Валентина Атанасова е родена на 01.10.1951 г. в село Николаево, Плевенско. Публикувала е свои литературни творби в сп. “Пламък”, сп. “Читалище”, литературен алманах “Мизия”, алманах “Дружба”, вестниците “Словото днес”, “Новият Пулс” и др. Включена е в двутомната антология на българската женска поезия “Български поетеси” (Изд. “Еквус-Арт”, 1996). Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на плевенските писатели. Автор на книгите: “Неотменима среща” (1991), “Натежали тайни” (1992), “Мълчанието на тревите” (1993), “Знамение” (1997), “Проклятието на музите” (1998), “Речно огледало” (избрани стихове), “Къща от ветрове” (лирика), “Палавници” (стихове за деца), “Висоти и бездни” (лирика), “Молчание трав” (лирика, на руски език), “В прегръдката на Македония” (лирика), “Песенна река” (миниатюри), “Подмосковски поетични съзвездия” (2013, преводи от руски език). Носител на много национални отличия, на наградата на името на Рена Попова, на Дружеството на писателите - Плевен и на орден на името на Елена Слободенюк на Воскресенското поделение на Съюза на писателите на Русия. Работи като библиотекар в читалище “Ракитин” – гр. Плевен.
ПРОЛЕТНО СЪБУЖДАНЕ
След сладкия невинен сън
дърветата по пътя зазоряват
и тръгва монотонна тишина
между огрените баири.
Росата хвърля свойта дреха,
поръбена със капчици кристални,
върху засмените поляни.
Самият рай се настанява
в ливадата сред жълтите цветя.
И заиграва светлината
на крехката надежда танца
по тичинките, затрептели
от благоуханния безброй.
Човешкото око не смогва
да пренасели красотата
в душата още неразсънена.
Умът не може да осмисли
на свежа радост празника,
потеглил
от утрото на чисто съвършенство
към изблиците светли
на безкрая…
* * *
АДАЖИОТО НА АЛБИНОНИ
Спри! Закови пръсти
върху струните на цигулката!
Накарай ги да замълчат,
за да остане този миг
по върхарите на мурите,
които стенат,
превити от нечия воля.
Спри, защото днес
аз съм ръката на вятъра.
Закови струните на цигулката,
за да чуеш своя копнеж,
своя неистов порив,
който ще остане във времето
вечно млад
и ще върви докрая
след теб
с керваните на любовта.
А сега изтръгни поне
един-единствен дяволски звук,
който би накарал ням да проговори,
който и глух би дочул,
който би изтръгнал искри
от очите на слепия.
А след това закови пръсти
върху струните,
защото аз съм ръката на вятъра,
който милва косите ти,
звук, разпилян по петолинието
на живота…
* * *
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ДУМИТЕ
Завръщане -
към хората и къщите,
към улиците в тоя град голям,
към думите, насила натопени
в мастилницата на нощта,
попили неизменна истина -
огромна като океан,
която трябва само да потрепне,
да разлюлее струните в гръдта,
за да усетя ясно тишината,
в която чаках тая свобода,
единствена която ме потегли
към нови, неизвестни брегове.
Събуждането - треска тъй кошмарна,
надеждата, която ми отне,
по-рано обещаваше ми думи,
по-сини от лазурното небе.
Завръщам се към хора
и към къщи,
към бъдното, което ме зове.
Към думите, добили ярък смисъл -
огромен като океан.
Но се изгубвам в дебрите от истини,
сред злостни думи
в тоя град голям.
* * *
НОЩНА ПЕСЕН
Самотен ли си?
Виж: надига умората
от дюните коварно пясъка
и хвърля прах в очите ти бездънни,
а вятър клоните мотае
с оная песен - тъй свирепа,
която само той да пее може.
Затворени са всичките прозорци
и всичките врати
на призрачните къщи.
Очите на нощта са натежали.
Надеждата гнездо е свила
под покрива и чака с нетърпение
събуждане на подранили птици.
Самотен ли си?
Виж: небето
след миг ще просветлее, а звездите
във спалнята на слънцето
ще легнат,
за да възлязат вечерта,
облечени във рокли диамантени
и обещаващи надеждата, която
във глъбините на душата ще разпъпи.
На добър час, самотнико!
До утре!
* * *
ЗА ЧОВЕШКАТА ПАМЕТ
“Разсъдъкът е чист и ясен,
затъмнява го бурята, надигаща се
от сърцето.”
