя слънчева жена...
Бавно - от копнеж до нерви-
всеки се рисува сам.
Гушнал кадастрон с пастели...
или просто- „Чочо-сан“.
В багра жълто,
в прах поръсен,
в стар окъсан сив жакет
„утре винаги е късно „
почва нощният тромпет...
НЕДЕЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ТЕБ...
Ще спрем
пред себе си.
Като проклятия.
Настръхнали.
И лудо влюбени.
Разместила баирите
на голо,
Луната ще потъне
вдън съня ни.
Ще ме целуваш, ще потъваме.
Оплакали един във друг греха си.
Сънят –потаен нощен въглен,
ще пари устните. До късно.
Отвън и вътре в нас
по есен,
зад сто лета ще гледат
птиците.
Завърнали се в своите песни,
те сънищата ще преплитат.
За да заспи светът. А ти
ще си останеш същата-
Вълшебната жена,
донесла
една изгубена пътека.
За моя нощен кръстопът.
ПОРТРЕТ
Мека синя вълна
бе лицето ти в мене, любима.
Тиха, търсеща бряг.
Стъпки лято от утрин.
Или пристан. За зимата.
Само миг.И потъваше
в пясъка сънен
след моята усмивка.
Сякаш още блестяха за тебе
пасажите нощни.На рибите.
- - - - -
Още палиш безшумно.
По душа. Вечерта ми.
Или-
в някоя дума. След 2...
самотата на толкоз „преминали“.
Аз те нося, Вълна,
по неделното пясъчно слово.
С шепа пяна и сол
заличил своите диви простори.
В СЪРЦЕТО ИМА НЯКОЙ...
Болестта е покълнала.
Или в сърцето
има някой.
Дрънчи в деня
с обувките от вяра.
Опитва, сякаш, да ме направи
нов.И хубав.(Или по-откачен...)
Да ме вмъкне
в себе си.
В стената
на
своята представа.
Или до стъпките на други.
Да ме нареди. Преди да поникна.
Преди Днес и Утре...Опитва
да разбере по лицето ми
преминалите в мен реки,
стъпканите цветя, плевелите,
суховеят,
пясъкът от едно
напуснато речно корито...Навън мъглата
е нощ.
Миксер на крачки.
Мъти сенки.Поникват хора.
Понякога ,
в листопада на минутите,
от миксера тупка
1
детско сърце.
Търкаля яйцето на луната.
В което има Някой.
Дрънчи денят...заковал яйцето.В мен.
- - - - -
Денят...
Един самотен полип
от усмивката, пълзяща като " лека нощ"
по устните на просяка отсреща.
Пресича напряко сърцето ми.
( Понякога в сърцето има някой...)
МИСЛЯ НА ГЛАС
И се събужда в тебе лятото.
Разтрива
кафявите очи на този вятър,
у тебе затъркалял зима.
В живота ти без никакво начало.
Животът ти, от болка зъл… виновен.
И много сам понякога, и много долен
зад борда на деня те хвърля, гърбом.
Попаднал ненадейно в чужда дума.
И се събужда Лятото. И се събужда.
В лицето ти откъснало кокичето.
С една надежда, че си сън от обич.
В едно тъй влюбено момиче.
Потъваш като клонка по върбата,
прегърнала рекичката си вярна.
Заслушан в шепота й нощем,
когато се събужда
Лятото.
МЕТАФОРИЧНО ЗА ЕДИН ПОКРИВ
Пред есенния покрив
на сърцето
самотната ми птица
пие пулса
с изтеклите минути
щастие
в преминала
през тебе
музика.
От тук
побягват
всички спомени.
И всички дни
спят в коловози.
През есенния порив
на лицето,
останала сама
сред плитчините,
една любов убива
истински.
Убива сенките ми.В розово.
А после с тях
разтребва дните.
Между разцъфналите зими
на четирите сезона
в себе си,
една любов убива
истински…
С познатото дърво на Юда.
Изтръпнало.И болно винаги.
В завързания дневен клуп,
след толкова щастливо бесени,
една любов убива „истини”.
Квартални „истини” за себе си…
п.п.
Потичам към земята.
Или детството-
отшелникът на чужди междучасия.
Загърлям със грижлива болка
в тях розите
от зимната жилетка щастие.
През есенния покрив
на сърцето си,
откъснал нечия земя
по вятъра,
сънува самотата на детето в мен
зърно от песен.
За душата ти.
ВМЕСТО СЪБОТА
Аз помня в теб съня бездумен.
Очите помня. Жестове и чувства
през мен пресичат.
По следи. Безмитни.
В един изтръпнал праг от Битието-
без блянове, без ирисите нощем.
Без морето.
Без онзи трепет на докосване.
В телата ни, за миг узрели.
Аз помня пилигрима в себе си.
Оградата на този свят.И стряхата.
Опазил неведнъж и пътища, и тайни…
аз помня стъпките случайни в пясъка.
И поривите диви на сулгана.
За жива плът.
В неделните проблясъци
на този бавно идващ свят…аз помня.
Но как да се събудя,
в миг спасен,
щом бавната мелодия на Времето
приижда със стени, невидими за мене.
