Със дъх помилвах
хладното стъкло
и името ти,
твойто име писах...
Не връща се, което е било.
Затуй навярно
стана тихо.
Небето падна ниско.
Посивя.
Гората посивя
и се размъти:
от дънерите черни
хлад повя
и клоните се люшнаха
в безпътица...
Не, няма връщане.
Боли.
Дъхът стопи се -
няма твойто име.
Мъгла пълзи
и черен сняг вали
във тая рано подранила
зима...
А може би това е само сън?
Като насън
люлеят се медузи...
Студено е,
студено е навън.
И страшно е
без мъничко илюзии!
(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Дыханье на стекле
Дохнула на
Холодное стекло
И твоё имя, слышишь,
Написала.
Но не вернуть
Того что отбыло
Когда сама природа
Замолчала.
Упало небо
Серое на нас
И серый лес
Расстроился до дрожи
От чёрных древ
Как холодом обдаст!
Качнулись ветки в путь
По бездорожью.
Возврата нет душа моя
Болит.
Дыхание растопит
Твоё имя
Туман ползёт
И чёрный снег валит
Безумно рано
Торжествуя зиму…
А может это просто глупый сон
Такие сны
Как жгучие медузы
И холодно
И долго до весны
И страшно без
Немножечко иллюзий