Една година по-късно. Сънувам, че съм орех. Вятърът ме откъсва от дървото и падам върху есенната земя. Търкулвам се в дълбока пукнатина, светът е уютен. И чакам.
Дъщеря ми се казва Елиа, синът ми се казва Красин. Някъде там пред тях се крият трите форми на любовта – юначна, сладострастна и ужасна, а далече в миналото Персей убива горгоните, Тезей убива минотавъра. Събуждам се, сядам пред масата в малката кухня и събирам богините. 30, 40, 50, 60... И докато се питам няма ли да се пропука поетичната ми черупка, сещам се за моите приятели Красимира и Николай Искърови. Той искаше да е негър в щата Алабама, а тя правеше заклинания против болести и отрови, нечисти сили, врагове и нещастия, а също заклинания за потомство и успехи, за защита и дълъг живот. Разпределяха времето си между поезията, прокуратурата и всичко останало. Колко хонорари сме изпили заедно!
Изтече времето им. Загинаха при нелепа автомобилна катастрофа на мокрото шосе между Варна и Бургас. Дъщеря им се казва Мила, синът им се казва Искър.
ДОЛЕТЯ ЕДИН ЛЕБЕД И МИ КАЗА
Две големи любови изпразниха душата ми –
при първата беше ден, при втората е нощ, при първата беше пролет, при втората е зима,
нямаше в моя живот разкошни сватби и сватове,
имаше дива обич и гръмотевични страсти, имаше дълъг вятър, породен от проклятията на съпрузите на моите любими.
Когато земята беше зелена, когато паякът на съдбата следваше линиите на дракона и заплиташе своето чудо,
когато философите правеха грешки, а плътта ми беше девствена и наивна,
влюбих се в жената на Бога на любовта, влюбих се до лудост.
Любовта ни бе взаимна.
Тя бе чернокоса красавица, страстна и сексапилна, а аз бях творецът на семето.
Срещнахме се някъде там на пътя между началото на света и безкрая
и се залутах в тялото й, и се загубих в очите й и заедно създадохме времето,
а един лебед долетя и ми каза: "Тя е!".
И се продъниха небесата, избухнаха над любовта ни, и подпряхме небесата с косите си,
и се заклехме пред любовния кръст, че вечно ще се обичаме.
Тя бе изворът в центъра на Вселената, тя бе огънят на звездите,
тя бе и Евридика, и Изолда, и Далила, и Жулиета, и Беатриче.
И изписвах върху сърцето си различните имена на моята богиня –
чуждата съпруга, брала небесни цветя и земен ориз, властителката, която обичах,
осквернила брачното ложе на Бога на любовта, тя бе изгубила своето тяло и своето име.
Тъй както износените дрехи човек изхвърля и нови дрехи облича,
тъй влюбеният тялото си захвърля и в ново тяло отива.
И раздрахме телата си, и разбихме на прах главите си и преплетохме новите си тела сред храма.
Тя бе милостивата Парвати – дъщерята на планините, жената на разрушителя Шива,
тя бе Мария – жената на Йосиф, Пенелопа – жената на Одисей, Сарасвати – жената на Брама.
Около нас пчелите събираха нектар, водата беше гладка и целувахме очите си, а светът стана подозрително друг
и се питахме илюзорен ли е всемирът, и се питахме от съдбата къде да се скрием.
Видя целувките ни Богът на любовта и се разтресе в сардоничен смях измаменият съпруг –
смях на убиец ден преди да убие.
И нали е всесилен магьосник, нали е Бог на любовта, та му е лесно,
намаза стрелата си с любовна проказа и мигом бяхме обречени –
раздели любовния ни кръст на две любовни бесилки обесникът
и ни наказа да се ревнуваме вечно.
И ни връхлетя заклинанието му и ни порази стрелата фатално.
Великият дух на любовта изкачваше недоверчиво хребетите на телата ни.
Хиляда нереалности равни ли са на една реалност,
хиляда любовни изневери равни ли са на едно любовно разпятие?
Тя вече бе Деметра, Дездемона, Ума, Леда, Силвия, Идас и Елена –
любима и горгона, хилядолетен ледник върху огнена геена,
тя бе Миневра, Венера, Клеопатра, Церера, Дафна и Прозерпина –
светица и хетера с гърди от хляб и утроба от глина.
И се пречупиха тези крехки колчета, върху които се опират небесата,
и върху нас се срутиха убийствени нечисти чувства,
от зъбите ни потече кръв и загризахме гърлата си –
борба между кобра и мангуста.
И се гърчехме, от страст и гняв обладани, бяхме безсилни
пред божествената измама –
един любовен кръст, превърнат в две любовни бесилки.
Пресъхна изворът, загасна огънят, запустя храмът.
И плете спомени и пророчества паякът на съдбата,
върху кладата вече е тялото ми, а кладата с тялото ми се разгаря.