И в някакво неистово желание,
с чудовища от сън и песни,
изстива моята земя.
Полека ме зазижда със предмети.
С очи и фрази, с жестове и чувства.
Онова, което е човек, от мен потегля.
И тихо се отрича. От света.
БЕЛЕГ
Като трева съм. Ничий.
Като снега, замрял по сипея.
Една стъпка Минало.
За очите ти.
Петно от вино
по гланца на листа.
С рождената дата. И името.
Като слана, за сърцето ти паднала.
Подранил.И без благоприличие.
Бързащ в теб да попари тревите.
Да те изгори.
Пустиня да станеш.
И да целува твоя пясък.
Още четиридесет нови години.
ОГЛЕДАЛО
В такава вечер, като тази,
ще си отида.
Безродствен и не мразен.
Почти перфидно
за мене
барабаните ще бият.
С еднакви звуци-
и стрехите с младата вода.
И рой капчуци подир тях.
И рой капчуци…
А старите ще пият по вино.
Последна чаша.
И няма да се мелим до безбог
за наше-ваше.
Ще бъда сън. И стих,
отплувал в твоята пазва –
безродствен и незрим.
Не мразен.
Далече, в сухата река,
от вечер като тази,
аз стъпките ще прибера.
С небесните талази.
И само твоите очи
за мен ще знаят.
Каква си ми била, Любов.
Миг преди края.
ПЕРФИДНО РЕГЕ ЗА ЛЯТОТО
Лятото иде – с дъжда.С мокри пейки.
Знойно. Със мързел. С море.
Няма защо да лепите жалейките.
Просто бъдете добре.
Слънчево.С дъжд. Жълтокодно- по области.
С нежни лица.И бедра.
Лято от бели, тантурести облаци.
Нощно. Без сън. По луна.
Хайде, поне да се кротне туй слънце!
С мигове - дни. За Оттатък.
Виж, Битието отцежда по зрънце
порива – жаден.И кратък.
После ще носим своите причастия.
В смърти. В напразни мераци.
Паднали в думи. Разпънати- в басните.
Пак ще сме същи глупаци.
И като есен ще идва в оловното,
в сивото време от мисли
скритата болка на некролозите.
С растер.В боргес. В празни листи.
Лятото иде. От дъжд. С мокри пейки.
Знойно. С капризно моренце.
То и къде да залепим жалейките,
Слънчеви homo ludens –и !
ОБЕЩАНИЕ
Ще го направя.
Сътворя.
Изваям.
В грънчарски кръг, маяк.
Или в стъкло – написан Божи час,
след който
от мен не ще усетиш
дъх. И стон.
Ще бъде той по - тих от тишината.
По- топъл и щастлив.И сит.
Часът ми, подменил в мъглата
съня на думите.За стих.
Ще го направя, коленичил
до спомени и страсти.
До Съдба.
В едно- единствено момиче
пътеките ще събера.
А после нека търсят те пътека.
И изхода от мрака в своите есени.
В децата ми, поели сън напряко.
Тъй както ние – в божията вечност.
Медеи на смъртта, която чака.
Оголили до бяло тишината и.
Язоновци в живота, който идва.
Заключен в ден от нечия молитва.
Ще го направя.
Близо е реката.
И в бързея на сън ще те дочакам...
ВМЕСТО ПОНЕДЕЛНИК
Ще те намеря в някой понеделник.
От бързея на сън дошла- по Времето.
А аз лениво, петъчно ще стъпвам.
В средата на сърдито междуметие.
Денят ще бъде тежък. Или бавен.
В среда от седмица завързан.
И в стъпки ще ме подминава
дъхът на твоята привързаност.
Ще те намеря насред пътя,
където Вчера бях потъпкан,
където Днес така се губя
в черупка Утре, в прежни стъпки,
в часа на най- безкрайното отричане.
Защото днес е понеделник.
И в пясъка на твоето“обичам те“
угасва Времето- безделник.
И ставам все по-ням и тих тогава.
Кого да търся?
Колко ще намеря?.
Понеделник – съботна жарава
посред човеци с делнични постели...
PER FIDES
Далече си от мен. По -сив
и груб от шаяк е денят
без твоето „обичам“.
Под тихата мъгла на моя път
скрежи капчук.
Забравен срича щастливите си водни дни,
попили дъх от босите момичета.
Осъмналите стъпки на жени.
Обичани. С обичали мечти.
Далече си от мен и от капчука.
Пресъхнала пустиня ни дели.
Дали да взема и премина
за някакви четиридесет години
библейският си пясъчен килим.
Но кой ще движи в нас до края
безсънните стрелки от тялото.
Ще утоли ли мракът вечерната жажда.
Или нахалост, по звезди
сънят без твоето“обичам“
зад тихата мъгла на моя път
ще шие стъпки. За момичета.
И нов хитон за Любовта.
ОПИСАНИЕ
Денят е кръг.
И кръстопът на зими.
Или е ъгъл в рамката на знак.
Усещам, зримо и незримо –
живея, вплетен по средата
на сън за дневни чудеса.
Нехайно и безлично се облича
прашасалият юлски суховей.
