Приведена, с треперещи ръце,
свещта държи и тихо плаче.
Пред Господ паднала, на колене,
женица дребна в храма мрачен.
Сама е сред огромната тълпа.
Вглъбена, моли да не идва края.
Да ги дочака - внуци и деца.
Ще се завърнат ли? Сам Бога знае.
Гори свещта, а восъкът студен
застива, по напуканите плочи.
Човеци бутат я, но тя е в плен
на своята молитва непорочна.
Какво, че празник е, нали сега,
Те чужди празници празнуват.
На чужди кланят се.
Гори свещта.
На чужди, тръгнали са да слугуват.
Останала сама, без челяд тук.
Сиротни там, ветреят се без корен.
Това ли е орисано, или напук,
кроят съдбата ни ? “От горе?”.
Поредна свещ… и две ръце
в разпятието пръстите заболи.
Пред Господ, паднала на колене,
България за себе си се моли.
Петко Илиев
21.01.2015 год.