Красимир Георгиев - Растворени бедра на просякиня,

               

          Близо пет години бягах от поезията. Трудно беше, но не написах нито ред. Ядоха ме кучета и ме кълваха птици, но аз бягах и бягах. Обречен да бъда настигнат.
          И ето, откачената муза отново ме яхна и започна да блудства с душата ми. Добре, казах си, ще ти дам да се разбереш! И си поставих няколко непосилни задачи. Първо – съдържанието да властва над формата, образите да громят строфите, думите да разграждат редовете. Второ – темата да е невъзможна, идеята да е немислима, ситуацията да е абсурдна. Реки от мерена реч словославят птичките и пчеличките, слънчевите лъчи и храмовете на любовта – и аз съм писал подобни стихчета, но ако римата и ритъмът се блъскат години наред в главата ти, идва времето, когато трябва или да се измъкнеш от лудницата, за да запазиш главата си, или да влезеш по-дълбоко в тунела на поетичния хаос, да надскочиш мисълта си и да нахраниш чудовището на страстта и цинизма. Трето – да подправиш храната си със смърт, да станеш част от поетичните образи и да изживееш невъзможното. Това е най-трудното.
          Тогава видях просякинята. Разкрачена над мръсната си женска кръв, потънала сред дрипи и бръчки, тя приличаше на наядена от прасета гнила ябълка. Беше отвратителна. И си поставих въпроса. Можеш ли да обладаеш тази човешка огризка? Насред града? Пред очите на тълпата? Кажи, поете...




  РАЗТВОРЕНИ БЕДРА НА ПРОСЯКИНЯ

Вървях по безкрайните улици на вечния град и се питах
къде е посоката на посоките, къде е утробата на времето.
За два пътя на смъртните бях чувал – към боговете и към жените,
на този огън и най-нисшата твар, и върховният разум принасят семето си.

Там някъде, сред диплите на есенния здрач до една локва ме докосна просякиня.
Лицето й бе набръчкано от умора, слабините й плачеха и пулсираха, накуцваше.
Разтвори кафява шепа пред сянката ми и през шепата просто не можех да премина,
защото дрипите й светеха, а бедрата й скърцаха като претоварена каруца.

По кожата й бе засъхнала кръв – ален сок от посечена акация.
Който не познава тези два пътя е като хищно насекомо.
Както всяка жена, която бе имала менструация,
три дни просякинята не бе пила от бронзов съд, а след това бе облякла нови дрехи.

Бе изхвърлила мръсните дрипи и се бе пременила в дрипи от нежно бяло,
а когато се срещнахме, бе намерила локва и миеше тялото си
и разбрах, че захвърляше тялото си и отиваше в ново тяло.
Тя не продаваше плът, тя гордо просеше, а плътта си подаряваше.

Беше петнадесетгодишна. Просеше близо петнадесет години.
И кръстосваха дългите улици чистите дрипи на девицата
и очакваха мътните локви на вечния град да премине
нейният цар – стражът, съдията, водачът на колесницата.

Аз бях водачът, бях повелителят на желанията, затова разбрах, че мога
да сляза от колесницата и да премина през границата между световете.
И разбрах, че това не е просякинята, това е жената-огън,
просякинята се превърна в майката на боговете.

Чух, че бедрата й стенат: "Ние сме изгарянето, но ние сме и светкавицата!",
и прогоних демоните на традициите и благоприличието.
И видях, че локвата всъщност е любовна жарава.
И започнах да отмивам червения сок от кожата на момичето.

Колкото океанът е вместилище на всички води, толкова
кожата е вместилище на всички докосвания и страстни сънища.
Ако някой не е преминал през тази сладка болка,
значи цял живот е палил в огнището си пепел вместо въглища.

Кожата й беше твърда и мека като жива преса за изстискване на лимони,
скутът й беше жертвен олтар, а косъмчетата й – трева за жертвоприношение.
Както плодът на мангото къса връзката си, така пламна огънят
и вулвата й ме всмука в черната си дупка с чудовищната гравитация на наслаждението.

И влязох вътре – влязох в достославната до върха на ноктите, до края на пъпа влязох,
влязох като нож в ножница, закалени в сърцевината на пламъка,
слабините й бяха горивото, косъмчетата – дим над морава, влагалището й – клада от оргазъм,
като гъсеница придърпвах плътта от една тревичка на друга и разгарях кладата.

Може би бях за нея само дребна монета в чашата за подаяния между бедрата й.
Както пчелите събират нектар от различни дървета,
а след това медът не знае кое дърво е съдбата му,
може би така мръсницата разтваря солта на мъжете в локвата на битието си.

И така да е, когато влеят водите си в морето реките на всичките любовни желания,
когато се развържат всичките възли на сърцето,
смъртният става безсмъртен и златен диск покрива лицето му със своето странно заклинание:
който не познава тези два пътя към боговете и към жените, става хищно насекомо.

Тя отново облече бръчките върху своите петнадесет години,
Влезе в белите дрипи и тръгна накуцвайки по безкрайните улици, за да проси и плаче.
Поотърсих боклука, закопчах панталона си и се сетих, че не съм я питал за името й
и че съм забравил да дам на просякинята петаче.


