Кръговрат
…И крачиш.Дишаш.Мериш мрака си.
В ентропията – еднодневка проста.
Надеждата, премазана под дните ти,
до късно с теб се гърчи.
В безтегловност.
Панелно време.
Скърцат масите.
По тях,охранени,
Пегасите
доволно хрупат
в хор
овеса си.
Тревясал,
сам кокетно пърхаш.
И търсиш място
в Клоунадата…
Такова време, Господи!
Държат му още пантите.
Клатушка сити вратници.
Пресъхва глухи кладенци.
Мухи обслужват
/ мазни са!/
накацали пегасите.
И раждат вечно себе си.
По страшно кръвни торници…
Апострофично по Динков
Озъбен в ъгъла .От страх.
Оплют от зли мухи,
стихът ми търси миг Любов.
В пространство от лъжи.
И с този неописан зов,
надхвърлил си бунището,
Умря . В една Ежелюбов.
Като следа от нищото…
Наоколо градът е куп.
От разглобена памет.
Или един посърнал шут,
забравил своя Хамлет.
Пресипналият послеслов
е само дъх от вино.
Полемика без Бог. И Лох..
В следа от стих. През зимата.
Погребан в нечий апостроф
и жив в един плесник,
спасявах днес Ежелюбов.
В случаен пепелник…
п.п.
След спазмите от глад и гняв.
И късно празнично преяждане.
Финалът се превръща
в Старт.
Или в покана за прераждане.
CV
Аз съм
Удавникът,
който отхвърли някога
Сламката в твоето око.
И бавно плува…
Бавно отплува
нанякъде,
възседнал
Гредата в своето.
Аз съм Спасеният,
дето прие
даром
другата истина за хоризонта.
И остана без глас.
Само нощем
в него с писъци се лутат -
тъй дълго отразяваните Гласове…
Аз съм нещото.Среда,
в която денем зреят семената
на звезди. И цветове.
Именно в тази посредственост,
Сред ятото грабливи дни,
си вадя хляба –
издишвам
Златни, розови,червени
мехурчета
цветен кислород.
За хрилете на обречени илюзии…
опит за прекосяване…
Вечно вървя
по Граници.
Като тъжен товар
на Земята.
Все по Граници…
Което е отсамно, което е достъпно…
Започва да боли.
Боли да узная Отвъдното.
И даже крия,
че вече го познавам…
Чака ме по Границата
Светата Лъжа.
Надеждата ме чака-
чакаме я всички тук-
по Границите…
Някой ден
ще ги прекося.
Ще отнеса през тях
убийствената половина
от съществото ми.,
полудялата половина,
лицемерната половина.
Тази с родилните петна,
със смъртните петна…
Мразовитата,
сълзящата от запаления сняг,
необещаната,
неизпълнената половина на живота ми…
поколения
Ние сме тези цветя,
растящи на нервна почва,
на косъм от подлостта,
на граница от разврата,
на крачка от пропастта,
на ръба на светлината,
на острието на вълната,
на ръка разстояние от предателството,
на върха на куршума,
на гърба на плаката…
Тоест, в ядрото на атома,
в храстите на страха,
в стените на агонията,
в дрипите на душата,
в бръчките на плътта,
в гънките на ужаса,
в захапката на прегръдката,
в утробата на съня,
в гнездото на думата,
в съвестта на змията,
в черупката на паметта,
за която се спори от какво е направена…
Ние сме много цветя,
белязани с млечната следа на целувката,
със скуката от модерни времена,
със страстта по твърдо сварени яйца,
със сапунът, който плаче,
когато смазва въжето на палача…
Ние сме тези цветя,
растящи от мицела нерви.
На косъм от лудостта.
На крачка от бедността.
За да си кажем накрая:
Животът е само една еманация
на Страха.
Ни повече, ни по-малко
от обикновена следа,
за която не е виновна
никоя чужда цивилизация.
Ние сме тези цветя…
Откровено…
Бог е дете,
забравено в далечен остров.
Не вярваш вече,
че е в теб.