Две големи любови изпразниха душата ми –
при първата бях младеж, при втората съм старец.
И се питам мога ли да изпитам отново великата любовна отрада,
мога ли да стъпя два пъти в една и съща река, да изгоря два пъти на една и съща жар?
Зная, че втория път реката ще е друга – по-млада,
а и аз ще бъда друг втория път – много по-стар.
И когато си мислех, че съм разлистил цялата книга на дните
и че тялото ми е стигнало до забравата и там вечността е приютило,
ненадейно стъпих в реката и направих невероятно откритие
и животът ми разгърна скъсаното си ветрило.
Побеля земята, побеляха косите ми, паякът оплете миналото и бъдещето в своята мрежа,
пролетта неусетно се превърна в зима.
И тогава се влюбих в жената на Бога на смъртта – оживяха копнежите ми.
Любовта ни бе взаимна.
Моята муза бе Амая, Афродита, Юнона, Хеката, Белона, Рампузия и Манаси.
Срещнахме се някъде там на пътя близо до края на безкрая
и се продъниха небесата и потънахме в градината на любовта си,
а един лебед долетя и ми каза: "Тя е!".
Тя бе русокоса красавица, нежна и всеотдайна,
а аз сбръчкано изморено човече със слонска главица.
Млада черностеблена ела и ударен от мълния сребрист бор си шепнат съкровени тайни,
а върху клоните им е кацнала любовната птица.
И се разтресе в неистов плач Богът на смъртта и нали е всесилен, нали е
господарят на вечността, съдникът, избавителят, посредникът между рая и ада,
сътвори от сълзите си музика – плач на убиец ден преди да убие,
плач на палач, връчил на жертвата предсмъртна награда.
И превърнахме в лира любовния си триъгълник и засвирихме –
аз, Богът на смъртта и невярната му съпруга.
Тя е Хера – жената на Зевс, Лакшми – жената на Вишну, Изида – жената на Озирис,
моята чаровна властителка е жената на другия.
Тя е Гаури бялата и Кали черната, Анапурна дарителката, Дурга непристъпната, Сати добродетелната и Чанди злата,
тя е Махадеви, Лахезис, Амбика, Чамунда, Антропос, Чакшуши и Клото,
богиня на съдбата, богиня на разврата,
14-годишна дева, заченала златната голгота на живота.
Тя е жена ти, Сатана, тя е сестра ти, Аполон, тя е майка ти, Исусе,
тя е Хела, Диана, Маликерта, Артемида, Европа, Пандора и Медея,
смачкайте цветята, сблъскайте черепите на ин и ян, разбъркайте бялото и черното, убийте чувствата,
съберете се, богове, и накажете съблазнителката и прелюбодееца.
И се засели жилището на нашата убийствена любов с богове и буди, асури и тенгри, мойри и ангели,
обладани от стръвно веселие, те откъснаха крилата на лебеда, скъсаха струните на лирата и прекъснаха линиите на дракона,
а Богът на смъртта раздели любовния ни триъгълник на два любовни бумеранга
и запрати проклятията към сърцата ни.
И ни откъсна от времето Богът на смъртта и ни запрати към безвремието,
и ни наказа да се обичаме все повече и повече, да се обичаме безумно,
но вместо очите си, да виждаме своите демони.
Любов, разрастваща се като тумор.
Няма любов, ако няма страдание, вълните на любовта преливат
от болка към болка, от една долина в друга.
И се залутахме сред любовта – този дяволски лабиринт, тази жертвена нива,
разора дълбоко душата ми и я зася с любовни плевели чуждата съпруга.
Покровителката на бременните Шриматидеви, която се храни с трупове на маймуни,
многоликата Минакши, която стиска фалоси в шепите си,
червенокожата Ваджраварахи със свинска муцуна,
пълногърди гърли с чудовищни форми, захвърлили душите си в подземията на дворци и вертепи.
И пътувахме през пустинята – аз и жената на Лот. От гърлата ни изникнаха гъби.
Философите помъдряха. Косите ни се превърнаха в лишеи.
Любовта ни препълни света, а после преобърна света ни –
с дробовете си ръфахме вечната любов, със зъбите си дишахме.
Тогава от небесата потече огън и светът стана още по-греховен
и допряхме сърцата си – аз и моята нежна муза.
Тя се обърна към мен и видя развалините на Содом,
обърнах се към нея и видях страшната глава на Медуза.
– Нищо не е вечно! – прошепна Лао Дзъ. – Това е природна закономерност.
Вечната любов е божествена измама –
мимолетна игра между разума и страстта, фатално сливане на бялото и черното.
Погледнахме се в очите и се превърнахме в камък.
И разбирам, че любовта и смъртта са двете сиамски лица на световната слава –
едното поглъща всемира, другото го създава.
