В количката, на някой вехтошар,
ще се заровя, за да търся спомени.
А той, в страни, паважен господар,
очи ще смръщи, грозно ококорени.
Как смял съм, в този сънен час,
да го откъсна от блажената му дрямка.
Че кой сам аз? Че кой съм аз,
да го изтикам от дебелата му сянка.
Че как така, от низшия си дом,
ще тръгна, по паважа, да събирам
парчетата живот, въздишка, стон.
Че кой съм аз да претендирам?
В количката, на този вехтошар
и други са ме търсили, не спират
да слагат спомените на кантар,
със истините дето не намират.
А те горките кротко си стоят,
на дъното на прашната количка.
И странно, че невидими, за тях,
остават си? Нима е туй поличба?
Ех истини, парчета сте живот.
Закътах ви в торба от стари спомени.
А вехтошарят,… не е никак прост.
Гробар оказа се, във дни отровени.
Петко Илиев
19.12.2014 год.