Строиш до бога
нови мостове...
А пясъците ги зариват.
Остава скелетът–
да бъде сянка.
В подвижните очи
на дните.
Забравеното в теб
започва да налива
зима.
В косите ти.
И във ръцете.
По малко –
в твоите години...
А времето –
обърнат конус.
Затрупва в пясъчното тяло
самия теб.
Изсъхваш собствено...
На песъчинки се разпадаш.
И дозатрупваш слепотата
на пясъците
в други мостове...
кръчма
Не иска
да залезе слънцето.
И гледа косо
през очите
в забравена
от господ кръчма.
Ъглите й са прах . И минало.
Поникват в старци,
над павурчета…
които вечер
спомените белят.
И в тях се губят,
виното им пили,
когато и където ги намерят…
Приклещено
от клоните
на крайното дърво,
от хвърлей – време мъчи да залезе
слънцето.
Кълве го с клюна щъркела. Око
от дявол
със тризъбеца го дращи.А някъде
в ъгли от вечерта,
поникват все забравените старчета.
И като стих за есента
блещука в памет
младостта им…
то…
То се търкаля…
Времето.
По скринове.
И по лавици
с прашни
и ненужни книги.
По винените стъкленици -
след изпито вино…
Или по рафтове
с човешко минало.
По двете полукълба
на куче,
по слюнката му
след това -
от някаква си лампа
за условни рефлекси по Павлов.
По следите от стомашен сок.
То се търкаля. Времето.
По крайниците на удавения просяк.
По формалина след убитото момиче.
По двете зеници на Падналия вчера (още дими цигара
в стаичката…)
…То се търкаля.
По восъчния ръб на скелета.
По темето на моя
асистент
от залата..
В крилете на една муха
наоколо…То се търкаля. Времето.
По бюстове.
По улици.
По гробници.
Все по-напред. В търкулнати въпросници.
Събудило очите ни
в желание
полека да изправиме
Гръбнаците.
Полу…полу…полу –
до пълната Човешка Стойка.
И вече е Отвъд.
В живота ни избрало свойта Стъкленица.
Вре-ме –То.
реплики
„Ако искам да забравя… спомням си.
И се зареждам с настояще.”
Махмуд Даруиш
В неделята ще дойдат.
Варвари.
И ще обелят
на приятеля ти и жена му
кожите…
Ще бият трезвените
Барабани.
С конете си ще тъпчат
чужди ложета…
Но нас какво засягат,прочее,
онези конни състезания..
Ще хване семе.
И покълне
отново родословното безсрамие.
Децата ни ще бият
Барабаните.
Ще похитят на Имперотора
жената…
И с други варвари тогава
ще пълнят празнотата на Морето,
На градовете си,
от кал измазани,
на времето, на времето, което…
ще пада като лудост
над главите им.
( Но нас какво засяга този скриптум!
И ние ще ударим барабаните!)
И други варвари склонили,
със Императора ще похитим
жена му.
В Нерон, Октавиан или Антоний-
какво засяга ни
това
нелепо садистично упражнение-
петнайсет-двайсет хиляди убити…
Ще се роди ли някой втори Флавий
в нас да отвори,
зад скриптория,
на Съвестта погубена
Вратите…
Квартална кръчма
Пристъпиш ли на прага –
оживяваш.
И ожаднява тихата ти лудост.
В кварталната стограмка
напластени
Изчезват всички външни
глупости…
Оставаш сам.И лек.
Оставаш себе си.
Като в дъжда
измил съвет,
кварталният решава ребусът –
да бъдеш негов – в пет.
Или без пет…
Доволен…тих. Притиснат…стиснат,
заваляйки на „и” и „с”-ъ,
Животът в себе си бастисал,
затискаш шлифера насън.
Едничкото останало от нея –
парче отминал есенен живот…
Кварталният те гледа криво
и влиза в есента каторга –
окаменил съня…тъй стар,
до сиво в крадената морда –
кварталният ти просешки живот.