В едно пламтящо огледало,
потъващо с вечерното море.
Среда на хляб.Или на път средата-
денят е мрачина от светли дати.
Посред пътеки, паднали в човеци,
които покрай мене отминават.
Стрелките му съм скрил. Дано ръждясат
от топлината на кръвта в сърцето.
Отглеждам себе си страхлив по памет,
останала в предверието на лицето ти.
АБСАНСИ
Окръглям памет за върба.
И късна зима.
Редя по ъгли есента.
На ново име.
Надолу виното мълчи –
Зад ръб и синор.
„От фрески с трескави очи.”
До зли години.
Ще шета слепият му дъх
в сами недели.
За две отлъчени души
лица намерил.
И вместо разноцветен миг
от натюрела,
ще глъхнат дните ми след стих.
По тебе.
Неравноделни като лист
от глухо лято
сбогуват се години.И мечти.
Цветът увяхва.
Надолу с виното мълчим.
В лале от слънце.
А скритото огнище ни гори.
До стрък. И зрънце.
Превъплътен по чудо стих-
от мен до тебе-
в самотните фонтани на Страстта
изглежда вечен.
Но никой миг не се роди.
От там. И не прошепна име.
Говорихме, крещяхме в Есента.
Два херувима.
ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Сърцето спира да боли,
Изнесено пред прага на съня ти.
Но колко още прагове ме чакат
В сърца от преболели дни.
И люлки, тъй безцелно залюляни
От думи с безглаголен щрих. И име.
Сърцето спира да боли,
Увито във човешка зима.
В най- искрения стих за любовта ми,
в най- истинският някога по теб,
изплетено от дневни тихи думи
сънува моето сърце земя –
една пътека, две ръце за памет.
И къс от есенното синьо-
елейно и непрежалимо
стиха си в теб да подслоня…
КЪСЕН…
В крайпътна пепел от деня
пониква бавно
разрухата на твоят дом. Отрано
залостваш в сънища врати. Напразно.
Ветрее кръпката живот. И в спазъм
тършува с меките ръце
Мъглата.Навътре-
в нечие сърце. От вятър.
Разбираш- късен си…
Прилича на милувка
викът по теб. И есенното Утре.
РАЗКАЗ
Потънал бях в любовната магия.
В ръцете й. В подлунния й ден.
Бях есенно листо.
И шиех с устни
за тялото и дневното море.
Бях толкова щастлив…единствен
в килията, наречена Любов.
Осъден. И осъмнал в късче памет.
Безлик. Бездумен. В благослов.
И чаках в бялата надежда,
в следата на магическа вълна
една жена от сън и нежност
да угаси за миг света.
И в тялото й да осъмна.
Потънал и честит.
Осъден и орисан. В нощната й песен.
Безлик. Бездумен. В благослов.
СИНДРОМ НА ВЕРТЕР
В сълзите дневни на дъжда.
В стрехите с падналото слънце
теб чакам днес. И дявол знае
дали това е Любовта.
Небето в мен- едно и също.
Градът-с потънала тъма
сред каменни гори чертае
безлуния. От синева.
Как бавно избледняват фреските
за паметната ми стена!
В душата тихо се завръщам-
не срещнал своята жена.
Зад толкоз пътища, мостове
и брегове от хорски студ,
сред белота на древен лотос
потъва вечерно светът.
Аз търся нещо тъй прекрасно.
В стена, безлика от мъгла.
И бавно в жилите ми сраства
покорен миг от Старостта.
Ах, дявол знае…дявол знае
в сълзите божии на дъжда.
Дали и ти не си Безкрая
от чаша вино в мен. След два…
ПЕТЪЧНО ЗА ЕДИН ПРАГ
На прага драска.
С лапичка на котка.
Сивее тиха, недолюбена нощта.
И утаява спомените някак.
В зелената мътилка от кафявото
две нощни лодки залюлява
по мъртволунната вода.
И сякаш ме поглежда с твоя поглед
един и същи ангел от години.
Напуснал мъртвите гори.Не помня...
В свободен сън от моите рими.
На прага драска.И мълчи.
Рисува.
Познати линии на думи
в осъмналата кожа от небето.Описва
онзи разклонен език – на двете ни безумия.
В единствената притежателка на ябълки.
От рая в нас.Небесен. И подлунен.
СЛЕДОБЕДНИ ЩРИХИ ОТ ЕДНО СТАРО ОГЛЕДАЛО
„Ромео:Освен ако мъглата на моите въздишки
ме укрие. „
Шекспир- Ромео и Жулиета
Лицата в нас-събрани сякаш
сред кея на забравено пристанище-
парчета от ненужен вълнолом.
Опитомяваха минутите.
И Времето потичаше обратно.
Изгребваше водата паметта си
в милиони рачета и миди.
Пресъхналите в мене раковини
допълваха със пясък
или Минало
седефените фрески по скалите.
И То потичаше надолу.
В обратното броене на сърцата ни.
В огледала от тихи спомени,
където всичко е обърнато.
С тълпа от тъмни хора
се изпращаме.Измислили докрай
морето и скалите.
И кея, мидите сребристи.
Измислили за себе си корито,
където да се скрием в мислите.