Преди времето да натроши каменната ми статуя и да я превърне в пясък,
преди да се разпилея сред пустинята, разбирам,
че смъртта е само прекрасен сън и спокойна забрава.
Любовта е страшната – тя прибира, прибира, прибира.
(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Год спустя. Снится мне что я орех. Ветер отрывает меня от дерева и я падаю в осеннюю землю. Забился в уютную расщелину, И жду.
Дочь мою зовут Элия а сына Красин. Где-то перед ними скрываются три формы любви – юношеская, сладострастная и ужасная. А в далёком прошлом Персей убивает горгон, Тезей убивает Минотавра. Просыпаюсь, сажусь за стол в маленькой кухне и собираю богинь. 30. 40. 50. 60… И пока спрашиваю себя
не треснула ли где-нибудь поэтическая шкарлупка, слежу за приятелями Красимирой и Николаем Искеровыми. Он хотел быть негром в штате Алабама, а она заклинательницей от болезней, ядов,
нечистой силы, врагов и несчастий, её заклинания только для защиты, потомства, успехов и долгой жизни.
Распределили время своё между поэзией, прокураторой и всем остальным. Сколько гонораров мы пропили вместе…
Истекло их время. Погибли в нелепой автомобильной катастрофе на мокром шоссе между Варной и Бургасом.. Дочь их зовут Мила, а сына Искер.
Долетел один лебедь и мне сказал
Две большие любви душу опустошили мою –
Первая была днём, вторая была ночью, первая была веснами, вторая зимами,
Не было в моей жизни роскошных свадеб и сватов,
Была дикая любовь и громоподобные страсти, был бесконечный ветер, рождённый проклятиями моих
Любимых супруг
Когда земля была ещё зелёная, когда паук судьбы следовал линии дракона и плёл своё
Чудо,
Когда философы делали ошибки. А плоть моя была девственна и наивна,
Влюбился я в жену Бога любви. Влюбился до безумия.
Любовь не была взаимной.
Она была чернокосой красавицей, страстной и сексапильной, а я производил семя.
Встречались мы где-нибудь на дороге, там, где начало и бесконечность.
И попал я однажды в её тело и затерялся в глазах, заодно мы создали время.
А один лебедь долетев сказал мне: «Это она и есть!»
И прорвало небеса, прямо над нашей любовью, и подпёрли мы их своими косами.
И поклялись перед любовным крестом, что союз наш вечен.
Она была истоком и центром Вселенной, она была звёздной огненной россыпью,
Она была и Евридикой, и Изольдой, и Далилой, и Джульеттой и Беатриче.
И писал я на сердце своём разные имена своей богини –
Чужой супруги, собиравшей небесные цветы и земной рис, властительницы, которую я любил,
Осквернила она брачное ложе Бога любви, потеряла своё тело и своё имя.
Так словно сбросил человек с себя старые одежды и облёкся в новые.
.
Сбросив тело влюблённое к новому телу он устремляется
И рвутся тела наши, головы в прах разобиваются и сплелись мы телами новыми в храме.
Она была милостивая Парвати - дочь горных долин, жена разрушителя Шивы,
Она было Марией – женой Иосифа, Пенелопой – женой Одиссея, Сарасвати – женой Брамы.
Вокруг нас пчёлы собирали нектар, вода была гладкой и целовали мы глаза свои, а мир стал подозрительным вдруг
И спрашивали мы себя – иллюзорен ли мир сей, и где от судьбы нам скрыться
Увидев наши поцелуи разразился сардоническим смехом Бог любви, обманутый супруг
Смехом убийцы!
Всё таки он великий маг, всё таки он Бог любви и ему по силам
Намазать стрелу проказой любви и в нас обречённых выстрелить
Любовный крест разделить на две половинки бессильных
И в наказание в ревность навек облечь.
И завертелось заклинание его и поразило нас стрелою фатально
Великий дух любви недоверчив к новому телу до неприятия
Тысячам реальностей равна ли одна реальнось
Тысячам любовных измен достаточно ли одного любовного распятия.
Ещё она была Деметра, Дездемона, Ума, Леда, Силвия, Идас и Елена
Любима и горгона, тысячелетний ледник над огненной геенной
Она была Минервой, Венерой, Клеопатрой. Церерой, Дафной и Прозерпиной
Светскою львицей с грудью от хлеба а тело из глины.
И сломались эти хрупкие подпорки, небеса на которые опирались
И сверху на нас обрушились убийственные, нечистые чувства
И мы до крови друг другу в горло вгрызались
Как борьба между коброй и мангустом.
.
И огорчались мы от страсти и гнева, безвольно, бессильно
Не скроешь от Бога обмана
Один любовный крест две любви уложил на носилки
И высох источник, погасли огни и пустота в храмах.
И плетёт воспоминания и пророчества паук судьбы
И укладывает их на тело моё, а тело моё разгорается.