Дано и в тебе звъннат изстрели –
от мукавеното перде…
Тегли им шута на латерните –
изчезналата в тях съдба
е пълна с двойници. В таверните.
Тегли им шута! На латерните…
Пък може някой хубав ден
в едно асо и две деветки
жена ти
да те прибере…
ежедневици
Излъсквах с пясък
хиляди часовници,
напусках сънища,
в облечената
дневна простотия
сърцето ми домуваше
на припека,
на сухотата си обречено.
И спънато от нощната поледица,
те чакаше…
забравило навярно
великодушието в камерите.
Сърцето ми те чакаше
от зимата –
внезапна гостенка.
Или любима.
Не вярвах вече –
в юра …в терциера –
Милиони каменни години
сърцето в мене си живееше
с обречената дневна карантия…
Горяха в камерно великодушие
отнесените с времето
благоприличия,
семейните молитвени огньове
на хилядите есени излишни.
Горяха…А сърцето ми
те чакаше.
В последно есенно листо
от името.
Акт 2013
Окахърил дневната си същност
с крах от календарчето на маите,
допълзял до слънчевото гумно –
същ Язон без аргонавти…
май че се омесвам с тебе
и в галоп от жадни глетки
стичам поглед, дух и тяло -
в твоето неделно…
Разлюлявах те до тъмно-
всяка твоя пора.
Неизменно- несравнима
с всичко що е горе.
Горе твоя свят от рози
хулигански трая.
И,
ако бог
и днес
за мен
помози,
ще хвърля двата края
на мрежата против пропадане
от куците езици,
които в теб
и мене скърцаха
да сменяме матриците.
Натирили лица и памет
и тъжно- отривисти
увисваха с вино за двама
в мерака им
пречистен
мечтания от морска пяна.
И сладководни мисли…
портрет на една съдба
Как си? – О, по- добре от всякога!
Не живот, а същинско чистилище.
Като ненужна книга,
дадена за претопяване.
Като трофейна усмивка
от стар филм на Чаплин.
Като изоставена вещ,
от раклата… след смъртта на мама…
Като щуреца наесен,
изгубил лъка си в тревите.
Като напсуван на майка
за доброто, което съм сторил.
Като теб… в момента на раздялата.
. . . . .
...И, може би,
в някоя „курвенска” утрин
неизтрезнял
и небръснат - хамалин.
Или досущ кат’ небето ти - „чисто нов”.
Ще те хвана, Мръснице,
за шията…
”нагласен”в литър нощно вино.
После,
тихо (като на куче)
ще ти свирна…
как точно се казваше – името!
Вяра?...
Надежда ?...
Или Любов.
към…
Към корена, брате.
Към бога…
Към стряхата твоя от думи.
Към двора с прогнила ограда
от толкоз средулични глуми.
Към притчата на листопада,
затиснала гнойници, рани…
Поникнал в очите на някой.
И в тях любовта си изстрадал -
парче от фамилна гарота…
Към тях се завръщай,
защото
каквато да стигнеш Глогота
там само в мътилката гъста
те свалят. И качват.
Из Кръста…
изглед
Прибавям съчки в есенния залез –
дано да стоплят
слънцето ми
в тебе спряло…
Някак припряно присветват
рекламите –
като пломби в нощта…
от жълто и бяло.
Още си вярвам-
ще преминем с теб
боси
плажната ивица
на живота…
Тази…нашата, високосната –
сянката страх
от семейна гарота.
С морски
измислени
водни кончета – винени, тъжни.
Без име.
В две слепи лодки
лицата поселили –
да си събираме после
в тях зимите…Там -
от обратната част на тревата -
слепи , далечни.
И минали.
кома
Смъртта също е красива.
И внезапна.
От време на време
навестява стаята ми-
пета/трето…
Подхвърля черното си яке…
дипли кокетно блузката…пуска музика.
Да, същата
памучна блузка –
виждал съм я вече .
Върху гърдите – надписа
с големи черни букви :YES!”…
Дълбоко в тънките и пръсти
угасва нощната ми памет.
