„КЛЕВЕТНИКАМ РОССИИ”
Сергей Григорьевич Островой (1911-2005 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ
„Защо ли в хор анатемосвате Русия?
Какво ви възмути?”
А. С. Пушкин
Аз още чувам глас вдовишки
на таз земя, оттам зове.
В полята влажна кръв войнишка
не съхне с нови ветрове.
Шосето още трясък влачи.
Момиче в храстите крещи.
Над ямата топола мрачна
към ледна синева лети.
Все още край завоя грохот
люлее белите върби.
Със свиваща се тънка нота
снаряд мъглата раздвои.
И болка. Мъката остава.
Бял храст край ален речен тек.
Загиваха в света държави,
тъй както гине в бой човек.
Преминахме през тази драма.
Сърцата мъка овъгли.
Но огън за успех остана
в паласките на войнски дни.
Косеше глад. Сушеше жажда.
Остана път да извървим –
и с всяка болка, с всяка рана
кълняхме се: ще победим.
Дойдохме. Този димен вятър
в нозете ни лежи. На страж
сме там. Бащите и децата.
На кръстопът към пътя наш.
Там бе народът. Мощен. Вечен.
Свещена сол на роден праг.
Суров. Безкористен. Сърдечен.
Обсипан с белези и прах.
През всички стъпала проклети
на ада минахме със стръв.
Не, нас с война не ни плашете.
Земята не стои на кръв!
Не на сълзи. Не на раздори
сред хорския неверен здрач.
Не под наочниците с щори
на кръвожадния ездач.
На чиста истина Земята
с добро и щастие стои.
На дружба – твърда и крилата.
С лице към светлите зори.
Нима човек затуй роди се,
надежди да топи в лъжи,
в съзвездия и материци
човешка болка да тежи?
Нима затуй векът ни расна,
над изранените треви
светът като сакат нещастник
без патерици да криви?
Той сляп, подобно Вий, да вие?
Клепачи да тежат от дъжд?
Кой злобно клевети Русия!
Ти спри! Било е. Неведнъж.
А ний все по-нагоре бродим.
И не над пепел път димя,
а над живеца на възхода
на вечно живата земя.
* Вий – персонаж от източнославянската митология, чийто поглед убива. Очите му са покрити с огромни клепачи, които не може да повдигне без чужда помощ.
Ударения
КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ
„Зашто́ ли в хо́р анатемо́свате Руси́я?
Какво́ ви възмути́?”
А. С. Пушкин
Аз о́ште чу́вам гла́с вдови́шки
на та́з земя́, отта́м зове́.
В поля́та вла́жна кръ́в войни́шка
не съ́хне с но́ви ветрове́.
Шосе́то о́ште тря́сък вла́чи.
Моми́че в хра́стите крешти́.
Над я́мата топо́ла мра́чна
към ле́дна синева́ лети́.
Все о́ште край заво́я гро́хот
люле́е бе́лите върби́.
Със сви́вашта се тъ́нка но́та
снаря́д мъгла́та раздвои́.
И бо́лка. Мъ́ката оста́ва.
Бял хра́ст край а́лен ре́чен те́к.
Заги́ваха в света́ държа́ви,
тъй ка́кто ги́не в бо́й чове́к.
Преми́нахме през та́зи дра́ма.
Сърца́та мъ́ка овъгли́.
Но о́гън за успе́х оста́на
в пала́ските на во́йнски дни́.
Косе́ше гла́д. Суше́ше жа́жда.
Оста́на пъ́т да извърви́м –
и с вся́ка бо́лка, с вся́ка ра́на
кълня́хме се: ште победи́м.
Дойдо́хме. То́зи ди́мен вя́тър
в нозе́те ни лежи́. На стра́ж
сме та́м. Башти́те и деца́та.
На кръстопъ́т към пъ́тя на́ш.
Там бе наро́дът. Мо́штен. Ве́чен.
Свеште́на со́л на ро́ден пра́г.
Суро́в. Безко́ристен. Сърде́чен.
Обси́пан с бе́лези и пра́х.
През вси́чки стъпала́ прокле́ти
на а́да ми́нахме със стръ́в.
Не, на́с с война́ не ни́ плаше́те.
Земя́та не стои́ на кръ́в!
Не на сълзи́. Не на раздо́ри
сред хо́рския неве́рен здра́ч.
Не под нао́чниците с што́ри
на кръвожа́дния езда́ч.
На чи́ста и́стина Земя́та
с добро́ и шта́стие стои́.