Кой казва, че човешката памет е къса?
Забравят се думи добри,
дела благородни потъват
навеки в земята,
ала мълвата върви,
като по конец върви из въздуха
и трови душата.
Дори да е измислена, вирее,
пак по конец недрата тъмни стига…
и висините даже, и блатата,
дори и пясъците на пустинята.
И всичко в името на “истината свята”,
и всичко в името на някакви стремежи,
на някакви амбиции болнави,
които в пъкъла на славата отвеждат.
Кой казва, че човешката памет е къса? -
Тя е по-дълга от Тигър и Ефрат,
взети заедно.
“Няма ненаказано добро” -
древните тъй мъдро са го казали.
* * *
АПОЛОГИЯ НА САМОТАТА
Когато слънцето изчезне,
забулено в пелена от облаци сиви,
когато вихрушка прегази звездния саван,
когато луната потръпне
от хорската студенина,
тогава?…
Тогава музиката постепенно
заглъхва,
свирачите си тръгват мълчешком,
дърветата - с черни, оголени клони -
се снишават и тихо се питат:
“Нима е дошла есента?”
Цветята, забити в калта,
снаги не могат да повдигнат.
Тогава по тъмните улици
на поход тръгва самотата.
Тя крачи гордо и знае -
владетелка е на премръзнали сърца,
на души, оковани с веригите
на сляпа безнадежност.
Музиката отдавна е спряла.
Дансингът е празен.
И само мъртвите, есенни листа
се полюляват, поклащани
от необуздан, развратен вятър,
който грабва праха и го завява
по-нататък, все по-нататък.
Свирачите отдавна спят.
И сънуват пролетни ручеи.
* * *
ЖАЖДА
Пясъците на пустинята
са жарки устни,
сънували утринна роса.
Звездите се роят -
небесен пчелин.
Неясни сенки обвиват луната
с прозрачен воал.
Жадна е нощта.
Жадна съм и аз.
Долавям вкус на разтопен мед
и диви цветя.
Само светлината може да събуди
сетивата ми за света.
В разградения двор на любовта
над кичури остра, суха трева
се чува само глух шепот -
безсмислен като
безнадеждното шумолене
на мъртви листа,
като леда на смразяващи
кръвта ни думи.
Пред мен е огромна, безводна пустиня.
Разковничето на живата вода
е в теб.
Моите ръце са празни,
устните ми - трескави от суша,
чувството ми за безграничен простор -
мираж…
Не дочаках божествената мъдрост,
нито уединението със вселената.
А исках поне за миг да се почувствам
по-голяма от ЖИВОТА!
* * *
Валентина Атанасова
***
Спи къщата.
Сънува
гласа на птици отлетели,
дочува нежните им трели
и сладък вик от тичащи деца.
Сънува къщата -
и цветната леха,
и кравите в обора,
и крясъка на жабите в дола,
и ябълката цъфнала на двора.
Сънува пъстрите фонтани
на вдигнати от вятъра листа,
и шепота им тайнствен в тишината,
дъгата седемцветна след дъжда.
Спи къщата. Сънува още,
че нейните врати са речна пяна,
прозорците й - изворна вода.
Когато се събуди, ще е късно
да разбере, че всичко остарява -
дори и най-красивите неща.
Сега спокойно спи, положила глава
върху вълни от речна пяна,
поела мириса на тучните поля.
Сънува ласката на свeтлината,
огряла бистрата вода.
Сънува младостта си отлетяла,
във тайници копнежите събрала.
И чака вик от тичащи деца,
и песента на подранили птици,
които там отдавна не гнездят.
* * *
НАЧАЛОТО НА НОВИЯ ЖИВОТ
Аз вярвам само в пролетните пъпки,
които чакам утре да разпукнат
и да окръглят в плод света -
засмени, детски личица.
Аз вярвам в болката на майката, която
понесла кълновете нов живот,
набъбнали с най-скъпоценния, най-свиден плод,
към своето призвание пристъпва
с божествена, невинна доброта.
Аз вярвам в нейната мечта,
че ще направи по-добър света
и, че прозряла ЛЮБОВТА,
спасение велико тя дарява.
Аз вярвам само във това, което
на дните идни смисъл ще дари,
към битието ще прибави ценен плод,
та ТАЙНАТА му да ни озари…
Аз вярвам в изгрева на новия ЖИВОТ!
