Една жена душата си съблече.
Обви я на врата ми като шал,
наметна я връз мен като елече
и стопли ме, преди да съм разбрал,
че зъзнел съм по съмнало без нея,
че вечер в мен е стенела нощта...
Живял съм, без дори да проумея,
как топли в мрака женската душа.
А тя в студа пред мен се разсъблече
и стопли ме – мъжагата, в нощта.
Аз всяка нощ сънувам нея вече –
жената с разсъблечена душа...
(перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Одна женщина
Она пришла как шаль сорвала душу
И шею мою нежно обвила
И я стоял немножечко сконфужен
Утратив разум от её тепла.
Дрожал как лист от страсти до рассвета
От счастья ночь пыталась зареветь
Не знал я раньше – стыдно мне за это,
Как женщина умеет мир согреть.
Она передо мной разделась в холод
И разожгла во мне костёр большой
И я теперь мечтать имею повод
О женщине с открытою душой.