Днес съм стон на ранена китара
сред покоя си – в ритъм... и плач,
най-бездомният пътник без гара,
от клошар по-безпътен, по здрач.
Тихи пръсти, в тъга засновали
по разнежени струни съм в такт.
Шест разплакани музи, запяли
за несретника, в тръгващ си влак.
Чужд багаж, от разсеян изгубен.
И ненужен, предаден съм аз...
Но китарен звън в пътя ми труден
пак спасява ме в сетния час.
Той в едно със душата ми иска
тъй – по мъжки, в сълза да крещи,
прозвънява в октава до писък.
И във мене – китарно звъни.
(перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Стон раненой гитары
Сейчас я стон израненной гитары
Среди раздраев, ритмов, скоростей
Бездомный бомж и тёмный от загара
Без цели, без дороги, без идей.
Перста по грифу грустно засновали
По нежным струнам в такт моей душе
Шесть славных муз тоскливо напевали
О в поезде уехавшем уже.
Вручил багаж мне и исчез навеки
Был неприметен прост и седовлас
Гитару я дождался в кои веки
Она спасёт меня ещё не раз.
Она всегда почувствует артиста
И у мужчины выдавит слезу
И прозвучит октавою до писка
И вместе с ней я тоже прозвучу.