* * *
ТВОРЕНИЯ
Откъде ли се е взела
неведомата сила у дръвчето -
със корени земята да пробива?
И тази на водата - да руши
дори най-твърдите скали?
И на дъжда - да съживява
умиращите храсти и треви,
поливайки със резедава свежест
замръзналите им души?
Природата във всичко влага смисъл,
от планините даже по-велик,
с хармония света залива,
за да остане вечен
всеки хубав миг.
Творенията й изпълват необята
с трансцедентална яснота,
извън пределите на всякакво познание
и, преоткрили същността.
И шества ЕСТЕСТВОТО,
и сияе.
И прави по-добър света!
--------------- ------------------- ---------------
ПЕРЕВОДЫ С РУССКОГО ЯЗЫКА НА
БОЛГАРСКИЙ:
Марина Золотова
Я ОТРЕКАЮСЬ
Я в этом бренном мире просто замерзаю.
Я талым снегом, я с дождями исчезаю.
Остатки силы по крупинком собираю,
незримо таю, улетаю, я сгораю.
Я отрекаюсь от своей любви,
и все напрасно, хоть зови, хоть не зови.
Как странно, будто вовсе не было любви, -
я отрекаюсь от своей любви.
За все обиды, так решила, я прощаю,
меня ждет счастье впереди, я точно знаю.
Я каждый день пред Богом за ошибки каюсь,
но от своей любви к тебе я отрекаюсь.
* * *
ОТРИЧАМ СЕ
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
Във този леден свят замръзвам и се свивам.
В сняг разтопен изчезвам, във дъжда.
Остатъци от сила по троха събирам.
Незримо се топя, политам и горя.
Отрекох се от своята любов.
Напразно всичко е .
Ако поискаш, изпрати ми зов.
Аз няма никога да падна ничком.
За всичките обиди простих ти най-накрая.
Мен щастие ме чака и звездния покров.
Пред Бога всеки ден за грешките се кая.
Но днеска се отричам от своята любов.
---------------- --------------- -------------
Марина Золотова
А там за той, за той чертой,
осталось сердце, потеряла я покой.
А там за той, за той чертой
я разлюбила, мили мой, любимый мой.
Ты говоришь:”Прости, постой!” –
но потеряло сердце веру и покой.
Прошу: „Прости, за той чертой
мы растаемся, милый мой. За той чертой”.
Пройду года, придет покой,
но не вернуть того, что было, милый мой.
Во всей Вселенной не найти полоски той,
черты, где были счастливы, любимый мой.
* * *
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
А там, зад тази, зад тази черта
сърцето оставих, загубих покой.
А там, зад тази, зад тази черта
те разлюбих, мили мой, скъпи мой.
Ти ми говориш:”Прости ми! Постой!” –
но сърцето, загубило вяра, покой,
моли за обич. Зад нечакан завой
стопихме се с теб, мили мой.
Минават години и идва покой,
няма я, няма я тази черта,
не се връща това, дето бе, мили мой.
Бяхме с теб най-щастливи в света.
------------ ------------- -------------
Марина Золотова
Я легким расчерком пера.
Былую жизнь перечеркнула.
С тобой я вовсе не жила –
существовала и тянула.
Была невольницей в плену,
подбитой птицей в тесной клетке.
Отважно дверцу распахну –
и буду жить на вольной ветке.
В душе моей - обиды нет,
легко за все, за все прощаю.
Последний пропою куплет , -
другой пропеть не обещаю.
* * *
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
С перото леко разчертах –
живота си минал зачеркнах.
Със тебе явно не живях,
а съществувах и тъгувах.
Затворница аз бях във плен,
зазидана във клетка птица.
Вратата ще отворя някой ден,
ще литна с грейнали зеници.
В душата ми обида няма,
за всичко лошо ти прощавам.
Куплет последен ти изпявам –
след него друг не обещавам.
========== ==================== =============
ЛЮДМИЛА ЧЕБИШЕВА
Зажгу я в комнате свечу.
В тебе лишь, Гсподи, спасенье.
Не откажи, тебя прошу,
дай на любовь благословенье.
Гори, прошу, моя свеча,
надежду дай, уйми страданья.
Пусть отблеск белого луча
навеет мне воспоминанья,
волненье встреч и грусть разлук,
и первое в любви признанье,
невыносимость первых мук
прощального с тобой свиданья.
