На Пламена с цялата ми обич.
Бъди себе си, моето момиче!
Винаги!
ЕДНА, ЕДНИЧКА…
Едничка си ми – път далечен
и капка дъжд от есента.
Но все не мога, все не мога
в сърцето да те побера.
Отвън остават дни и думи,
лица, небе и суета.
По нещо твое вън остава –
неразпознато, изначално,
в далечни, минали лета.
И както зимата стопява
един вечерник – снегояд,
от мен ще те отнемат цяла.
В белязаната ми душа
сърцето бавно ослепява
без нишките на твоя път
и спира да ме утешава
в желанията и в смъртта.
Едничка си ми – път далечен
и капка дъжд за есента.
ДЕЛНИЧНА ПРИКАЗКА
Ще се завърне Господ от вълните,
ще донесе света с очите си.
А после ти ще го помолиш
в морето заедно да скитате.
Ще бъде тихо и зелено,
и есенно ще бъде в теб...
До някъде ще стигнете, до време.
Ще ти омръзне този воден път.
И на обратно в себе си ще бързаш.
Ще ходиш сам без Господното рамо,
с петна от сол и водорасли,
облякъл есента, без памет,
захвърлил дрехата, без тяло.
В стълб нагноили дневни рани.
пред прага на това начало
и своите Великден-и забравил.
А после сам ще Го помолиш
да те завърне при вълните.
Понесъл и света в очите си,
ще му предложиш
да поскитате…
ЕДНА КАРУЧКА СЛЯПА В ТЪМНИНАТА
Животът ми – една сълза безлика
по рамото на есенния дъжд.
Или каручка сляпа в тъмнината.
И делничното кръстене за хляба,
молитвено приведен до вратата ти.
Резка от нож за следващата рана.
Следа от камък, хвърлен по съня
на лятото.
Животът ми – една вълна в зелено,
преляла във очите ми, гранична,
сред милиарди песъчинки време.
Все като чужденец замръквам,
все последен.
Оголил нерв по дневното пространство.
Ту закъснял, или пресякъл твърде рано
невидимия улей в светлината.
Тъй беззащитен и беззъб, и слаб –
навярно сам и себе си измамил.
Една безлика есенна сълза съм,
сънувала дъха си в твоето рамо.
ОГЛЕДАЛОТО…
Огледалото казва истината.
Защото не мисли.
Паулу Коелю
Тъй както е при всяко огледало,
душата моя е приела
от твоята обратен знак във бялото.
Да бъда сам... от всичко в теб по малко –
половин копнеж, наполовина – вярност.
А от сърцето – само отпечатък –
за ден и нощ. За хляб и памет.
Живот ти дадох в нежността на камък.
В съня си те извиках на раздяла.
Така и не можах да те достигна.
Дали защото в тебе съм останал –
ограбена вещ, буренче на дните.
Следа на чужда стъпка, отпечатък.
Или защото във душата ми си Никой
в обратната страна на огледало,
където своя край сънуваме,
последен път за себе си оставили.
Дано не ме постигне тази участ –
забравена от теб, изтекла рана.
СКУЛПТУРА
По малко те създавах в мен.
На късове.
От думи-глина,
сън, копнеж и минало.
Откраднал пясъчника – лек за зимата.
А може би отнесъл в себе си
останалите дневни половини –
по малко те събирах. В името.
Накрая и душата с теб затворих,
подобно отпечатък на индиго.
И кост ти дадох, от солта си.
И за живот отново те повиках,
подобно бог или хирург сърдечен,
отгледал с пот творението свое.
Но в друг е чудото. И вечер
до тебе никога не стигам.
В следи от устни, рамене.
И утрини.
Тъй, както е подобие
нощта на всяко делнично безлуние.
Дали защото съм във плен
на твоята душа, все още сричам
онези думи от рефрена:
за миналите дни...
СРЕЩА
Не зная как да ти разкажа
за моето небе, за птиците
и нощното мънисто върху плаща
от истини и от неистини.
Живеем някак... като в сън,
осиновили сякаш клоните
и корените на дърво.
Живеем някак разделени
на видимо, невидимо и не било.
При мен е мракът. В тебе – синевата
загребва думи, тропи, залезни октави.
И в тайната клепсидра на душата ми
потичат мигове от памет и забрава.
Тъй близо бяхме в синора – едничко семе
и стрък зелено после – в нощното небе.
