Нагласям обектива на дактил, натискам копчето, блясва светкавицата.
И се сещам за невероятния фотограф Емил Кларк. Той ходеше върху върховете на света, потапяше се в житейски и океански бездни и мажеше с водка веждите си. За късмет. Бе изчезнал от погледа ми за дълго и когато зърнах върху някакъв електрически стълб некролога му, казах:
– Значи намери своята пропаст, приятелю?
Петък, тринайсти декември е. Зреят лавините
и негативът отваря очите на зимата –
никой не тръгвал през този сезон на годината,
никой не тръгвал по този маршрут, за да снима.
Точно навреме е. Всичко е дяволски точно.
Тръгвам нагоре със своето малко откритие –
свършва животът, преди да е още започнал –
черни косите ми, а избелели мечтите.
Тръгвам към моята дълга любов – Хималаите,
тръгвам към бялата девствена сянка на Азия.
Двама непалци ме пазят от пропасти. Знаят те:
няма да могат от кармата да ме опазят –
карма на зъл неудачник, пиян мижитурка.
Давам ума си на вълците, стигат ми дните.
Някога много отдавна една костенурка
слязла от времето, за да роди планините.
Кървави капки бележат трасето на жертвите.
Псувам съдбата и влизам в гранитната лудница,
влагам душа в обектива и лазя след шерпите,
а планината разголва гърди като блудница.
Впивам в гърдите й шеметни кадри-пиявици
и се облива в блажение фотодушата ми.
Аз – фотографът от София, кротък пияница,
пия безкрая и снимам с очите на вятъра.
Трупат се преспи, натрупват се болка и лудост,
зрима е болката, а лудостта е незрима.
Стенат от страст върховете – великото чудо,
снимам мечтите и снимам, и снимам, и снимам.
А планината е нежната бяла красавица
и приближава лицата ни нейното варио,
щедри светкавици вдигат жестока наздравица –
нашите снимки на вечния огън изгарят.
И ме прегръща, пияна от студ, планината,
и ме целува със своите ледени устни.
Кротките шерпи превръща в божествени статуи,
мен ме затваря в покои свещени, но мръсни.
С кървава слуз са покрити стените и пурпурът
капе по сухия дънер на брачното ложе.
Може би снимам дечицата на костенурката,
плод на смокиня ще вкуся сред ложето може би.
Там се съблича мръсницата, тръпнат бедрата й
и се преплитат в лавина телата ни, нашите.
Бяла красавица страстна е днес планината –
петък, тринайсти декември, година на чашата.
Както жената е винаги огнена клада,
но е и айсберг в морето от чувства жената,
тъй планината е винаги бяла и млада,
но е и дяволски мъртва и твърда душата й.
Мъртвата твърд е пленена от живите фотоси.
Лягаме с моята дълга любов – Хималаите,
огън без край. Обективът затваря окото си.
С бяла коприна покрива главата ми Бялата
смърт.
(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Устанавливаю объектив на штатив, натискиваю кнопочку, блистает молния.
И вспоминаю я невероятного фотографа Емила Кларка. Он ходил на самые высокие вершины мира.
Утопая в житейских своих безднах, он смазывал глаза водкой. На удачу. Исчез из виду на долгое время и когда я взглянув однажды на электрический столб с некрологом ему, сказал:
- Значит, ты нашёл свою пропасть, приятель?
Дети черепахи
Зреет тринадцатый день декабря. Утро. Пятница
И негативные виды, в глазах наших, зимние
В этот сезон не шагнули ни бомж и ни пьяница
Этим маршрутом даже не тронулись, длинным.
Время всему, срок отмеренный дьявольски точен
Тронусь в дорогу я истин познавший на деле
Жизнь завершается, не стартовав, между прочим
Чёрные кудри – вот только мечты поседели.
Тронусь дорогой любимой своей Гималаями
Тень первородная белая-белая Азии
Смело я, парой непальцев, иду, охраняемый
Увы не от кармы, а всего лишь от пропасти
Злая судьба неудачника и вертопраха
Мысли как волки и дни догорают в камине
Когда-то давно на землю сошла черепаха
Время пришло нарожать ей поля и долины.
Каплями крови маршруты отмечены жертвами
Плюю на судьбу я, мол, должное сбудется
Душой в объективе неистово лезу за шерпами
Долина внизу свою грудь обнажила как блудница.
Кадрами будто пиявками грудь наполняется
И в блаженстве купается фотодуша моя
Я из Софии – кроткий фотограф и пьяница
Пить этот вид работа любимая самая
Ветер сугробами боль заметает и глупость
Боль наяву а вот глупость бывает незрима
Стонут от страсти вершины великого чуда
Мечты воскресают, в каждый мой просятся снимок.
Белая, нежная. горная чудо-долина
Нас времена Слава Богу, с тобой приближают
Щедрые молнии на праздники нам неповинным
И фотографии редкие наши сгорают.
Крепко прижалась холодная дикая, пьяная
И меня ледяными коснулась губами
И шерпов послушных превратив в изваяния
Меня же закрыла в покои свои за замками.
Кровавые слёзы стекают по стенам от страха
На деревянное древнее брачное ложе
Может удастся мне снимок детей черепахи
И может на ложе будет смоковница. Может.
Там она сбросит одежды вонючие с бёдер
Переплетутся тела заведённые наши
Белая страстная лучшей не видел в природе
Пятница. Вечер. Декабрь. День тринадцатый.
Ты словно женщина огненно-рыжего склада
Как чувственный айсберг плывущий своею судьбою.
Ты молода и красива как роза из сада
Но с дьявольской хваткой, крепкой и твёрдой душою.
Мёртвая пленница ты получилась на фото
Лягу с тобой моя страсть и любовь – Гималаи
Пусть объектив бесконечно мой щурится оком
И мою голову в белое смерть наряжает.