Как иска му се да рисува есента,
но четката му само в тъмно сиво,
небето багри, клони и трева,
картината, за нищо я не бива.
Но там художник малък, чудеса,
небе сияйно, слънцето огряло,
рисува дюли, ябълки, цветя,
боите дръзко бърка. Браво.
Зелено, жълто, керемидено във тон,
листата ваят се под четката му смела
и масленото с бяло, брезов склон,
хартията попива акварела.
Как иска му се да рисува есента,
очите му, отново в сиво гледат,
но, никак не е тъжна песента,
един художник го подръпва смело.
Ей дядо, искаш ли сега,
със моите бои да порисуваш
…лулата скри потеклата сълза,
прегърна внука си и го целуна.
Ех синко, аз съм есента,
а ти си дюлята, която нарисува,
с очите твои срещаш красота,
със сивото пък, аз ще отпътувам.
25.10.2009 г.
Петко Илиев