И страшно е, по-страшно от раздяла,
че стволът в мене с времето расте.
Но ако все така дълбая
до изход пътя си, до век,
все някога ще видя, че накрая
осъмнал съм до твоето сърце.
И пощадени с теб от брадвата и ножа
и зъбите на пъргав дървояд,
все някога навярно ще се срещнем –
без корен ти, а аз по синева.
А ТЯ...
В отворената бленда на зениците й
поляга вечерта. Постила тъмното
най-нежния си вятър за очите,
за бялата й гръд тъй меко кадифе намира.
Далечен, като центъра на лятото,
е споменът от нощната й риза.
И нетърпението на ръцете ми,
напуснали света стоглав и слизест.
В отворената бленда на зениците
обличат думите метличина.
И под самотни покриви за срещи
я търся в своето си минало.
С безликите поречия на дните
прииждат сутрин облаци из вените.
И тихо, присмехулно се откъсва
сърцето й от моето желание.
Денят, окаменял и груб, си взима
от мен лице и сън – за тяло.
А Тя поръчва вино и небрежно
по нощните следи забравя
шала си.
ПОГРАНИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ
на Румяна
И кораба с товар от спомени
ще отпътува с вечерта…
Иван Пейчев
Отвъд, отвъд този праг,
където нищо не залязва,
не очаква завоят беда
и не крие тревата омраза.
Там, отвъд моята земна стреха,
надалече, далече след вятъра,
където кръжи листопад
и умират листата след лятото,
там, където живее духът...
Този път е самотник обречен,
неописан от никой отвъд,
неизпята от никого песен.
Лист по лист се смалява нощта
и звездите потъват в сеното.
Самодива – свенлива бреза,
свлича в мрака зелената роба.
А какво е след крачка отвъд –
само някаква част в битието.
Както късна съпруга, градът
до живот ме изпраща, по светло.
Любовта му – всеяден глагол,
саморясляк от чуждото его.
В късни улици (моят затвор)
капе празнично зимно ехо.
П.С.
Знам, навън, в този есенен праг,
накъдето светът се смалява
и не дебне в тревата беда,
и не крие завоят омраза,
там, където ме парят дъхът ти,
твоите устни, жарта на ръцете…
ще съм жив. И след крачка отвъд
ще съм сън. И частица от тебе.
ХРОНИКА
Бе малък още, неопитомен светът.
Помежду двама се полюшваше Змията.
Неопръстени бяха пътищата в него.
И мрежата небесна – непозната.
Бе малък като ядката в греха,
бе разделен на две сами недели.
А върху мрака си нощта
едва плетеше звездната постеля.
Висеше ябълката в нас –
зелена, недокосната, нетребна.
С узряло вечерно предчувствие
за залез, или утро, спряло времето.
Бе малък и непрекосен светът.
А пътищата – неопяти още.
Невкусваните горе плодове
втвърдяваха едно очакване и нощем
навярно се прикриваха в смъртта –
така неделно раздвоени.
Лицата ни живееха в греха,
разтворили цвета на времето.
ВИДЕНИЕ
Потънахме в дълбокото
със теб –
две сенки, ожаднели за телата си.
Щом угасихме всеки лъч
се спря
сред песъчинките на този бряг
пространството.
И нямаше посока, нито връх.
Светът прибра ревнивите си сънища
и мрак изтри рисуваните пътища.
А светло бе единствено във нас.
ФАДО ЗА ДВЕ КЪСНИ ЛИЦА
Утре всички, които те търсят,
ще намират съблечени устните
на нощта върху моето тяло.
И напразно ще мамя себе си.
Или теб ще намирам понякога
в някой камък и в пясък, излят
от обувката мека на лятото.
Аз ще пазя в брега като сянка
твоята дреха, съблякла съня.
Разделени, а толкова близо –
като дъх ще сме от новолуние.
Утре всички ще ни забравят
във зеленото на безкрая.
Юни е.
ЛИСТ
Нощта е скъсан лист от бялото.
И падналите букви ме болят.
С тях бих написал стих по тялото ти,
родено сякаш от съня.
Нощта е скъсан лист.
Ще завали.
И този дъжд да е последен.
Едничка моята душа
ще те погледне.
Каква баналност – заваля…
Пътеките избягаха в две преки.
В чадъри и във мокра самота
набързо есен сенките облече.
Осъмна плакал вятърът.
Бях безкрил.