И най- безгрижно да обличаме
измамени земи- небета.
Виж, първите вълни се блъскат глухо,
отдавна пратени в постелята.
И не повярвали в това пътуване,
в еднаквото езическо отделяне
на богове,
от хора и пътеки...
не си отивахме един от друг,
а пълнехме във себе си
стени за Времето.
Убили думи от един Монтеки.
НА СЛЯПО…
…И опустява есенно мълвата.
Ехидната мълва за твоята слава.
В бълбукане, в коварство те заплитат
мехурите катран. Като начало,
В което отрезвяваш. Без посоки.
Без сън по тленната си цялост.
Без битка.
С маневриране по смисъл.
На сляпо. И сценично. Нямо тяло,
в което си захвърлил ръкавица.
А нощем, с детско огледало
от окосената ти болка,
Сънят те титулува неин рицар.
Без битка.
Без заслуга. Мътиш в полог.
Далеч от камерното Време.
И бавно отрезвяваш есента си.
С ръждивото и сиво в теб поточе
по есенна мълва летял нахалост.
В мехурите катран - Еднопосочен.
СЛЕДОБЕДНО АНДАНТЕ ОТ ЕДНА НЕДЕЛЯ
Едва ви различавам-
топли сенки.
С дъха на вино.
И на мека гръд.
Отвън и вътре в мен е есен.
Предателски вали снегът.
Стареят бенките,
в следи покрили
безсъници и грижи.И любов.
Но аз ви търся още
в топли сипеи.
И профилът ми става все по- беден-
на сеновала есенен
обков.
Очите ми събират прах. В любимите.
Наситени.Напили своя сън.
С осиротели в облачета мили
живее пътят, сякаш че отвън
предрешва голотата си по зима
една единствена следа-
отишло си любовно име.
С дъх на вино и гръд. И свобода.
РАЖДАНЕ
Като сянка преминах
съня на реката.
Като лист, отлетял
по следите ти нощем.
Зад лицето остана
прощалното “сбогом”.
Моят ден е удавник –
без любов той не може.
На шега казах “ край”.
А ето ме – в мрака.
Аз превърнах живота си в сън.
По реката.
(Всяко минало в гръб е еднакво.)
Днес съм пътникът в тебе.
И безкрилата сова.
Зад лицето ти зъзна.
Край прощалното “ сбогом”.
…..
Още малко е светло.
До граничната зона.
Виж – тунелът е близо,
с черно тяло. И някак
спират думите в мене.
За ръцете ти чакам.
Аз – безкрилата сова
от лицето на бялото.
Още малко е светло-
като сън си отивам.
И дотам, дето живите
срещат умрелия,
ще вървя по водата.
И на нейното било
ще рисува светът
моята първа неделя.
СТАРИЦА
Там, от края на пътя.
И лятото. Тя сънува
под слънцето камъка,
хлътнал в трюма и
пълен със храсти.
(Сякаш легнала котва на дъното.)
В слепотата си някак пораснала.
( Там … на пътя. От края на лятото.)
Стара къща. Без покрив и ясла.
Своето тяло сънува. По памет.
Аз оставам до нея. И с поглед
я прегръщам … старицата моя.
Ветрове в мен. И зими изпращала.
А сега – без очи. В щир и лобода.
Като майка е в мене.
И зная – всички хубави дни
тя ми пази.
И дори да живее накрая
( а в небето да гледа душата и…)
Ще е там тя. През всичките зими.
И през всички лета – тази къща.
Диша в нейното тяло светът ми.
С топла дума. И път.
За на връщане.
НОЩНИ ДУМИ
Любовта ни
е болната птица от август.
В твоя дом я оставих…
за спасение някакво.
Или, може би…за пощада.
щом ключа ти загубих -
да не идваш в съня ми.
И…по някое време –
да те забравя.
Но не стана така….
И в самотните нощи
на живота отишъл
избелялата лента превъртам.
Тук си в синьо…и същата,
а пък там – сред листата…
сякаш пътя до вечер
в тебе обръщам…
И сърцето ми някак…
с тези минали стъпки –
оглушало и болно.
(Сиво делнично стълбище…)
Аз в просъница чувам
шума на крилете -
как по тъмно те водят
все към мене …нагоре.
Ако спреш там, в съня ми…
без дъх пред вратата.
Знам…ще стана, Любов.
И …ще отворя.
АРИТМИЯ
Из горчивите алеи
на страха си вървях.
Беше някак си
сухо и синьо.
А животът премина
случайно оттам.
И превърна на вино
пелина.
Беше тихо и тръпнещо.
Сякаш дъга
бе рисувала болката в мене.
А животът премина оттам -
на пета
И се спря
в сеновала от време.
Беше странно измазан
във жълто деня.
Беше болен.
И в пулса прескачаше.
А животът премина,
случайно се спря.
После хвърлих от себе си
здрача…
ДНЕВЕН ПОСЛЕСЛОВ
Когато си прибрал стрелките,
а циферблатът в теб се зъби
с нападалата от стените охра.
И лазят камерно минутите
в ръждясалата ос на Времето…
в безпаметно кълбо събуден.С лила от сенки.