Две большие любви опустошили мою душу –
С первой я был молодец, со второй – старцем.
И спрашиваю - могу ли я снова испытать великую любовную отраду
Могу ли ступить на два раза в одну реку, чтоб сгореть два раза
Одним огнём?
Зная, что второй раз река будет другой – помоложе,
Но и я буду другим во второй раз – на много старше.
И когда я решил, что перелистал целую книгу дней
И что тело моё достигло забвения и вечность её приютила
Неуверенно вступил в реку и сделал невероятное открытие
И жизнь моя развернула порванное ветрило.
Побелела земля, побелели волосы мои, паук сплёл прошлое
И будущее в своей паутине
Весна неожиданно превратилась в зиму.
И тогда я влюбился в жену Бога смерти – ожили мои мечты.
Любовь моя была взаимной.
Моя муза была Амайей, Афродитой, Юноной, Гекатой, Манасией, Рампузией и Белоной
Встретились где-то там по пути близко от края безкрая
И прорвались небеса и потонули мы в море любовном
А один долетевший лебедь сказал мне: « Это она есть!»
Она была красавица русокосая, нежная добрая чрезвычайно
А я морщинистый человек, уставший, как слон трудиться
Молодая загорелая пришла и ударила молния и бор серебристый прошептал сокровенные тайны.
А на верхних ветках взгромоздилась влюблённая птица.
И в неистовом плаче зашёлся Бог смерти, а ведь он якобы всесилен
Господарь вечности, судия, избавитель, посредник между раем и адом
Сотворил из слёз своих музыку – плач палача и убийцы
И вручил её жертве как предсмертную награду.
И обернули в лиру любовный наш треугольник и заиграли
Я, Бог смерти и неверная его супруга.
Она Гера – супруга Зевса, Лакшми – супруга Вишну, Изида – супруга Осириса,
Моя чудесная повелительница женою была для многих.
Она Гаури белая и Кали черная, Анапурна дарительница, Дурга неприступная, Сати добродетельная и Чанди золотая,
Она Махадеви, Лахезис, Амбика, Чамунда, Антропос, Чакшуши и Клото,
Богиня судьбы, богиня разврата
Четырнадцатилетняя зачавшая жизнь свою и Голгофу.
Она и жена твоя и Сатана, сестра, Аполлон и мама Исуса
Диана и Гела, и Маликерта, Артемида, Европа, Пандора, Медея,
Сомните цветы, ударьте головами инь и янь, взболтайте чёрное и белое, убейте чувства
Соберитесь Боги и накажите соблазнительницу и прелюбодея.
И поселились в жилище нашей убийственной любви боги и буды, асуры, тенгрианцы, мойры и ангелы
И в своём безудержном веселье, они оторвали крылья лебедю, порвали струны на лире и оборвали линию дракона…
А Бог смерти разделил наш любовный треугольник на два любовных бумеранга
И послал проклятия на наши сердца.
И оторвал нас Бог смерти от времени и отправил в безвременье
И наказал нам любить друг друга всё сильнее и сильнее, любить друг друга безумно
Да увидим глазами только своих демонов
Любовь разрастающаяся будто опухоль.
Нету любви и нету страданий, волны любви пребывают
От боли к боли, от одного луга к другому лугу
И заблудились мы в любви – в этом дьявольском лабиринте, сердца замирают
Глубоко треснула душа моя и засеяла любовными плевелами чужая супруга
Покровительница беременных Шриматадеви, которая питается обезьяньими трупами
Многоликая Минакши, стискивающая фаллосы в руках своих крепких
Краснокожая Ваджраварахи со свиным рылом
Пышногрудые девы чудовищных форм, забросили души свои в подземелье за дворцы и вертепы
И брели мы через пустыню – я и жена Лота. Горла наши проросли грибами
Философы помудрели. Волосы их покрылись лишаями
Любовь переполнила вселенную, и мир преобразила с нами
Мы вечную любовь легкими рвали и зубами дышали.
Тогда с небес потёк огонь и мир стал ещё греховней
Донесли мы сердца свои я и моя нежная муза
Она обернулась ко мне и увидела развалины Содома
Обернулся и я и увидел страшную голову Медузы.
- Ничто не вечно! – прошептал Лао Цзы, - Это природная закономерность
Вечная любовь часть божественного обмана
Мимолётная игра разума и страстей, фатальное сливание белого с чёрным.
Посмотрим в глаза и превратимся в камень.
И понимаю, что любовь и смерть сиамские близнецы мировой славы
Одно поглощает всемирие, другое его создаёт.
Нужно время чтоб раскрошить мою статую и превратить её в песок
До того как меня распылили в пустыне, я понял
Что смерть есть самый прекрасный сон забытья и покоя
На любовь полагаться не стоит, не стопит, не стоит.