МИХАИЛ ЛЕРМОНТОВ
СМЕРТЬ ПОЭТА
Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой
СМЪРТТА НА ПОЕТА
Отмъщение, владетелю, отмъщение!
Падам в твоите нозе:
бъди справедлив и накажи убиеца,
така че неговото наказание в бъдещите векове
да възвести на потомството твоя справедлив съд
и да е предупреждение за злодеите.
Убит поет! - за чест страдалец,
скосен от хорската мълва,
с куршум в гърди, за правда жаден,
отпусна гордата глава!..
Не издържа душата светла
позор, обиди, клевети,
срещу света въстана смело,
единствен той...и бе убит!
Убит!.. защо са днес ридания,
хвалби без цел, ненужен плач
и жалък глас за оправдание?
Съдбата сложи свой печат!
Не вий ли гонихте тъй злобно
свободния му, дързък дар
и за забава пак подмолно
раздухвахте стаен пожар?
Защо? веселие... - мъчения
последни той не изтърпя:
угасна пламъка на гения,
венецът славен прецъфтя.
Убиецът му равнодушно
насочи своя пистолет:
сърцето глухо бие пусто,
ръка не трепна пред поет.
И що за чудо?.. отдалече,
като стотици бежанци,
на лов за щастие дошли,
на нас съдбата го обрече;
с усмивка дръзко той презря
земя, език и чужди нрави;
не пощади и наша слава;
в мига на кървава разправа,
кого уби той, не разбра!..
И той умря - зарит в могила,
тъй както оня, неизвестен, мили,
певец, сразен от ревността,
възпявана от него с чудна сила,
погубен, както той, с безмилостна ръка.
Защо от мирна дружба, нежна, простодушна,
той влезе в този свят и завистлив, и душен
за волното сърце и пламенния нрав?
Защо ръка подаде на клеветник долен,
защо повярва в ласки и лъжите голи,
той, от младостта си хората разбрал?..
И стария венец – смениха те със трънен,
увит със лаврите , надянаха му зло:
с игли невидими и върли -
раниха славното чело;
отровени последните минути
с коварен шепот, с присмех на простак,
и той умря – напразно мъст жадувал,
досада затаил в измамена мечта.
Затихна чудодейна песен,
и няма да се чуе пак:
певецът е в приюта тесен,
устата му е със печат. -
*
А вий, надменните потомци,
известни с подлостта на славени деди,
с петите робски сбирали отломки,
от родове обидени в щастливите игри!
Вий, жадната тълпа, застанала до трона,
палачи сте на Гений, Слава, Свобода!
Таете се под сянка на закона,
безмълвни са пред вас – и правда и съда!...
Но има божи съд, любимци на разврата!
Най-страшен съд: той бди;
несъблазнен от звън на злато,
и мисли, и дела, той знае отпреди.
Ще търсите злословие напразно вие:
не ще ви то помогне, не,
и всичката ви черна кръв не ще измие
кръвта на праведен Поет!
29 января — начало февраля 1837
Перевод: 19.10.2014.
------------------------------------
УбИт поЕт! - за чЕст страдАлец
скосЕн от хОрската мълвА,
с куршУм в гърдИ, за прАвда жАден,
отпУсна гОрдата главА!..
Не издържА душАта свЕтла
позОр, обИди, клеветИ,
срещу светА въстАна смЕло,
едИнствен тОй...и бЕ убИт!
УбИт!.. защО са днЕс ридАния,
хвалбИ без цЕл, ненУжен плАч
и жАлък глАс за оправдАние?
СъдбАта слОжи свОй печАт!
Не вИй ли гОнихте тъй злОбно
свобОдния му, дЪрзък дАр
и за забАва пАк подмОлно
раздУхвахте стаЕн пожАр?
ЗащО? весЕлие... - мъчЕния
послЕдни тОй не изтърпЯ:
угАсна плАмъка на гЕния,
венЕцът слАвен прецъфтЯ.
УбИецът му равнодУшно
насОчи свОя пистолЕт:
сърцЕто глУхо бИе пУсто,
ръкА не трЕпна пред поЕт.
И щО за чУдо?.. отдалЕче,
като стотИци бежанцИ,
на лОв за щАстие дошлИ,
на нАс съдбАта го обрЕче;
с усмИвка дрЪзко тОй презрЯ
земЯ, Език и чУжди нрАви;
не пощадИ и нАша слАва;
в мигА на кЪрвава разпрАва,
когО убИ той, не разбрА!..
И той умрЯ - зарИт в могИла,
тъй както Оня, неизвЕстен, мИли,
певЕц, сразЕн от ревносттА,
възпЯвана от нЕго с чУдна сИла,
погУбен, както тОй, с безмИлостна ръкА.