С дъх на вятър.
Очакваш гостите на прага.
Но идва вечер Самотата.
Раздава картите.По спомен.
И тихо себе си оставя.
В белязан цвят с победната колода.
В която си прибрал стрелките,
любовното легло. И подло
изстиват думите наоколо -
безпаметно кълбо. От охра.
РЕСТО
И опустяха змийствени
останки от илюзии…
Петър Велчев
Подпътен и надпътен
Животът се изхлузва.
Като змия на пръстен –
съблича по илюзия.
И бърза, в нас орисан,
да шие дневни ризи.
Да довали. Да си препише
безчувствие И низост.
Без лице.И наопак
Животът се изхлузва -
ръждив вечерен облак
от розови илюзии.
В две късни травиати
лекува своите рани.
Сънувал, че покръства
Доведените в Храма.
Ако е рекъл Господ
с отлята чаша вино,
далече от мирото,
през него ще премина.
А той, следи изхлузил,
по вечерното време,
все още кърпи думи.
И дявол с мене взема.
РЕЧИТАТИВ В ПЕТ СЛЕДОБЕД
Ръждиви думи.
Не по мяра.
Преспали няколко лета.
Не хванали дикиш у други.
Слепили чужда суета.
С очи от застояло време
отекли нечия следа
в семейния панелен епос.
Ръждиви думи- късна рана,
зашита в кожата на сън.
SIC TRANSIT...
Да оживееш някак в Тялото.
В пропуканата земна тишина
да те събуди звук на счупено.
А Майсторът, на сън отдалечен,
в бленуван свят за тебе да се върне.
Да завърти отново равния си кръг.
Да те извае цял. И топъл.
В забравена клепсидра по дъжда
да си събираш дните нови.
Като зърна, затиснати от хромел.
Омесени за вяра. Или грях.
Разсипал в теб следи. По спомен.
Втъкал и глината. В лица.
Да оживееш в сън.Сред бялото.
В едничка стъпка по снега.
И хилядите ти частици, така безсмислено
различни. И удивително еднакви
да месят глината. Сега,
когато Майсторът не вижда,
ръцете бягат от кръга.
А делвата расте. Без дъно.
Подпряла с гърло твоя свят.
Поглъща в прах снега отвън,
самочертае дни, самоизвайва
по тялото си Пропастта.
Да се родиш отново. В бялото.
С фалшива пукната пара
Съдбата да те изостави.
А ти да качваш оня камък
по билото от своя мрак.
И вместо майстора на памет
дулапа да въртиш покорен.
За нова глинеста вода.
п.п.
Бъди у мен, Варава! Днес бъди ми!
В тълпа от хиляди сами.
Бъди наградата за име
на миналите сити дни.
Заплюй ме.Искрен. Като всички.
Свали по кожа. От гърба.
И кожата на дни обличай,
по-сам от камък в този свят.
Но никога със мен не тръгвай.
По леден път на самота.
Не става дума за разпъване.
Нали Голгота е земя.
И ризите ни с теб попиват
цвета на падналия кръст.
(А аз законът съм престъпил.)
Иди, докладвай на Онези:
„Сам бе. И сам осъмна
от приятели.В Градината на подлостта.“
ОПИСАНИЕ
Денят е петък.
Лято. По средата.
На някакъв сезон от думи в пясъка,
Денят е кръстопът –
съвсем нехайно
потапя пладнето
на вечерните тайни.
И себе си отглежда
в самота -
унил и пристрастен-
в среда от Пътя,
по който не замина любовта ми-
остави съботната стая
в дъха на двете ни тела.
Денят е петък.
Лято. От средата
на няколко сезонни думи в пясъка.
Обгърнал в гарата света ми-
лицето ти. Като ръба на рана.
СЪБОТНА ЕЛЕГИЯ
Заключи във сън света.
Целуни ме
като жажда – капка.
Изгуби за миг ключа.
В тази вечност от очакване.
И не питай откъде
в теб съм минал. И дали
ще си тръгна – пътникът далечен.
Някога…Напълни с косите си нощта.
И на месеца отвън без памет
да потънем сити
и сами.В нощното елече.
После някак излъжи.
И да продължим спектакъла.
Приеми ме като вятър,
не допил любов –Предателят.
Просто Скитника от събота.
Скитникът, дошъл отнякъде…
МЕТАМОРФОЗА
В тази теменужена вечер
от лятото
птиците меко прибират
крилата си.
Търся те, търся те…
в стъпки. И думи.
Или сънувам
небе на потънали.
В трети перон от бургаската гара
с твоята рокля
и весели токчета,
в лист или вятър
наблизал поточета,
в сън с теменужена вечер
от лятото…
Утро. А сякаш е пренощувало.
ПРОГНОЗА
Дали ще дойде този ден,
във който птица ще гнезди
сред шапката на полското плашило.
А вечерният паяк
от ливадите
все тъй страхливо
ще докосва в мен
една забравена награда-
самата есенна луна,
изтекла в утро
през оградата.
2
Навярно никой не обича
да се ражда в дните си.
Да му бабуват нощем мисли.
Или молци да стържат пода
в отминали, забравени години.