Люлее ме. И ме разтърсва…
Така потъвам в дневната и
блузка,
че ме облива плът от мрака.
И в срам навеждам
ниско поглед-
към черния чорапогащник.
Облягам го на глезена и фин.
С внезапна бримка
бавно в него
от ивицата дни скъсил…
аз,
нейде между резките и
в тъмното,
открил и в себе си
любов…
оставам онзи стар
наивник-
потънал в комата
нелепа
на скапания си живот...
лятото…
Лятото бе с влажна кожа.
Помня,
разхождаше се
с него
по небцето
и дъха ми
дива
Жаждата за теб .
Растяха скрити
паяците на Нощта,
повиващи гласът ти
с вятър
в невероятните си
бални мрежи.
И бледи падаха
една след друга
в съня
на дните прегорели
вечерните свещи. Как лепнеше
по кожата на Въздуха
сънят
от нощното ти Тяло…Аз
на разсъмване
отново ще целуна
твоите зеници,
ръка,
тяло,
форма,
запомнящо се в устните ми
име.
Или топлата капка
Очакване,
забравена
върху стъклото
на душата ти
от моят единствен дъжд, Любима.
тогава…
С един сив следобед
на който и да е ден,
загърбил нищото, останало
от плътния воал на фалша …
открих прозрачността на тялото ти.
По него се спотайваха следи
от хилядите благодарности
и хилядите думи с милостиня.
Забравени следи от завист
в съсирените капки болка.
По него се стичаха
осиротели дни
и звуци
от сърцевината на желанието
до паяжината на успеха.
Тогава погалих кръвта ти...
. . . . .
В един невероятен следобед
на който и да е ден.
Загърбил единствено нищото-
тогава погалих кръвта ти.
небето…
Небето е все пак
кладенец
с толкова бетонни обръчи,
с колкото те обгръща
Самотата.
А ти вървиш от дърво – до дърво,
от болка – до нова...
Тихо засипваш
крачките на състраданието си
с парчета от вятър
и сухи звезди.
Някъде,
свели плещите си,
крайбрежията
галят слънчевите костенурки на своите заливи.
А пладнето, разтворило ноздри,
вдишва гласа на пясъка и чайките.
Някъде...
Прочее, най-тъжно е тогава,
когато ножицата на месеца
прекроява хастара на нощта.
И симетричните промеждутъци Време
валят
в прибоя на вълните.
Навярно
небето
все пак
е
кладенецът,
в дъното на който
лежат и твоите мечти…
п.п.
Забравих толкова неща -
зад лицемерните портрети.
Навярно опитът за красота
е равен с опит за летене...
желание
„ Дали дълбочината няма двойно дъно?”
Николай Кънчев
Заведи ме
по най- тъжната улица
до края на света-
сигурен съм,
че улуците на рая ще продънят
ушите ми
с водните си звуци…
Заведи ме тогава
при най- тъжния човек.
И лицето му
да ме превърне
в едно само очакване.
Заведи ме в най-тихата гора на света.
И нейният звън
да запали очите ми
в наситеното зелено на твоите…
Заведи ме, прочее,
далече от тази воня на живота тук…
п.п.
Камъчето
от безбрежния ден
на твоята усмивка
гложди очите ми.
И едва ли краят на вълната
загива в пясъчника на нечия надежда.
Всичко е прах след вятъра.
Навярно самотата е единственото обещание
за още по- жестока самота…
Посоката на времето само е променила
цвета на косите ни.
И изсветлява стаената обич
помежду ни
в междуречията от ежедневие.
Или в главните букви на завистта.
А някъде, навътре в нас,
лиричният герой отмерва
отегчено
останалия в стъкленицата пясък…
оцелели…
Сънувам лятото - по теб…
сънуват памет
пясъчните стъпки.
В оставените
на брега следи,
с които спи
Луната в мен.
По мръкнало.
Сънувам
приливната чистота
в зелените очи от тебе.
Замръкнала светулка
в тях
до утре
ще живее…Сънувам
тялото ти – знам-
поникнало
от морска пяна.