(перевод с болгарского Стафидова В.М.)

РаствОрённые бёдра попрошайки


Около пяти лет я избегал поэзии. Трудно было, но не написал ни одной строки. Грызли меня собаки и клевали птицы, но я бежал и бежал. Обречённый быть настигнутым.
И вот моя сумасбродная муза снова меня оседлала и начала блудить с моей душой.  Хорошо, сказал я себе,
Позволю-ка я себе разобраться в этом вопросе! И поставил перед собой несколько непосильных задач.
    Первое – Содержание должно властвовать над формой, образы должны громить строфы, слова отделять строки.
    Второе – тема должна быть невозможная, идея –немыслимая, ситуация абсурдная. Реки размеренной речи славящих птичек и пчёлок, солнечные лучи и храмы любви – и я писал подобные стишки, но если рифма и ритм годами сверкают в твоей голове, приходит время, когда ты сбежишь из этого сумасшедшего дома, чтоб сохранить свою голову, или влезешь ещё глубже в туннель поэтического хаоса, чтоб натолкнуться на мысль и накормить чудовище страсти и цинизма.         
    Третье – смертью приправишь пищу свою и станешь частью поэтических образов и переживёшь невозможное. Это и есть самое трудное.
    И тут я увидел нищенку. Она стояла раскоряченная над своей грязной женской кровью в лохмотьях и морщинах, похожая на гнилое яблоко которое едят свиньи. Она была отвратительна. И я поставил вопрос – можешь ли ты обладать этим человеческим огрызком? Посреди города? На виду у толпы? Скажи, поэт…

Я шёл бесконечными улицами вечного города и спрашивал себя
Где эта дорога дорог, где эта утроба времени.
О двух смертных путях я слышал и раньше – к Богу и к женщине,
Но в этот огонь и самая низшая тварь и верховный разум приносят своё семя.

Где-то там среди осенних сумерек возле одной лужи ко мне прикоснулась нищенка.
Лицо её было сморщенное от усталости, ослабшее тело рыдало, пульсировало и хромало.
Перед моей тенью она протянула свою грязную руку и я не мог пройти просто мимо её руки
Потому что мерзости её сверкали, а бёдра скрипели как перегруженная каруца.

На коже её была застывшая кровь – алый сок сломанной акации.
Кто не познал эти две дороги уподоблен хищному насекомому.
Как всякая женщина у которой была менструация,
Три дня нищенка не пила из бронзового сосуда, а после этого одела новые одежды.

Она выбросила грязные вещи и оделась в белые нежные.
А перед тем как со мною встретится, она нашла лужу и мыла в ней своё тело
Я понял, что она сбросила старое тело и входила в новое.
Плотью она не торговала, а гордо просила подаяние. А плоть свою просто раздаривала.

Ей было пятнадцать. Примерно столько же она попрошайничала
И ждали её длинные улицы, в чистых одеждах девицу
И мутные лужи вечного города. Ждали её появления
И царь, и страж, и судия и управляющий колесницей.

Я был управляющим и повелителем желаний и понял я что могу
Сойти с колесницы и пройти через границу между мирами.
И ещё понял я что это не нищенка, а женщина-огонь.
Попрошайка ставшая матерью богов.

Я слыша стон её бёдер: «Мы пепел, но мы и молния»
И прогнал я демонов традиции и благоприличия.
И увидел, что лужа в сущности любовная жара
И стал отмывать красный сок с кожи девочки.

Как океан является вместилищем всяких вод, так
И кожа её вместилище всяких прикосновений и страстных мечтаний.
Если кто-то не прошёл через эту сладкую боль,
Значит всю жизнь он жёг в костре своём пепел вместо углей.

Кожа её была твёрдой и мягкой, как живой пресс для сдавливания лимонов
Колени жертвенным алтарём, а косы её – хворост для жертвоприношений.
Как плод манго рвёт привязь свою, так и вспыхивает огонь
И вульва её всосала меня в чёрную свою дыру с чудовищной гравитацией наслаждения.

И я влез внутрь – влез по самые ногти, до самого пупа влез,
Вошёл как нож в ножны, закаленный сердцевиной пламени.
Пах её был пожаром, косы – дымом над полями, влагалище – кладом оргазма,
Как гусеница срывал я плоть от травинки к травинке разжигая клад.

Может быть я был для неё мелкой монетой в чаше подаяния между бёдер её
Как пчела собирающая мёд с различных деревьев
Мёд не знающий древа своего. Такова судьба его,
Может быть грязная нищенка растворяет соль мужскую в луже своего бытия.

И да будет так, когда вольются в море воды рек всех любовных желаний
Когда развязываются все сердечные узлы
Смертный становится бессмертным и золотой диск покрывает лицо его со своим странным заклинанием:
Кто не познал эти две дороги к Богу и к женщине становится хищным насекомым.

Она снова одела морщины поверх своих пятнадцати лет
Влезла в белые одежды и пошла хромая по бескрайним улицам, просить и плакать
Отряхнув пиджак и застегнув свои брюки, я вспомнил, что не спросил её имени
И забыл дать попрошайке пятачок.