Навярно и телата си обличаме
в неразпознатите лица
от сенки на предишни дни - животи.
Или сме едновременно
навсякъде.
С едничката си неразсънена душа,
завързана погрешка за Луната.
Защото никой не обича да се ражда
сред този лабиринт от паралелно време.
След първата му глътка въздух
да идват срещу него дните.
А той, несъстоящ и неподвижен,
да мисли, че облита себе си-
едно врабче от чужда есен,
изтрило в зимата следите.
3
Но Бог пропуснал тази паралелност.
В синтаксиса на мъничкото цвете,
разляло стрък и цветове
сред хаоса на стъпканите песни.
Навярно, за да разруши по мен
скалата в моето безумие,
препречила зад сън от дни
забравения път до тебе.
ИЗПИТ
Попитай ме отминали неща.
За това, че толкова отдавна
с теб не сме се имали.
За бръчиците болка под очите.
За есенното цвете на реката
в съня по твоята коса.
Попитай ме…За ивицата лято
на този ден, рисувал в мен дъха ти.
Или сърцето ти –сред стъклописа на нощта.
Попитай ме…защото не разбирам
от вечните мечти.И техните ухания.
От орнаменти, фрески, грим…
От редки елементи, топли гами.
Защото не разбирам-старомоден!
чертежите на Времето в колоните,
по мрачните булети…не разбирам.
Попитай ме за восъка във тях.
За сенките сами по думите,
потекли нощем в чуждите тапети…
За камъка, обикнал цвете.
За пясъчник, поникнал от вода.
За стъпките от зима във очите ни…Попитай ме
за есента по моите ръце
след коловозите в лицето ти.
Попитай ме за тази тишина.
За миналите в мен лета попитай.
УДАВНИК В НЕДЕЛЯ
Като бял, навалял се облак
да поглеждаш света
все отгоре – на места тъй ефирно
накъсан. С отлетели мечти. И любови.
И по август да слизаш.Полека.
До пристанища. Сам. Без пътеки.
Да отгледаш в небето си ято
уморени от взиране птици.
Да си мил, безглаголен. Безматерен.
Тих добряк от квартална къртичина.
Да заключиш внимателно в хората
оцелелите живи погледи.
После бавно, съвсем по човешки,
да нагазиш морето си вечер.
А водата да скрие дъха ти
в своето меко мастилено руно.
Миг преди да изплува небето
от дълбокия градски купел.
ОТРИЦАНИЯ В НЕДЕЛЯ
Не се сънуваме.
И не сънуваме
На глас мечтите си.
Понякога вали. У нас.
Или на хвърлей – минало.
Не се сънуваме…дори насън
В панелката си спим облечени.
Не позволяваме отвън
Света да навали.
( Обреченост – и в нас, и под езика
да е тъмно. )
Не се мечтаем – няма дни.
Очите са следи от лято -
обещават. Забравен
посред пясъка на този стих
животът ни
полека побелява.
Не мислим. Сиви.И добри.
Деня си в пепел окръжили.
И само (ако много заболи) Тя-
„мислещата захарна тръстика” -
подслажда още
с по лъжичка Време
кръвта ни. Вечерна.
И сита.
ЕЛЕГИЯ
Предзимно мъртво време- дни без любов, когато
изнуреният ни дух не би могъл глада си да засити.
Еманюел Окар
Да бъдеш сам във болката.
В пространствата и празни.
Без граница. Окръглен.
И да потъваш в нищото.
Като последна дума -
следа по свят предишен-
да навали. И утре
дъждът да те разнищва.
На топли сенки. Глухо.
В мехурчета. И киша.
И в сън да се промъква
след тях.По Тишината.
Стъкмила от огнища
желание за вятър.
Да бъдеш сам. И болен.
От някого. И нещо.
Спасил по капка лудост
в очите на копнежа.
А горе да живеят,
честити в тази вечност,
последните завои.
На пътя до сърцето.
АНАЛИ
Някога бях този, който прекрачи
в сянката си. И измерва сега с нея
пладнето на живота.
В нейното тяло отглежда
светлина за думите.
В нейната вечер и утро живее.
В нейната кожа.
Аз бях този катерач по стената на дните и.
С блудкавия, кален мирис
от есен и угар – аз бях…
А тя продължи едреещите светлини
на мрака в мен,
останал от нечие минало.
Където всички есени са еднакво бедни.
И навярно остана хляб за тях.
И беше вятъра. И вярата.
- - - - -
Някъде далече един глас,
забравен в неделното и тяло,
се молеше да му повярват.
Ала остави себе си, от благоприличие,
до късните думи. На бялото.
По- нататък не се вижда. Нищо…
ТЯ
Тя ми говори
от нощния си стих
за вятъра горещ
разжарил тялото,
за странното трептене на стъклата
от утринната струя въздух,
за късния си път в дома,
обрасъл с тишина. И памет.
За пеещите пристани от детството
Тя ми говори…
За онзи тежък дъх на водорасли,
приспал в морето есенните пориви
от самота и див копнеж по синьото…
Тя ми говори, себе си притиснала
до някаква измислена материя,
до стихове от миналата зима
на моето единствено желание.
