Потръпват тихо струните на вятър,
понесъл песента на моя дъжд.
А той вали във болка необятна.
Вали дъждът на есенния мъж.
На Пролет нежно пееха – капчукът
и пролетният мъж със благослов.
И с песен на вратата ми почука
онази първа, шеметна любов.
И Лято бе – със песен на светулки,
огряващи нощта ми неведнъж.
Под влюбените звуци на цигулки
осъмвах аз, бях влюбен, летен мъж.
Върти се кръговратът на живота
и пее в мене този странен мъж.
Не му омръзна. Даже срещу злото
изправи ме със песен неведнъж.
Душата ми, ранена от кинжали,
воюващите галеше със стих.
Отвърнах на войните с фестивали.
Горчилката – самичък я изпих.
И плаче днеска вятърът във мене,
и струните разкъсва с песента.
По пътя зимен тихо ще поеме
мъжът у мен, зимясал в Есента.
Но тази песен пак ще си остане.
И дълго ще е влюбено сърце.
А вятърът току ще я подхване,
дори мъжът забравен да умре.
(перевод с болгарского Стафидова В.М)
Моя песня
Тихонько ветер тронул свои струны
Дождями песни грустные звенят
Дождь повалил на шхуны и лагуны
И на осеннего естественно меня.
Как не услышать нежные капели
О красоте весенних вечеров
И я услышал как стучится в двери
Моя шальная первая любовь.
Потом явилось лето со сверчками
Ночь освещая тёмную мою
С влюблёнными безумно скрипачами
И я влюбляюсь в лето и пою
И кружится хватает за живое
И этот странный тип во мне живёт
Не напугает глупое и злое
Он лечит, когда песенки поёт.
В душе зияет рана от кинжала
Боролась этой ночью со стихом
В нём войны пронеслись и фестивали
Я их испил единственным глотком.
Сегодня ветер плачется в жилетку
Ему напев мой звонкий струны рвёт
Насыпет снег дорожки и калитку
Но осень в сердце всё равно живёт.
Но прозвучит конечно песня эта
И вас не раз разбудит поутру
Её подхватит бесшабашный ветер
А я забытый лягу и умру