Днес няма в мен небе, а близка зима,
останала без никакви звезди,
останала без име.
ОПАСЕНИЕ
Сърцето е опасно място, знаеш…
Не спирай в него!
Карай си по пътя!
В нечетните завои на Съдбата
и в топлия неделен праг –
не спирай! И не разравяй, моля те,
с надежда
останалите сенки в тишината.
Тревясал нощем път. И знак за време.
Осъмнала сред дните си безкрайност,
в която думите за теб живеят.
А ти върви из пътя си, не спирай!
Далечна, пресметлива – отмини ме!
Сърцето е опасно място, знаеш.
И прокълнато. И невярно.
Но щастливо!
ПАНТОМИМА
Някой сънува лицето ти снощи.
В края на лятото, в стъпките… в пясъка.
Просто въздишка е зимата още.
Или за тъмното – сляпо очакване.
Някой до късно към пътя поглежда.
Всички следи заличил, всички прагове.
Пресен е вятърът, още нагарча,
в сламена прежда търкаля лятото –
лек като шепот или докосване.
В белите думи, зад мрака останали,
някой те чака, в сърцето износил
всички раздели и разстояния.
Някой те чака, счупил стъклото
с дъх за студена и дълга зима.
Като въздишка или докосване,
все едно – още те имам.
STATUS VIVENDI
Потъвам в този хубав ден, потъвам
сред бялото пространство.
Дъгата в мен покорно се прегъва,
небето е олекнало и странно.
Потъвам в този ничий ден,
зазидал стъпките на толкоз нощи,
в които съм изпращал сън по теб,
или по есен с мокри пътища. И още...
В забравен извор
като сянка съм вграден –
на дъното петачетата светят
с лицата на луни, смутени
от тъжния му ромон вечен.
Дъхът ми се въззема след дъжда,
потъвам в синьото на този ден.
Пилея името си без следа.
И колко смърт е вътре в мен!
ДЪЛГО, ДЪЛГО...
Дълго, дълго се сбогувам
с теб, с брега,
с аквамарина,
с медения глас
на вятъра,
стъпките на някой минал,
с вчерашния сън
на думите –
бавно, дълго се сбогувам…
От стъклото ме прегръща
нощен път и нещо друго.
Мракът ненаситен връща
дни, в които съм те чакал.
Трия със ръкав следите –
пожълтели живи капки
по стъклата на мечтите,
замъглени от очакване.
В тъмно и открито място,
белег от сама поляна,
с есени от сухи храсти,
с две лица съм – хвърлен камък.
Само ако те улуча...
Нямам нищо, само участ.
УСЕЩАНЕ ЗА ЖЕНА
Така далечно и така познато –
неделята надничаше в света ми
от твоята целувка – беше лято…
И бяха
дните ми със теб
изсечени монети без цената.
Разливаха се в кръг от светлина,
погалени от вятър.
Следобед бях самотен мъж.
А после мрака си обличах
в лице, ухание и плът.
И пръстите ми в теб се стичаха,
убили дневната ми смърт.
Светът полека се разпадаше
на тръпка, устни, нежен зов.
И бавно в себе си те пиех…
любов.
ЕЖЕДНЕВИЕ
И все се случва...
Вчерашният ден,
във който виното ми с тебе
е изпито,
или последното кафе,
хуква със гарата – заникъде.
В покрайнини живее моят свят.
Събирам пак трилистни детелини,
глухарчета от сива тишина
събирам и внимавам
себе си да не размина.
Да не отнема
въздуха за скок
на някого, сам като мен останал.
Покрайнината на света
е място тихо и потайно.
Овални мислите летят
в посока на стрелките неми.
Една жена – осъмнал стих –
посяга дните ми да вземе,
наведена през перилата,
прогнили от съдба и пясък.
Да наплоди сред самота
трапчинки вятър.
ОЧАКВАНЕ ЗА НЕЯ
...а може би любимото ти минало е зимата
Махмуд Даруиш
Тя си забрави белега в леглото
и бенките с бадемов цвят,
и песъчинки лято.
А миналото легна в мен, далече,
зад брега на раменете й.
И аз прошепнах: „Сбогом!“
на забравата.
Тя тук ще се завърне днес от лятото,
без свитата от птици във косите.
Ще се завърне в мен,
за да ме има,
далече зад брега на раменете,
до малкото кафе, при лудия,
при белега на облака,
при бенките
и пясъчника нов.