Жадувам я – и сън, и опрощение.
Лудешкото цъфтене на дъгата
сред веселия летен дъжд забравил…
Опитвам капките на дъхавия мед
да събера,
облякъл тялото и с устни
в своя залез.
Да я засея с бели камъчета
от луната.
И дневните си дълбини тя да напусне.
Дано отидем при самите себе си
в окаменялата редица
на неизпитаните чувства.
Дано отидем някога. В самите себе си.
ОТКРИВАМ ТЕ
Откривам те-
зеница мрак
от утринната светлина
в милиардите слънца
на самотата. Откривам те-
следа по стъпкания сняг
из пясъчното тяло на съня ми.
В умиращото ехо след деня
откривам те - жена от лято.
Откривам те -
по- сам от всякога.
Едно замръкнало очакване
в стреха, пресъхнала до бяло
сред зеницата на нощта.
А някаква невидима ръка
обръща в мене пясъка останал
за нова струйка тишина,
пресичаща мастилото на мрака.
ПРЕДИСЛОВИЕ
Преди да влезе в смъртта
човек се лута за кратко сред привидения.
Жан Грожан
Преди последната ивица светлина
и четиристишието виолетово
на залеза,
преди вечерният вятър,
изпратил надалече способността ни до усещаме,
сякаш навлиза последният завой в нас
( или в самотното нощно дихание )
като огромна черна змия
с опашка от тишина.
Прилича на вечност,
готова да убива и да се храни
с убитото Време.
От поречието на зимата
по лодките разсъхнали лази
първата слана.
Но самият дъжд се излива
в някаква тясна пролука от часовата зона.
И господ в мен поглежда безразлично
как вечерта приема образа на родна къща.
А времето в нея все така
обира бавно-бавно мекия спусък.
Навярно това е часът на моето завръщане.
Някъде, в някой ден.
Накиснат сякаш в саламура от тишина
В тяло, дъвчещо старите розови сънища.
Навярно това е моето завръщане преди смъртта-
човешкото ми лутане сред привидения.
Или безпътици.
АКВАРЕЛИ ОТ ЕДНА НАРКОЗА
Не издържали собствената тежест
потъваха в моретата си
думите.
С пресъхналите локви на копнежите
следобедното слънчево безлуние
събираше в треви и прах
очите ми.
Аз бях тъй близо в синьото
и падаха в телата си вълните.
Брегът засипваше косите им
по ивиците време.В прилива.
Тук идваха
и си отиваха насън
Надеждите. Платната стари
с котвите от нежност
разтваряха листата на копнежа.
По дъното на моето очакване
аз дишах теб, кръвта на залеза,
отдалечаването по деня си...Аз дишах теб-
след акварелите
на живо с вятъра,
облепил небета и стрехи, и пясък...
В частици памет те тъгувах.
По хоризонта - още в бяло.
От линия, до скоро очертана,
придала смисъл в мен
на всичко видимо,
аз търсех лятното ти тяло
в посоката на моето потъване.
И вечер тръгвах, в себе си нарамил
спасителни дъски от своя пристан,
в които стъпките ти пазех.
С мастилените сенки на мечтите.
Как спираше дъха ми синьото
и падаха в телата си вълните!
Брегът рисуваше без дъх косите им.
Докато с мен изстине. В прилива.
ТИШИНАТА…
Красиво е подредила фукетите.
От снощи е сама. И бавно ме изпълва.
Удобна, топла в меките си гънки.
Пресичам я, навярно с тъмнината си.
Когато в утрото се търсим.
В балкона стар. Зад лятна улица.
Или пред ивицата на нощта.
Поглеждам сам лицето й като отблясък
по залива, препълнил хоризонта
с втечненото мастило на очите.
Тя знае, че съм там за малко.
Една случайност, изтървана улика.
В пейзажа блед на моето съществуване…Тя знае.
ХОЛОГРАМА
Наоколо е тебеширен прах
по нощните минути на луната.
В небесната дъска от самота,
в съвсем безоблачен,
съвсем безличен град
наоколо летува лунен вятър.
И бавно приближава Есента.
Вали в следите си света.
Затрупва улици и къщи
мастилено-червена светлината.
А късните стърнища в мен горят.
Изпепеляват спомени. От лятото.
Аз гледам мълчаливо, побелял,
вечерното момиче на Земята.
И ми се иска в тази нощ
отново да започна. От начало.
Подобно бял неписан лист –
съвсем безоблачен, съвсем без мито-
животът да поникне чист.
С хартия за мастилото на дните.
МОНОЛОГ НА ЕДНА БОЛНИЧНА СТАЯ
Аз съм твоя внезапен инфаркт.
И сърце от мехурчета. В бяло.
Твое сбръчкано дневно лице.
Или – нежно откърмена рана.
Бавно пареща жлъчка – след два…
Със утихваща болка - махало.
В твоя бъбречен спазъм – следа.
Аз- различното ново начало.
Ако видиш позната съдба,
а в стените и шепне листака
заупокойни нахалост слова-
че си нужен, любим…Че си чакан.
Че си будна сълза от вълна.
Че си време в очите на някой.