Огнями тысячи свечей
сожгу любовь, былые чувства,
и пепел радостных ночей
я отнесу в глухую пустынь.
* * *
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
Загасвам свещите във свойта стая.
Не ме забравяй, Господи, спаси ме.
Не пренебрегвай моите желания,
на любовта ми дай благословия.
Гори ти, моя свещ, аз моля те – гори,
надежда дай ми и вземи страданията.
Нека блясъкът на белия лъч до зори
да навява в мен възпоминания.
Вълнения от срещи, от разлъка
и първото признание в любов,
непоносимостта на първа мъка,
прощалната ни среща, твоя зов.
А огънят на хилядите свещи,
помел и любовта, и бивши чувства,
и пепелта от радостните срещи
ще отнеса в пустиня глуха.
------------- ------------- ------------
Сердце с разлукой не мирится,
я возвращаюсь в свой дом.
После рассветное ширится,
гроздья рябин под окном.
Даль, синева необьятная
тихо над рожью плывет…
Может, любов благодатная
робко в мой дом забредет?
Мне и цветков, и росинкою
хочется очень побыть,
или легко паутинкою
под небесами проплыть.
* * *
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
Сърцето със раздялата не се смирява.
Аз в своя дом се връщам като в сън.
Полето шири се във цветни гами.
И спуска гроздове рябината навън.
Далечина, синева безкрайна
тъй тихо плуват над ръжта.
Любовта е благодатна и омайна,
ако в моя дом я задържа.
Как искам и цветята, и росата
безкрайно на земята да векуват
или пък паяжина хвърковата
под небето нежно да заплува.
============= =============== =============
АЛЕКСАНДР СУСЛОВ
Я ВЕРНУСЬ
Когда придет пора покинут этот свет
и навсегда с тобою распрощаться,
совсем я не уйду, останется мой след,
и в тайных снах к тебе я буду возвращаться.
Из зазеркалья замкнутых миров,
из глубины другого мирозданья
как эхо долетит мой тихий зов,
и я к тебе вернусь в воспоминаньях.
* * *
ЩЕ СЕ ВЪРНА
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
Щом дойде време да погине светлината
и аз завинаги със тебе се прощавам,
не си отивам, знай – остава тук следата
и в тайните си пътища към теб се приближавам.
Зад огледалото на стихнала любов,
на друго мироздание във глъбината
долита като ехо тихият ми зов,
но само спомени се блъскат в тишината.
============= ============= ===================
ЛЕОНИД ДУДИН
ДВЕ РЯБИНЫ В САДУ
Не ругай меня, мать,
отведи от беды,
что живу я нет так,
как хотеа бы ты.
Вспомни лучше тот день,
как в далеком году
я весной посадил
две рябины в саду.
Две судьбы, две тропы –
от себя не уйдешь…
Говорила мне ты:
-Пропадешь, пропадешь.
Ты одну бы ласкал,
целовал бы одну,
не позорил себя
и все нашу родню.
Я не знаю как быть,
что сказать мне в ответ –
у судьбы, у любви,
видно, выбора нет.
Не ругай меня, мать,
что себе не найду…
Я весной посадил
две рябины в саду.
* * *
ДВЕ РЯБИНИ В ГРАДИНАТА
Превод на стиховете:Валентина Атанасова
Не ме ругай, мамо!
И не бе беди,
че живея не тъй,
както би искала ти.
Спомни си добре онзи ден
в далечната година,
през пролетта когато посадих
две рябини в градината.
Две съдби, две пътеки –
от себе си не можеш да избягаш…
Говореше ми ти:
-Ще пропаднеш, ще пропаднеш.
Ти една трябва да милваш,
да целуваш една.
Не позори себе си, сине –
всичко родно има цена.
Аз не зная как трябва да бъде
и какво да ти кажа в ответ.
В любовта и в съдбата
избор не е приет.
Не ме ругай, мамо,
че себе си не намирам.
През пролетта посадих
две рябини в градината.
* * *
Еще вчера мороз по скверам
по переулкам, площадям
трещал, в приход весны не веря
людей и землю не щадя.
Сегодня к ночи очень скромно
на каждой солнечной стрехе
расставлены сосуьки ровные,
как восклицания в строке!
* * *
Превод на стиховете:Валентина Атанасова
Още вчера мраз по градинки,
по улици и по площади
трещеше, в пролетта невярващ,
земя и хора нещадящ.
