Запознахме се някъде по планините. После животът сближи съдбите ни. На един от рождените му дни подарих на Нико Керински кактус – огромен бодлив боздуган, който цъфти само една нощ в годината, но цветът му дълго размахва приказния си аромат.
– Знаеш ли я тази непалска поговорка? – попита Нико. – Кактус се подарява на кръвен враг или на изпитан приятел!
Бяхме приятели. Някакъв луд го застреля близо до Босфора, но това вече е съвсем друго стихотворение.
КАКТУС В ПЕТИТЕ НА ХИМАЛАИТЕ
Каруцата лази по серпантините около тежките нозе на Хималаите,
стъпили върху центъра на земята в началото и в края на дните.
Прекосяваме с майка ми и баща ми вселената между Дев Прайак и Ришикеш и не знаем
ще прочетем ли свещените текстове или ще ни смачкат планините.
Там някъде горе са ледниците, от които великият Ганг извира.
Мълчим по пътя като самотни треви. Нямаме какво да си кажем. Може би цял живот сме мълчали.
Едва ли всичко е казано през годините, може би думите също умират.
Може би сме си купили от съдбата мъдрост, а думите сме й продали.
Каква ти мъдрост – капризни дребнави сантиментални пуритани –
гледах на простичките им земни радости с безразличие,
задъхвах се от излишните им тревоги и старания,
преди да ме научат да ходя, аз вече тичах.
Пазеха ме в сто бронзови замъка, но отлетях от тях като птица.
Те бяха спокойното пълнолуние, аз бях разрушителното новолуние.
Разтапяха се във времето прозрачните им душици
и не намерихме време за покаяние, не намерихме време да се целунем.
Затова отворихме скривалищата на сърцата си и тръгнахме към планината –
щедрата покровителка на паметта, великото обиталище на забравата.
По този път се движи всичко, което е между майката и бащата,
който тръгне по този път, в сърцето на планината остава.
Родителите ми носят върху раменете си своите осем десетилетия,
а аз нося в джоба си своите пет и половина
и в този преход към началото на реката на реките се опират световете ни,
както обръчът се опира на спиците, а те се опират на главината.
Сякаш пътуват не към подножието на Хималаите, а пътуват към мен, за да потърсят опората.
Това е най-невероятната авантюра в живота им –
да намерят думите, да се опълчат на умората,
да отидат там, където спиците крепят колелото.
И изведнъж след един завой пред очите ни блясва сияние.
Обладани от древни енергии, влизаме в кладата на природата, захласнати
от драконовите въздишки на събудилата се памет
и от дивното диво ухание на огромен цъфнал кактус.
И както си грее кактусът в петите на планините,
решавам да го откъсна и да го взема с нас в България
като спомен за откритието, че бодлите му
закъсняла решителност и мъдра прошка разгарят.
– Тук е домът на кактуса – казва татко, – не трябва да го отделяме от къщата му!
– Тук са децата на кактуса – казва мама, – те сигурно имат нужда от него!
Милозливи са душите им, гърдите им никога не пресъхват, всъщност
цяла вечност сме самоизмъчвали техните наивни илюзии и моето непреклонно его.
И оставям кактуса при семейството му, оставям го да брои годините.
И събират Хималаите нашата кръв, става простичък и единен животът ни
и запяват помирителни химни тревите, и се превръщаме в обръча, спиците и главината,
които преплитат съдбите си и заедно изграждат колелото.
И попиват в сърцата ни тези божествени звуци
и засаждаме с кактуси нашите спомени смутни,
защото щастието се върти като колелото на каруцата –
от раждане към раждане – ту към един, ту към друг пътник.
И ме учат мама и татко да ходя, не е лесно да се прохожда, от страх примирам,
учат ме на букви, после на думи, учат ме на щедрост и на нежност.
И през тази наша последна екскурзия разбирам,
че са млади още душите им, а моята душа е остаряла безнадеждно.
(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Кактус по пути в Гималаи
Познакомились мы где-то в горных долинах. Потом жизнь сблизила наши судьбы. В один из дней его рождения рождения я подарил Нико Керински кактус – огромную колючую дубину, которая цветёт только одну ночь в году, но цветок его долго разносит свой сказочный аромат.
- Знаешь ли ты непальскую поговорку? – спросил Нико.- Кактус дарят либо кровному врагу, люби испытанному приятелю!
Мы были приятелями. Один безумец застрелил его недалеко от Босфора, но это совершенно другое стихотворение.
Каруца ползла по серпантину тяжёлого подножия Гималаев,
Взошли на верх, где был центр земли начала и концы дней.
Прикоснулись с отцом и матерью вселенной между Дев Прайак и Ришикеш и не знаем
Прочтём ли священные писания или горы сомнут нас.
Где-то там наверху ледники, из которых берёт начало великий Ганг
В пути мы молчим как одинокие травы. Не можем ничего сказать. Казалось всю жизнь молчали.
Едва ли мы всё высказали с годами, наверное мысли умирают.
А может быть, мы купили у судьбы мудрость, а мысли продали ей.
Какая мудрость – капризные мелочные сентиментальные пуритане –
Смотревшие на простенькие земные радости с с безразличием,
Задыхались от ненужных тревог и стараний.
Прежде чем меня научили ходить, я уже ползал.
Охраняли меня сто бронзовых замков, но я улетел от них будто птица.
Они были спокойное полнолуние, а я разрушительное новолуние.
Я растопил со временем их прозрачные душонки
Но мы не нашли времени для покаяния, не нашли времени поцеловаться.
Поэтому открыли сердца свои настеж и тронулись в горы
Щедрые покровители памяти, великое обиталище забытого.
По этому пути движется всё, что есть между матерью и отцом.
Кто пойдёт по этому пути, в сердце этих гор останется.
Мои родители несут на своих раменах восемь десятилетий
А я в кармане своих пять с половиной
И на этот поход к началу реки рек опираются земные дни наши
Как обруч опирается на спицы, а спицы на главную ось.
Думаешь, идут не к подножию Гималаев, а идут ко мне, чтоб найти опору
Это самая большая авантюра в их жизни –
Отыскать мысли, ополчиться против скуки
Пойти туда где спицы крепятся к колесу.
И однажды за поворотом перед моими глазами блеснуло сияние
Подчиняясь древним энергиям ступаем в кладовую природы захлебнувшиеся
Драконовскими вздохами пробудившейся памяти
От дива дивного благоухающего огромного цветущего кактуса.
И так как кактус согревает по дороге в горы
Решаю его сорвать и привезти его с собой в Болгарию
Как воспоминание об открытии, что шипы его
Запоздалая решительность и мудрая вспышка прощения.
- Здесь дом кактуса, - сказал отец, - Не надо разлучать его с домом!
- Здесь его дети, - сказала мама – они нуждаются в нём!
Милостивые души их в груди никогда высохнут, в сущности
Целую вечность самоистязались их наивные иллюзии и моё непреклонное эго.
И оставил я кактус семейству его, пусть счёт годов его увеличится.
И собирают Гималаи нашу кровь, жизнь становится простой и единой
И запевают травы примирительные гимны и превращаемся мы в обруч, спицы и ось
Которые переплетаются судьбами и заодно образуют колесо.
И поют в сердцах наших эти божественные звуки
И засаживаем кактусами наши смущённые воспоминания
Потому что счастье крутится как колесо каруцы
От рождения к рождению – от одного путника к другому.
И учат меня папка с мамкой ходить без страха
Учат буквам, потом словам, учат меня щедрости и нежности.
И после этой нашей экскурсии я понимаю
Что молоды ещё души их, а моя безнадёжно устарела.