До нова вечност.
Един живот забрави цял
в леглото ми.
ЕСЕНЕН МОТИВ СЛЕД ТРИ В ПОЛУНОЩ
…А дъждът с остър нокът
в душата ти драска,
ще дълбае, ще дели там
до утро
все така неделими
и прости неща.
Побеляла и лека
отвън ще наднича луната.
И до болка ще пари
в ръката
свещта…
Може чудо тогава и с теб да се случи –
да забрави на прага ти зимата
мокро лице… Доверчиво ръка протегни
и стопли стъпалата й боси.
Суха дреха й дай,
после – чаша от старо вино.
Любовта е дошла.
Не заключвай дъха й с въпроси,
остави да се сгуши без думи
до самата ти лятна душа.
АБСАНС
Аз мога да достигна
всеки връх
от твоето тяло
и всяка стръмнина.
В ликуващият водопад на устните да се изкъпя,
влудяващата тъмна раковина,
с пулсиращия вик на капилярите да чуя.
Не зная
смисъла на думите
в променливия глас на Времето.
Но някога ще ме намери
сънуваният стръмен остров,
заключил ветровете нощем
на сала с лекия живот.
И там до късно ще преравям
ковчега на сърцето ти.
Ще бъда най-щастливият
несретник,
обиколил небето…
И в любовта смъртта си стигнал.
НА ЛЯТОТО
„ утре винаги е късно…”
надпис-графит на един нощен влак
Не ме изпращай никога.
Навярно влаковете
тръгват
в мига, във който ме целунеш
На гара се изпраща самотата.
А аз те нося като жерав,
в крило – откъсната мечта.
И няма да ми бъде мъчно.
И няма в мене да более.
Защото просто те обичам.
Но зная, че на друг е
Времето…
СПОМЕН
В онемял от мъгла словоред
се разминаха нашите истини –
като дъх между мен и теб.
Беше сънен светът.
И измислен...
ЕСЕННА ПАНТОМИМА
Вън усуква дъждът
чужди сенки и стъпки.
И по навик, комай…
твоята рокля си спомних.
Онемелите устни,
в мен разсънили вяра.
Вън живее дъждът.
В други минали някакви…
С дневните имена
на полезни познати
вън рисува дъждът
твоето съботно име.
И по навик съм с теб,
оцелял след нощта си.
А с отвесните струи
ме препъва водата
в тази дневна рисунка
с голи клони и вятър.
Аз по навик съм с теб,
моя тъй непозната.
В мен усуква дъждът
сенки, спомени, вярност.
ДЕЛНИЧНА МАНТРА
Бъди благословена, безнадеждност.
Стоян Каролев
Бъди благословена, Безнадеждност!
Аз станах роб на твоето време.
На пристана ти.
На кръга ти нежен,
когато нощем в болката ме вземеш.
И зрител твой, и мим,
облякъл вещо,
кръвта на твоето движение –
безсрочен и безвременен, безмитен…
Бъди благословено-жива. Вечно!
В живота-кръг,
в живота-пантомима
замръквай в мен, осъмвай ме
различен.
Да, никога един и същ двуличник,
избродил дневното си огледало.
Бездънна и безматерна бъди ми…
В един бокал със вино отлежало
аз ставам роб на тъжното ти име,
на пристаните в теб,
на тихи зими.
И помня по кръвта на твоето движение
осъмналите пътища на Времето…
Когато нощем с болката ме вземеш,
бъди благословена, Безнадеждност!
НЕДЕЛЕН УРОК ПО КАМА СУТРА
Гърдите ти са нощ, която ме целува.
Махмуд Даруиш
Чакай я
в себе си.
с чаша късно вино.
Чакай я
в листа последен
от твоята преминала
година.
Чакай я
през тези седем дни, напълнил
възглавниците с облаци.
Върху гърдите й – две яребици плахи –
чакай я.
Да ти приготви път
и обич да налее
за тялото ти жадно,
да отънее в теб
до месечина…
Тогава в тебе нежно я вземи,
разбъркай сол от старите морета.
И тъй – до собствената смърт –
в копнежа и страстта си…
Чакай я!
НА МОРЕТО
И есента, сред пожълтелите небета,
за тебе ще разпитвам
А твоето тяло фосфорно
ще свети в тъмнината,
в следите на отплувалите лодки,
навътре, в бялото око на мрака.
Там дните ми ще те намерят.
