Аз не мога тъга да рисувам –
ни със думи, ни с четка, с бои.
Но не знаеш ти колко ми струва
тишината. И колко боли.
И сълзи няма как да рисувам.
Пред света те са мъжко табу.
Нито мога в сълза да римувам
стих и песен – дори и на ум.
Аз не мога. Не. Аз не рисувам.
Просто дишам в сълза и в тъга.
Същността ми пред теб се преструва.
Затова съм ти слънчев сега.
Ако все пак усетиш, че стене
посред Лято студа на снега –
нерисувани някъде в мене,
ще откриеш сълза и тъга.
(перевод с болгарского Стафидова В.М)
Табу
Я ннкогда, тоску, не рисую
Не придаю ей красочный вид
Дорого очень покой арендую
Знал бы ты друг, как сердце болит.
Слёзы я тоже не нарисую
Слёзы всегда мужское табу
Слёзы я даже не зарифмую
И не приходит даже на ум.
Я не могу зачем рисоваться
Просто дышу в слезах и тоске
В сущности глупо мне задаваться
Этим банальным из солнечных дней.
Если опять услышишь как стонут
В лето пришедшие холода
Есть и во мне рисунки что тронут
Горе, печаль, слеза и беда.