Сега след нощта много скромно,
на всяка слънчева стряха
разположени са висулки –
възклицания в края на строфа!
============== ====================== =============
МАРИНА КАБАНОВА
* * *
В торжественую строгость октября
вхожу, как будто в незнакомый дом,
где летний пир припомнится с трудом,
затихло все, и окна не горят.
Подертнуты печалью зеркала,
как озеро рассветное – ледком,
и снова подступает к горлу ком,
о, юность, да была ли ты, была?
Бродила ли по этим берегам,
искала ли любовь среди берез,
бежала ли за радугой всерьез,
приметам веря больше, чем словам?
… Ушла хозяйка, ключик повернув,
и убран дом – просторен и лучист,
лишь слышно,
как последний желтый лист
прозрачную пронзает тишину.
* * *
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
В тържествената строгост на октомври
навлизам като в непознат за мене дом.
Там летния си пир си спомням мълчешком.
Затихна всичко и прозорците са мокри.
Надрани от печал огледала –
събуждащо се езеро, натегнало от лед.
Към гърлото се приближава стон задавен:
„О, младост, тук ли си? Или пък си била?”
Аз бродих ли по тези брегове обрулени?
И търсих ли любов между брезите,
не бягах ли и след дъгата упорито,
заложила на вярата, а не на думите?
Отиде си хазяйката. Ключът е в мен.
Домът почистен - спретнат и лъчист.
И слушаш как последният жълтеещ лист
пронизва тишината сред въздух заледен.
---------- ------------- --------------------
А. В. Ивлеву
- Есть лишь семь нот, - вы скажете,
- не боле…
А есть еще диезы и бемоли,
и паузы. И несколько октав…
Есть музыкант, терпение, талант.
А главное – есть сердце музыканта.
Что выше и умения, и таланта.
А в сердце том – любовь и вдохновенье,
и творчества святое откоренье,
и таинство, когда в ночной тиши
родится песня – песня для души.
* * *
Превод на стиховете: Валентина Атанасова
На А. В. Ивлев
Има само седем ноти, - казвате Вие – не повече…
А има още и диези, и бемоли.
И паузи. И няколко октави…
А също – музикант, търпение, талант.
Най-главното – сърце у музиканта.
Стои то над умението и таланта.
В това сърце – любов и вдъхновение,
на творчеството – свято откровение.
И тайнство в дебрите на тишината.
И ражда песен – песен за душата.
============== ===================== =============
Священник Дмитрий Дудко
***
Отчего-то плывут облака,
отчего-то и дождь срывается.
Не за тем, чтоб была тоска,
не за тем наше сердце сжимается.
Дождь, ведь это не слезы для нас,
эти капли живительной влаги.
Напояет всех Бог сейчас
из Своей благодатной фряги.
И учись ты от облаков,
и дождя со слезами молиться.
Благодать будет в сердце струиться
под раскаты дождей и громов.
Пусть над нами проездиться гром,
как Ильи тройка к Богу на небо.
Восхожсения служится треба
в опостылевшем мире земном.
*
Свещеник Дмитрий Дудко
Превод: Валентина Атанасова - България
По някаква причина облаците плуват,
по някаква причина дъждът се срива.
Но не за това, че ни грабва скръбта
и не за това, че сърцето се свива.
Дъждът не е за нас сълзи,
а капки животворна влага.
Бог дава на всеки да пие
от благодатната си чаша.
И се учиш от облаците ти,
и от дъжда – със сълзи да се молиш.
Благодатта ще потече в сърцето ти
под светкавици и под дъждове.
Нека гръм да премине завчас,
както тройката на Илия към Бога в небето.
Възнесението се извършва за нас,
за да избягаме от пошлото във битието.
* * *
Священник Дмитрий Дудко
СУЛИКО
Спой еще, Сулико, мне о могиле любимой.
Песня грустная, что же, но она мне мила.
Так, быть может, моя
на одной из дорог здесь,
занесенная снегом, присев, умерла.
Я не знаю, найду ль дорогую могилу,
хоть бы слезы пролить,
хоть поплакать над ней.
Под какою перекрестке далеких путей.
Нас с тобой разлучили
в нашей юности ранней.
А за что – мы не знаем, потому, может быть,
что ты в сброде людском
была цвет идеальный,
и тебя вот такую хотел я любить.
Где могила твоя? Плачет вьюга таежная.