Ще дръпнем триста грама
по моряшки
с душата, овехтяла от очакване.
А под скалите и сред пяна,
ще си съблича Лятото
кенарената риза.
В неделния ми бряг от нежност,
до чашата на есенния залез,
върху осъмнали по устните ми думи
е новото ти име.
ПОСЛЕПИС ОТ ЕДНО ПЪТУВАНЕ
Аз пак се връщам гол –
без плячка и платна –
от любовта избягал в мрака.
И търся в плитчините на деня
съня по своята Итака.
Горчиви са следите на брега,
превърнали солта
в беззвучен вопъл.
Калипсо бе проклятие и страст,
зад мъртвата тъга по Пенелопа.
Не зная колко векове
са минали
с вечерница без тебе.
А моето само сърце
обърнато към Малта гледа.
И си по-хубава от сън,
от пяна на водата стъпила.
Белее твоят нежен стан
като началото на пъкъл.
УЧАСТ
По лунен лъч навярно слизаш –
така желана, тиха, топла…
След дневното разпъване за хляба
душата ми
до ръбчето напълваш.
И тръгвам, в греховете си наказан.
Люлян в любов и чужда не-любов.
В съня – честит. И делнично премазан
в останалия явен не-живот.
Един единствен пилигрим за теб,
почти не чуващ дневните крамоли.
Щастлив беглец от този свят
и пътешественик – из твоя.
Ще се размина с хиляди следи
от мигове, желания, посоки.
А утре ще запаля твоя стих
в мелодия от нощното сироко.
ОТВЪД
Отвъд напъпили смокини,
надолу в калдъръма към морето,
където тялото следобедно се слива
с цвета на късния октомври
и тихичко премества равнините.
Отвъд съня, отвъд сърцето,
чието име само ти познаваш.
Като докосване на вечност
е целувката ни сляпа.
Отвъд крайпътните дървета
небето в нас
е паднала клепсидра –
обърната от есенния вятър,
тя своите звезди изсипва.
Затуй ли в топлата постеля
е светло тялото ти, обич!
И цяла нощ в съня си галя
зеленото на твоя поглед…
НА КАНА МЛАДО "БОЖОЛЕ"
Износил
пролетните ризи
и старите кенари на летата,
наметнал пролетния шал,
ресните да разглаждаш с пръсти,
да гледаш как молците са прогризали
до тъкан
парцаливият ти хал
на просяк...
И като някакъв Иисус
от жълта басня,
разпънал себе си,
възкръснал в късната й ласка,
да просиш в нощните молитви
онази сладка есенна меласа
на някогашните любови.
Тъй скромен просяк в теб живее!
А ти във вино и във думи
се опитваш да го давиш,
преди дори да близнеш жаден
отровата горчиво-сладка.
Да се опиташ да й кажеш,
че всъщност нищо не ти трябва,
а само погледът й топъл
на този свят ти е потребен.
С ръце да я обелиш цяла,
да се пречистиш в нея – топъл,
докато още те люлее
с гърдите и с гласа си –
вопъл...
КАРТИНА
В друго време,
чужд,
не чакащ никого,
някъде в средата на ноември,
ти заставаш
с малка пътна чанта
близо до вечерната поанта.
И потича виното по листа.
ТЯ
От нощния си стих
тя ми говори
за вятъра,
разжарил лятото,
за пътя късен към дома,
обрасъл с тишина и памет,
за пеещите пристани от детството,
за онзи тежък дъх на водорасли,
приспал в морето есенните пориви,
за самота и див копнеж по синьото…
Тя ми говори, себе си притиснала
до някаква измислена материя,
останала от миналата зима
на моето единствено желание.
Опитвам капките на дъхавия мед
да събера,
облякъл тялото й с устни.
Дано отидем някога в самите себе си –
тя ми говори –
преди във своя залез да ме пуснеш.
СПОМЕН
Във петия сезон – на любовта ми,
сред тъмните ками на кипарисите,
денят кървеше в залеза до хълма,
земята бе объркала посоките
и бавно си полегна под звездите.
Сред мъхестите острови на лятото,
следобедна и сънена реката,
ми махаше с пера от ято
и с глас на камъче от канарите.
Така незрим бе твоят силует.
Душата ми със пръсти го потърси,
докато тихо се събличаше
в небето на един поет.
СТЪКЛОПИС
…И ако вече си родена,
ела и остани в дъжда ми,
на капките сребристата игривост
виж как ни мами.
