Мария Вейнберг Из поэмы Из поема

Красимир Георгиев
„ИЗ ПОЭМЫ”
Мария Моисеевна Вейнберг (1910-2003 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ИЗ ПОЕМА

...Заключиха след нас вратата,
един след друг сме, дават знак
и физкултурата ни мята:
въртим ръка, мотаем крак.
Високо сричаме по немски,
надничаме в буквари детски
и лексикон от ругатни
цял том изпълват сиви дни.
Признавам, исках да внушавам
срещу ругателски беди:
„Не тъй, културен ти бъди!”
Но тук да сдържам не успявам
литературния език,
несвикнал със затвор и вик...

Когато следовател длани
пред нея бурно завъртя,
треперейки да я не хване,
прикри в уплаха бузи тя.
Като сърница боязлива
навеждайки глава страхливо,
едва поемаше си дъх,
напрягайки послушно слух,
но, нищо не разбрала, сви се.
Перото й подаде пак
и бързо девата подписа
като отдавна ясен факт:
„Гласях терористичен акт!”
Тоз страшен мъж бе властен много,
за разпити голям талант,
следеше правилата строго,
бе даже мъничко педант.
Решил бе: „Първо ще отложим
часа на разпита, тъй можем
в душата страх да умножим,
а след това ще я лишим
от нейната надежда смела,
сърце ще стиснем, ще сломим,
с концлагер ще я укротим,
но трябва да громим умело,
че арестант, а не глупак,
ще обработим с опит пак!”...

„При белите нали били сте? –
започна разпита-игра.
Смразени чувства, адски мисли –
девицата не го разбра.
„Баща ви, туй за нас е знайно,
в полицията бил е тайно,
прадядо ваш, дворянин стар,
бил много важен господар!”...

„Къде на тайна среща бяхте?
Кога бе Троцки ваш дослук?
Над Сталин вий с кого се смяхте?”
И удря масата с юмрук.
„Концлагерът ли ви привлича?
Туберкулозно сте момиче!
Писма и книги ще ви спра
и в карцера ще ви запра!
И много други наказания
за вражеските ти вини!
Какво? Против ли си? Млъкни!”
А тя мълви в полусъзнание:
„Но аз... на мен... не, никой там...
Не, нищо, нищичко не знам!”...

И не успя „добрият гений”
за разпит метод да смени,
когато девата, сломена,
на съвестта си измени.
Нестореното тя призна си,
подписа, с всичко бе съгласна,
зачака после с поглед вял –
нали той бе й обещал,
че утре вкъщи ще си бъде.
И дни и нощи впива взор
в прокълнат тягостен затвор.
Но вижда се, че я излъга,
той с вятърничав бе език,
да обещава бе велик...


Ударения
ИЗ ПОЕМА

...Заклю́чиха след на́с врата́та,
еди́н след дру́г сме, да́ват зна́к
и фи́зкултурата ни мя́та:
върти́м ръка́, мота́ем кра́к.
Висо́ко сри́чаме по не́мски,
надни́чаме в буква́ри де́тски
и лексико́н от ругатни́
цял то́м изпъ́лват си́ви дни́.
Призна́вам, и́сках да внуша́вам
срешту́ руга́телски беди́:
„Не тъ́й, култу́рен ти́ бъди́!”
Но ту́к да сдъ́ржам не успя́вам
литерату́рния ези́к,
несви́кнал със затво́р и ви́к...

Кога́то следова́тел дла́ни
пред не́я бу́рно завъртя́,
трепе́рейки да я не хва́не,
прикри́ в упла́ха бу́зи тя́.
Като сърни́ца боязли́ва
наве́ждайки глава́ страхли́во,
едва́ пое́маше си дъ́х,
напря́гайки послу́шно слу́х,
но, ни́што не разбра́ла, сви́ се.
Перо́то й пода́де па́к
и бъ́рзо де́вата подпи́са
като отда́вна я́сен фа́кт:
„Глася́х терористи́чен а́кт!”
Тоз стра́шен мъ́ж бе вла́стен мно́го,
за ра́зпити голя́м тала́нт,
следе́ше правила́та стро́го,
бе да́же мъ́ничко педа́нт.
Реши́л бе: „Пъ́рво ште отло́жим
часа́ на ра́зпита, тъй мо́жем
в душа́та стра́х да умножи́м,
а сле́д това́ ште я лиши́м
от не́йната наде́жда сме́ла,
сърце́ ште сти́снем, ште сломи́м,
с концла́гер ште я укроти́м,
но тря́бва да громи́м уме́ло,
че ареста́нт, а не́ глупа́к,
ште обрабо́тим с о́пит па́к!”...

„При бе́лите нали́ били́ сте? –
запо́чна ра́зпита-игра́.
Смразе́ни чу́вства, а́дски ми́сли –
деви́цата не го́ разбра́.
„Башта́ ви, ту́й за на́с е зна́йно,
в поли́цията би́л е та́йно,
прадя́до ва́ш, дворя́нин ста́р,
бил мно́го ва́жен господа́р!”...