На дру́жба – твъ́рда и крила́та.
С лице́ към све́тлите зори́.
Нима́ чове́к зату́й роди́ се,
наде́жди да топи́ в лъжи́,
в съзве́здия и матери́ци
чове́шка бо́лка да тежи́?
Нима́ зату́й векъ́т ни ра́сна,
над изране́ните треви́
светъ́т като́ сака́т нешта́стник
без па́терици да криви́?
Той сля́п, подо́бно Ви́й, да ви́е?
Клепа́чи да тежа́т от дъ́жд?
Кой зло́бно клевети́ Руси́я!
Ти спри́! Било́ е. Не́веднъ́ж.
А ни́й все по-наго́ре бро́дим.
И не́ над пе́пел пъ́т димя́,
а над живе́ца на възхо́да
на ве́чно жи́вата земя́.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Сергей Островой
КЛЕВЕТНИКАМ РОССИИ
„Зачем анафемой грозите вы России?
Что возмутило вас?”
А. С. Пушкин
Ещё я слышу голос вдовий
На той земле, на том юру.
Ещё поля от волглой крови
Не просыхают на ветру.
Ещё шоссе трясёт трехтонкой.
И девочка кричит в траве.
И чёрный тополь над воронкой
Бежит по мёрзлой синеве.
Ещё на гулком повороте
Качает грохотом ветлу.
И на щемящей тонкой ноте
Снаряд раздваивает мглу.
И боль. И горе. И мытарства.
Седой ковыль у красных рек.
И гибли в мире государства,
Как гибнет в поле человек.
Мы все прошли сквозь эти беды.
Нам горе углило сердца.
Но и тогда огонь победы
Лежал в подсумках у бойца.
Нас голод гнул. Сушила жажда.
Но и тогда – на всём пути –
Мы болью каждой, раной каждой
Клялись с победою прийти.
И мы пришли. И дымный ветер,
Свернувши, лёг у наших ног.
Там были все. Отцы и дети.
На перепутьях тех дорог.
Там был народ. Великий. Вечный.
Святая соль моей земли.
Суровый. Трепетный. Сердечный.
В походных шрамах и пыли.
Мы шли по всем ступенькам ада.
Как эти дни не назови!
Нет, нас войной пугать не надо.
Земля стоит не на крови!
Не на слезах. Не на раздорах.
Не на безверии людском.
И не на том, чтоб биться в шорах
Под кровожадным седоком.
Земля стоит на правде чистой.
На ясном счастье. На добре.
На дружбе – твёрдой и плечистой.
Лицом повёрнутой к заре.
И разве в том людская сила,
Чтобы надеждам вопреки
Глухая боль перекосила
Созвездья и материки?!
И разве в том значенье века,
Чтоб на израненных полях
Мир, почерневший, как калека,
Стоял на сбитых костылях?!
Чтоб он был слеп, подобно Вию?
Не мог открыть тяжёлых глаз?
Кто там клевещет на Россию?!
Оставьте. Было. И не раз.
А мы всё выше год от года.
И мы стоим не на золе,
А под живым огнём восхода
На вечной и живой земле.
1963 г.
---------------
Руският поет, писател и публицист Сергей Островой (Сергей Григорьевич Островой) е роден на 24 август/6 септември 1911 г. в гр. Новониколаевск (днес гр. Новосибирск), Томска губерния. Пише стихове от ученическите си години, когато печата във в. „Юный ленинец”. От 1931 г. публикува редовно стихове и очерци в издания като „За коммунистическое просвещение”, „Комсомольская правда”, „Пионерская правда”, „Красная звезда”, „Литературная газета” и др. Майстор е на жанра песенна поезия, по много от стиховете му са написани популярни песни. Работи като репортер във в. „Красное знамя” (1929 г.), литературен консултант на сп. „30 дней” (1930 г.), кореспондент на в. „Гудок” (1931 г.), редактор във в. „На врага” (1941 г.). Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Песни” (1935 г.), „Стихи” (1937 г.), „Первые письма” (1941 г.), „В Ржеве” (1942 г.), „Не бывать!” (1942 г.), „Товарищ” (1943 г.), „Я сегодня думал о вас” (1964 г.), „Я иду по земле” (1973 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1978 г.), „Годы” (1981 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1985-1987 г.), „Страсти” (1987 г.) и др., на книги с разкази, приказки и публицистика. Умира на 3 декември 2005 г. в Москва.