В забравените дни,
търкулнати наивно,
след топлината на телата ни,
в стопилото снега безумие
на пролетния нощен вятър –
ако те има
върху овала на стъклото,
в една осъмнала молитва
по зимата, в неказаното „сбогом”,
отвъд самотните дървета,
с напуснати гнезда от слово,
където времето отеква
отново.
И ако вече си родена,
ако те има,
в забравените думи бели,
ела и заключи стиха ми.
ПРОГЛЕЖДАНЕ
Видях я моята любима,
душа, облечена във плът,
едва покриваше
съня ми –
от мрамора на глезените
до гърдите.
Нататък бяха сигли дните ми.
Тя бе душа
в седеф от мида.
Тя беше истинска,
неотразима.
Тя – цялата очакване и име.
Видях я моята любима…
СЪН
Така си хубава,
че сънищата спят
единствено в дъха на твоето тяло.
Докосвам те,
целувам твоя смях.
И почвам отначало.
Или стоя сразен и онемял
в едно жадувано разпятие,
пред залезния стих,
от обич засиял
във самотата.
Целувам те –
докосвам есента,
раздялата превърнала във рана,
а сянката ти – в нощен знак
на любовта ми.
ОГЛЕДАЛО
Във вечер като тази
ще си отида –
безродствен и безлик, не мразен.
Почти перфидно
зад мене
барабаните отвън ще бият.
С тревожни звуци
и рой капчуци подир тях…
И рой капчуци.
Ще бъда сън и болен стих,
доплувал в твоята пазва –
безродствен и незрим,
не мразен.
Далече, в сухата река,
от вечер като тази, стара,
аз стъпките ще прибера.
в небесната кошара.
И само твоите очи
за мен ще знаят
каква си ми била, любов,
миг преди края.
ИНТИМО
Тъгата ми наднича по ъглите.
Във снимката ти лятото прегаря.
Кръвта във вените по-бързо тича,
откакто теб те няма.
Пианото е само глуха сянка,
в която капят звуците на мрака.
И никой не събира светлината,
останала в светулките на прага ми.
Знам – няма те във тази зима.
И няма те във тази болна вечер.
Осъмнали, прозорците се взират,
а погледът им сякаш е далечен,
но само тебе търси да открие,
откакто стана вечност.
Как паяжината в очите ми линее.
Леглото е студено там. И вечер
след вечер зъзне стаята от Време.
Не се навежда сянката ти в него.
И няма глас да шепне нежно.
Косите ми, оплели сън в дъха ти,
да пренощуват в твоята безбрежност.
А все очаквам, все към пътя гледам.
И в тишина превръщам чуждите недели.
Макар да знам, че пътищата се завръщат
в началото на всичките раздели.
ЕТЮД В НЕДЕЛЯ
Светът се разпада на детско хвърчило, на смях,
откривателство, изненада, случайни погледи…
Но ти ме обичай – след греха и величието,
страданието и прошката, падението и отчуждението.
Аз съм старецът, който наднича в отворената рана от детството.
С първото и последното вдишване на сянката в себе си, обичай ме!
В безлика и суха следа по острия пясък от нечий,
преминал през тялото ти следобед, обичай ме!
През девет земи в десета светът се разделя от залеза-белег
на нераздадена и неполучена нежност. Обичай ме!
ПРЕРАЖДАНЕ
В едва отминали следи
от тежки мисли в дни дъждовни,
превръщаш болката си в шип,
преглъщаш жилото отровно.
Денят й се опари в теб,
облизал рамото на пламък,
докосна късни брегове,
залезе в тебе като рана.
А някой в твоето сърце
забърка дъхава отвара
и думи за едно море,
които цял живот повтаряш.
Безветрието изсуши
на завет къс от самотата,
превърна болката ти в шип.
или във песъчинка лято…
И някъде, сред вълча нощ,
в подлунната страна на мрака,
под стари змийски кожи
в мен
вълкът ще дави тишината.
ОБЕЩАЙ ми днес
лицето на съня
да се върне в старата си клетка.
А сърцето ще ти бъде верен знак.
(То, сърцето, е лирично... и проклето.)
Обещай ми
в недовършен храм
с тебе утре да пристъпя
и да срещна без тъга и срам
вярата и пътя.
В този свят съм бил роден
без икона, свещ и бяло.
Пътник от изминал ден.