ЗащО от мИрна дрУжба, нЕжна, простодУшна,
той влЕзе в тОзи свЯт и завистлИв, и дУшен
за вОлното сърцЕ и плАменния нрАв?
ЗащО ръкА подАде на клевЕтник дОлен,
защО повЯрва в лАски и лъжИте гОли,
тОй, от младосттА си хОрата разбрАл?..
И стАрия венЕц – сменИха те със трЪнен,
увИт със лАврите , надЯнаха му злО:
с иглИ невИдими и вЪрли -
ранИха слАвното челО;
отрОвени послЕдните минУти
с ковАрен шЕпот, с прИсмех на простАк,
и той умрЯ – напрАзно мЪст жадУвал,
досАда затаИл в измАмена мечтА.
ЗатИхна чудодЕйна пЕсен,
и нЯма да се чУе пАк:
певЕцът е в приЮта тЕсен,
устАта му е сЪс печАт. -
*
А вИй, надмЕнните потОмци,
извЕстни с подлосттА на слАвени дедИ,
с петИте рОбски сбИрали отлОмки,
от рОдове, обИдени в щастлИвите игрИ!
ВИй, жАдната тълпА, застАнала до трОна,
палАчи сте на ГЕний, СлАва, СвободА!
ТаЕте се под сЯнка на закОна,
безмЪлвни са пред вАс – и прАвда и съдА!...
Но Има бОжи съд, любИмци на разврАта!
Най-стрАшен сЪд: той бдИ;
несъблазнЕн от звЪн на злАто,
и мИсли, и делА, той знАе отпредИ.
Ще тЪрсите злослОвие напрАзно вИе:
не щЕ ви то помОгне, нЕ,
и всИчката ви чЕрна кръв не щЕ измИе
кръвтА на прАведен ПоЕт!
СМЕРТЬ ПОЭТА
Отмщенья, государь, отмщенья!
Паду к ногам твоим:
Будь справедлив и накажи убийцу,
Чтоб казнь его в позднейшие века
Твой правый суд потомству возвестила,
Чтоб видели злодеи в ней пример.
Погиб поэт! — невольник чести —
Пал, оклеветанный молвой,
С свинцом в груди и жаждой мести,
Поникнув гордой головой!..
Не вынесла душа поэта
Позора мелочных обид,
Восстал он против мнений света
Один как прежде... и убит!
Убит!.. к чему теперь рыданья,
Пустых похвал ненужный хор,
И жалкий лепет оправданья?
Судьбы свершился приговор!
Не вы ль сперва так злобно гнали
Его свободный, смелый дар
И для потехи раздували
Чуть затаившийся пожар?
Что ж? веселитесь... — он мучений
Последних вынести не мог:
Угас, как светоч, дивный гений,
Увял торжественный венок.
Его убийца хладнокровно
Навел удар... спасенья нет:
Пустое сердце бьется ровно,
В руке не дрогнул пистолет.
И что за диво?.. издалёка,
Подобный сотням беглецов,
На ловлю счастья и чинов
Заброшен к нам по воле рока;
Смеясь, он дерзко презирал
Земли чужой язык и нравы;
Не мог щадить он нашей славы;
Не мог понять в сей миг кровавый,
На что; он руку поднимал!..
И он убит — и взят могилой,
Как тот певец, неведомый, но милый,
Добыча ревности глухой,
Воспетый им с такою чудной силой,
Сраженный, как и он, безжалостной рукой.
Зачем от мирных нег и дружбы простодушной
Вступил он в этот свет завистливый и душный
Для сердца вольного и пламенных страстей?
Зачем он руку дал клеветникам ничтожным,
Зачем поверил он словам и ласкам ложным,
Он, с юных лет постигнувший людей?..
И прежний сняв венок — они венец терновый,
Увитый лаврами, надели на него:
Но иглы тайные сурово
Язвили славное чело;
Отравлены его последние мгновенья
Коварным шопотом насмешливых невежд,
И умер он — с напрасной жаждой мщенья,
С досадой тайною обманутых надежд.
Замолкли звуки чудных песен,
Не раздаваться им опять:
Приют певца угрюм и тесен,
И на устах его печать. —
*
А вы, надменные потомки
Известной подлостью прославленных отцов,
Пятою рабскою поправшие обломки
Игрою счастия обиженных родов!
Вы, жадною толпой стоящие у трона,
Свободы, Гения и Славы палачи!
Таитесь вы под сению закона,
Пред вами суд и правда — всё молчи!..
Но есть и божий суд, наперсники разврата!
Есть грозный суд: он ждет;
Он не доступен звону злата,
И мысли и дела он знает наперед.
Тогда напрасно вы прибегнете к злословью:
Оно вам не поможет вновь,
И вы не смоете всей вашей черной кровью
Поэта праведную кровь!
29 января — начало февраля 1837