Схоронили в снегах нашу юность, любовь.
Спой еще, Сулико, мне песню полную грусти,
я хочу ныне плакать, бродя меж снегов.
*
Свещеник Дмитрий Дудко
СУЛИКО
Превод: Валентина Атанасова -България
Пей ми още, Сулико, за гроба на моята любима.
Песента е тъжна, но ми е мила – моя съдба.
Може би гробът ми ще е на един от пътищата тук.
Затиснат от снега, твоят приседна, умря.
Не знам дали ще намеря скъпия гроб,
а само ще пролея сълзи, ще поплача за теб.
Под кой ли смърч си се приютила тъжно,
на какви ли кръстовища по безкрайната степ?
И за какво – ние не знаем,
може би защото в хорската паплач
ти беше перфектният цвят
и аз исках да те обичам такава –
и в смях, и в плач.
Къде е гробът ти? Виелицата във тайгата плаче.
Те погребаха младостта ни, любовта ни в снега.
Искам да плача сега, скитайки се сред виелици.
Пей ми още, Сулико, песента, изпълнена с тъга
* * *
АНДРЕЙ ЛИВЕН
Превод: Валентина Атанасова -България
***
„На език за тебе невнятен”
няма да рецитирам стихове!
Техният зов е за теб непонятен,
както за сърцето тайните грехове,
както за страстите скрито вълнение,
както за взора – дръзка мечта,
както тиха въздишка и умиление
пред обаятелна красота.
Между нас – гора непроходима.
И хорската завист слухти.
Но ти си ми почти любима
и зрее в сърцето ми нежен стих
на език, за тебе невнятен,
но има, знам, и друг език –
така дълбок, така понятен,
отдавна с него се сродих –
езика на сърдечното мълчание,
когато по сърцето кръв бучи
и гонят моя сън очарования
от теб и моите мечти.
Сърдечната игра, игра понятна,
мълчейки, всичко казва тя.
А стиховете на език невнятен
ще съхраня във паметта.
* * *
*
АНДРЕЙ ЛИВЕН
Превод: Валентина Атанасова - България
***
След всички изстрадани звуци
на някоя песен красива
в душата запяват капчуци,
тъгата на залез отива,
луната те милва с позлата
и славеи в храста запяват,
и виждаш – брезичка позната
със слънцето как се задява.
Запяват акации в мрака,
а люляци песен подемат,
над моята пролетна стряха
кристален хорал се въззема.
* * *
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Заметался пожар голубой
Заметался пожар голубой,
Позабылись родимые дали.
В первый раз я запел про любовь,
В первый раз отрекаюсь скандалить.
Был я весь — как запущенный сад,
Был на женщин и зелие падкий.
Разонравилось пить и плясать
И терять свою жизнь без оглядки.
Мне бы только смотреть на тебя,
Видеть глаз злато-карий омут,
И чтоб, прошлое не любя,
Ты уйти не смогла к другому.
Поступь нежная, легкий стан,
Если б знала ты сердцем упорным,
Как умеет любить хулиган,
Как умеет он быть покорным.
Я б навеки забыл кабаки
И стихи бы писать забросил.
Только б тонко касаться руки
И волос твоих цветом в осень.
Я б навеки пошел за тобой
Хоть в свои, хоть в чужие дали...
В первый раз я запел про любовь,
В первый раз отрекаюсь скандалить.
Сергей Есенин, 1923
*
ЛЮБОВТА НА ХУЛИГАНА
Превод: Валентина Атанасова - България
*
Не трепка оня светлосин пожар,
степта аз родна позабравих.
И за пръв път за любов запях,
и скандали реших да не правя.
Бях градина – запусната, празна,
лаком бях за жени и ракия.
Живота да не губя безобразно,
не искам вече да играя и да пия.
Искам единствено тебе да виждам
и очите ти – кестени златни,
та, забравила всичко предишно,
да не паднеш във други обятия.
Плавна стъпка и гъвкав стан…
Ако знае сърцето ти хладно,
как умее такъв хулиган
да обича – покорно, но славно!
Бих забравил за кръчмите аз,
своите песни не бих погледнал,
само ръката ти тънка, ясния глас
и косите ти есенни да ме следват.
И съм навеки, навеки готов
след тебе да тръгна в чуждия край.
Аз за пръв път запях за любов
и скандали реших да не правя.
=================== ============ =============