Още част. Или камерно цяло
от написана вече глава…Не повярвай!
Страхът ще гризе
дни и думи от моята охра.
Аз съм болнично твоя – до век.
Стая с думи на минали хора.
НЕРАЗПОЗНАТ
Аз знам добре – не могат да ме видят.
Такъв какъвто съм- един по същност.
По погледа ме преценяват.
По гланца на обувките.
И мигом – по вратовръзката с развлечен възел.
Или по чашата в дланта ми –
броят на ум лицата, глътките…
Над грешките ми светло ръкопляскат.
Но ако могат
в бучка мътна
от лед и кал да ме затворят вечно.
В тях начаса- замръзнал и „честит „…
какво за дни- за векове покрит.
Да възприема формата желана.
Да съм чуплив. Докоснат - да се валям
в петно от кал,
напръскало Стената
на тяхната безлика Тъмнина.
О, колко много в мен се е изтрило…
Добре си знам – не могат да ме видят !
ПЯСЪЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ЕДНА СРЯДА
Написано на пясък.
Прочела го водата.
„Обичам те!” е нямо. Следа
от топъл вятър.
Почти като в гротеска.
За кратко – пристан нежност.
„Обичам те!”. От пясък.
Изпратено. По вечер…
Наполовина – песен.
Наполовина- спомен.
Обличам двете думи.
С тела на водорасли.
И водното зелено
в очите ми потъва-
„Обичам те!” е в мене.
А твоят глас си тръгва.
Подобно отпечатък
В душата си го нося.
Пресял с добрия вятър
ненужните въпроси.
Далечна в мен, желана.
Последна гара в лято.
„Обичам те!” изпратих.
По нощния семафор.
МЕДИТАЦИЯ
На хиляди места си
в моя миг.
Милиарди песъчинки те желаят.
На пристана, при нощните скали.
В окръглените сенки от луната.
На хиляди осъмнали следи -
от моето последно лято.
С неделни имена. В коси. В очи.
В ликуваща усмивка. В нежен вятър.
В еднакво скитаща душа,
каквато моята жадува сляпо.
На хиляди…на хиляди места.
Но само в мен си истинска.
И свята.
УЧАСТ
По лунен лъч навярно слизаш.
Така желана, тиха. Топла…
След дневното разпъване за хляба
Душата ми
до ръбче я напълваш.
И тръгвам, в греховете си наказан.
Люлян в любов. И чужда не-любов.
В съня- честит. И делнично премазан-
в останалия явен не-живот.
Един единствен пилигрим за теб.
Почти не чуващ дневните крамоли.
Щастлив беглец от този свят.
И пътешественик- из твоя.
Сега и моето сърце
ще разминава всички влакове.
И нощния ми свят у теб
ще оживява.В летни гари.
И разпилян по хиляди следи.
На мигове с желания…посоки…
по утро ще запаля твоя стих.
В мелодия от нощното сироко.
НЯКОЙ ДЕН…
Някой ден ще се преселя в тебе.
В твоя свят от светлина. И сенки.
В есента ти.
Или в стих-молебен ще живеят
ласкави и сити
моите трели.
Някой ден, останал памет.
В оня свят. На бялото мълчание.
А Лодкарят ще ми вземе данък-
малка сребърна монета вярност.
И по вятъра ще преведе очите.
Ще потегли с късните весла. За края.
Там да свържа сляпо
в две изтрити нишки
твоето и моето Начало…
СЛЕДОБЕДНИ АКВАРЕЛИ
Едно надкамерно мъждене
в сърцето ти. От самота,
Гранична делничност. И пустош.
И ярък мрак в полу-оста
на денонощната обвързаност
Един за друг. Полирани от гланца.
И в хлъзгавия дневен свят потекли
в себе си. По сетива.
Надолу - из мастилото на чувствата.
…Дълго след това
в паметта му зазиждаха
оживели сенки на вятърни мелници,
очертания от напуснати пристани
и ненужни никому пясъчни кули.
И всичко се смесваше
със шума на вечерните кестени,
с телеграмите в жълто от листата им.
Които всеки ден прелитаха
едно и също предадено бяло поле.
ВЪЗЕЛ
Някъде, между тавана и небето,
от ръба на късния следобед,
в полушарията на сърцето…
ще изхвърля хляба вкоравен. За помени.
Ситата усмивка на дъгата,
гнилите подпори от нощта си.
Тихата мелодия по вярата.
С вчерашната смърт на тялото.
Някъде, в небето ми бакърено,
в кожата му със пришити въглени,
думите ти в мене ще отекват.
Като ехо.
В думите на нощен сомнамбул.
И, навярно, всичко отначало
в другия ми свят ще се повтори-
триенето на сърце в сърце. До пламък.
Късната река за нас- от есен.
Просторът, провесил двете думи.
В дневните тела на сто недели.
Посадил съня ти по безлуние,
ще запълвам нощните си пътища
с цветове на сенки и заблуди,
с падналите съчки от сърцето –
не горели дни по другия.
Ще изхвърля грижата и жаждата.
Всички бръчки в мислите ще свалям.
Там, където някога се струпат
дните на една Раздяла.