После… в теб сърцето спряло.
МЕЖДУВРЕМИЕ
Тя си забрави думите
в леглото.
И дните преди „сбогом”
остаряха начаса.
Превърнаха в пепеляви криле
разделените птици.
Молех света да поспре
в някоя утрин,
да ги събера от раменете й.
Така различни,
часовете разливаха спомени.
Помня – не взе тялото със себе си.
. . . . .
Чакаше ръцете ми да омесят
топлите капки на страстта
в две метафори за съня,
в две напуснати раковини.
Помня, с няколко камъчета-стъпки
я заключих…
На една гара Минало
тя си забрави думите за път.
И дните в нейното „сбогом”
остаряха начаса,
сякаш сини родилни петна
по лицето на бебешка кожа.
МОЖЕ БИ си вратата,
през която нахлуват
всички зимни лалета,
през която копнее
и моят път да замине,
после в прах да се върне
или в бяла карета.
Може би си крилото,
дето късно в прозореца
драска с дъха на дъжда.
Нека всичко остане
в тази нощ теменужна,
в тази жива, корава трева.
Може би си измислица,
или жена.
УСЕЩАНЕ
Тъмнее…и след миг ще се откъсне
на восъчния залез тетивата.
Пиндар ще прочете с вечерен глас
отново единадесета ода.
Ще слушаш ти – пияна, жива в мен,
и ще белее тялото ти още
в цъфтящото дърво от жажда,
сред падналите амфори на зимата,
моя Ариадна.
ОБЯСНЕНИЕ
Защото всичко край морето е море.
То идва, за да си отиде-
отива си, за да се върне пак…
Иван Пейчев
На приливи и отливи
от мене тръгваш.
И всеки божи ден
със белези и сухи хълмчета,
с трапчинките сънувани,
сърцето ми изпращаш – да се върна.
Защото ти си в мен… Защото
по бавната сама вълна
събира водорасли Есента,
със пясъчно езиче те целувам
сред стъпките по моя бряг.
И днес, окъпано до бяло,
с метална неподвижност, е небето ми.
А заливът в една дъга опитва
да събере там всичко разпиляно,
на спомените крехките рептили...
Защото ти единствена си в мен.
- - - - -
Над мачтите потъваше сърцето,
притихнало сред дневните пасати.
В обърнатите лодки по корем
издъхваше следобедното лято…
Защото ти си в мен.
МЕТАФОРА НА ЕДИН ЛЕТЕН ДЪЖД
Като вярност – очакваща, гола –
е дошла самотата ти в мен.
Аз целувам дъжда от лицето й.
И се стичам – вик от мехурчета.
Паля устните, нежната гръд,
продължавам без памет надолу,
сред вечерните палещи хълмчета
от настръхнала, тръпнеща плът.
Изучавам те нежно в безкрая
на хилядата жадни езичета
от дъждовна и млада вода.
И дълбоко, до дъно, преливам…
и дълбоко – до дъно попивам.
В стогодишната тишина.
само вик сме и нежно стенание.
Две тела и една самота.
НАВЯРНО дюната познава
на пръсти топлото ти тяло.
Целуват с хиляди езичета
трапчинките ти
пясъчните сипеи.
Аз вечер бързам да се върна,
ревниво взел от тях съня им.
...
И ние, в сенките им скрити,
щом хвърлим дневните препаски,
със тебе, мила, ще останем
само по любовни ласки.
СЛЕДОБЕДНИ ЩРИХИ ОТ ЕДНО СТАРО ОГЛЕДАЛО
Ромео:Освен ако мъглата на моите въздишки
ме укрие.
Шекспир "Ромео и Жулиета"
Лицата в нас, събрали сякаш
парчета от ненужен вълнолом,
опитомяваха минутите.
И Времето потичаше обратно.
Изгребваше водата паметта си
в милиони рачета и миди.
Пресъхналите в мене раковини
допълваха със пясък
или минало
седефените фрески по скалите.
И То потичаше надолу.
В обратното броене на сърцата ни.
В огледала от тихи спомени,
където всичко е обърнато.
С тълпа от тъмни хора
се изпращаме, измислили докрай
как да се скрием в мислите.
И не повярвали в това пътуване,
в еднаквото езическо отделяне
на богове
от хора и пътеки...
не си отивахме един от друг,
а пълнехме във себе си
стени за Времето.
Убили думи на един Монтеки.