Сивата пепел чертае пътека.
Нагоре, към къщите схлупени в бяло.
И скърцат обувките лека полека,
скули сковани, измръзнало тяло.
Комините пушат, небето натиска,
отровния мирис на стари брикети,
но мисъл го води, душата е чиста,
да стигне навреме. Разтрива ръцете.
Пътеката губи се, няма пъртина,
последната къща, тревожно, не свети.
Сърцето се свива, “нали са двамина”,
започна да тича, преплита нозете.
….
Портите малки, догоре затрупани,
отваря ги трудно, през двора да мине,
влиза във стаята, старците сгушени,
скачат и двамата,…
“Господи,… Сине!”
Петко Илиев
2010-01-26