„Къде́ на та́йна сре́шта бя́хте?
Кога́ бе Тро́цки ва́ш дослу́к?
Над Ста́лин ви́й с кого́ се смя́хте?”
И у́дря ма́сата с юмру́к.
„Концла́герът ли ви привли́ча?
Туберкуло́зно сте моми́че!
Писма́ и кни́ги ште ви спра́
и в ка́рцера ште ви запра́!
И мно́го дру́ги наказа́ния
за вра́жеските ти вини́!
Какво́? Проти́в ли си? Млъкни́!”
А тя́ мълви́ в полусъзна́ние:
„Но а́з... на ме́н... не, ни́кой та́м...
Не, ни́што, ни́штичко не зна́м!”...

И не успя́ „добри́ят ге́ний”
за ра́зпит ме́тод да смени́,
кога́то де́вата, сломе́на,
на съвестта́ си измени́.
Несто́реното тя́ призна́ си,
подпи́са, с вси́чко бе́ съгла́сна,
зача́ка по́сле с по́глед вя́л –
нали́ той бе́ й обешта́л,
че у́тре вкъ́шти ште си бъ́де.
И дни́ и но́шти впи́ва взо́р
в прокъ́лнат тя́гостен затво́р.
Но ви́жда се, че я излъ́га,
той с вя́търничав бе́ ези́к,
да обешта́ва бе́ вели́к...

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


ИЗ ПОЭМЫ

...Ключом замкнули дверь за нами,
Друг перед другом мы стоим
И физкультуру начинаем:
Рукой вертим, ногой стучим.
Читаем громко по-немецки,
В словарь заглядываем детский,
Ругательств новый лексикон
Уже собрали целый том.
Внушать любила я, признаться,
Когда ругался кто-нибудь:
„Не надо так, культурней будь!”
Но здесь и мне не удержаться,
Литературный наш язык
К тюремной прозе не привык...

Когда наш следователь дланью
Пред нею в воздухе вертел,
Отодвигалась с содроганьем,
Чтобы ланит он не задел.
Как лань лесная боязлива,
Склоняя голову пугливо,
Едва переводила ДУХ,
В смущеньи напрягала слух
И ничего не понимала.
Перо он в руки ей вложил
И дева тут же подписала,
Как всем давно известный факт:
„Подготовляла Я теракт”.
Сей грозный муж, по мненью многих,
В допросах проявлял талант,
Держался правил очень строгих,
Был даже чуточку педант.
Он рассуждал: „Сперва отложим
Допроса час, мы тем умножим
Его значенье, наведем
На душу страх, затем кольнем
Надеждой, там недоуменьем,
Измучим сердце, а потом
Грозить концлагерем начнем,
Но надо действовать с уменьем,
Ведь арестант не идиот,
К беде неопытность ведет!”...

„Вы в белой армии служили?”
Так строгий начался допрос.
Все чувства деве изменили,
Был непонятен ей вопрос.
„Отец Ваш, знаем мы прекрасно,
В полиции служил негласно,
А предок Ваш был дворянин
И очень важный господин”...

„Где пропагандой занимались?
Когда Вам Троцкий был знаком?
Над Сталиным Вы с кем смеялись?”
И по столу вдруг кулаком.
„Концлагерь посетить решили?
Туберкулез Ваш позабыли?
Вас передач и книг лишу
И в одиночку посажу!
Найдем еще мы наказанье,
Врагов хотите покрывать?
Что? Возражения? Молчать!!”
И девы слышно бормотанье:
„Ведь я… но мне... да никого,
Не знаю ровно ничего!”...

И не успел наш „добрый гений”
Всех методов употребить,
Как дева, не стерпев мучений,
Решила совесть погубить.
Неправду явную признала,
И, как мы знаем, подписала,
А после воли стала ждать,
Ведь он успел ей обещать,
Что завтра будет на свободе.
С тех пор прошло немало дней
И много тягостных ночей.
Но, видно, по своей природе
Имел он ветреный язык
И обещать хоть что привык...




---------------
Руската поетеса Мария Вейнберг (Мария Моисеевна Вейнберг) е родена на 27 февруари 1910 г. Завършва факултета по химия при Ленинградския университет, подготвя дисертация, но й забраняват да я защити. Семейството й е репресирано. През 1933 г. е арестувана по скалъпени обвинения и прекарва една година в затвор в Ленинград, през 1937 г. е издирвана от властите, но успява да се спаси от ареста. По време на войната работи към подразделенията за химическа защита на блокадния Ленинград, а през 1942 г. е интернирана в гр. Салехард, Тюменска област. За да избегне политически преследвания, сключва фиктивен брак и променя името си. Работи като преподавател в Института за усъвършенстване на учителите. Умира през 2003 г. в Москва.