В следа
по
топлата ти гръд
моята вярност…
Навярно
в светлата ми нощ -
безсънно, без посока, преродено.
Ще броди
старото сърце из теб.
В мечта от стих
на оцелели…
…и не питам кога ще доплува ковчегът на Ной …да ме вземе
Границата в мен.
Едната.
Между живота.
И смъртта.
Между девета глуха.
И Девета…
Между събудените ни тела.
Едната ивица
от време.
Разделяща ръцете ни
в нощта.
А всъщност -
капчицата обич,
пресякла
другата страна…
По нея ще достигам вечер
едното ти само сърце.
Преминал границата тихо-
в сълза
от
твоето
лице…
п.п.
После
с нощните ветрове
от една платноходка
безумия,
утрото в мен
ще събуди очите ти,
крили
късните думи…
иносказание за късните думи
Капят в лицето.
Луни.
И безлуния.
Минали думи.
Без теб.
Сякаш съм дъх,
изтъкан от безумия.
Или покорно море.
Бряг,
в който стене
наивно
копнежът.
Или
безлико
платно.
Някаква тиха,
изстрадана нежност.
В късна внезапна любов.
Колко жестоки
са късните думи!
Капят от сенки
на страшни молитви.
Или с кръщелна вода
ми доливат
зимите
в твоето пролетно име.
Някак
осъмнали.
В чужди представи.
Восък от свещи
на дни
за оставане-
колко фамилни
са късните думи!
Сякаш са праг
на среднощно
сбогуване.
Вечерни.
Утринни.
Стъпкали тръпката.
Спрели до себе си
нечия песен.
Съвест убиваме.
В късните думи.
От листопада
на птичите есени.
Капят в очите ми-
сън и безлуния-
вечерни думи.
От теб.
Сякаш са дъх,
изтъкан
от безумие.
Или от моето небе.
метафорично за един покрив
Пред есенния покрив
на сърцето
самотната ми птица
пие
пулса
с изтеклите минути
щастие
в преминала през тебе музика.
От тук
побягват
всички спомени.
И всички дни
спят в коловози.
През есенния порив
на лицето,
останала сама
сред плитчините,
една любов убива
истински.
Убива сенките ми.В розово.
А после с тях разтребва дните.
Между разцъфналите зими
на четирите сезона
в себе си,
една любов убива
истински-
с познатото дърво на Юда.
Изтръпнало.И болно винаги.
В завързания дневен клуп,
след толкова щастливо бесени,
една любов убива „истини”.
Квартални „истини” за себе си…
Потичам към земята.
или детството-
Отшелникът на чужди междучасия.
Загърлям със грижлива болка розите
от зимната жилетка щастие.
През есенния покрив
на сърцето си,
откъснал нечия земя
по вятъра,
лекува самотата
на детето в мен
зърно от песен
за душата ти.
пясъчни следи
Навярно дюната познава
съня на топлото ти тяло.
И нежната извивка
от гърдите
целуват хиляди езичета
в трапчинките,
из кожата ти скрити…
Морето в теб лекува
самотата
зад хилядите минали години.
Аз вечер бързам да се върна,
назаем взел от тях
в съня си…
Да плащам трябва
дневни дългове
докато тялото претръпне.
Избухне и…подпали
слабините.
И думите за срам и чест
подпали.
В настръхналите ни зеници.
А ние- сенките им скрити-
захвърлим дневните препаски.
И есенно потънали
в телата,
отдаваме на любовта съня си…
Навярно дюната ще скрие
утро –
оставени следи от две тела.
В преплетените гласове на двама.
И…късче пролетна луна.
фадо от шестата струна
Някоя заран
на старини
ще си предложа за продан
дните.
Живях преди самия себе си.
Живях преди…
на пясъчния ръб
живях вълните.
И следвах всичките им дрейфове,
прибоите…
Сред процепите на скалите си
поглеждах зад
останалия свят
като на буренясала градина,
където нищо не расте.
И нищо няма собствен вятър…
Звънливи ириси
от теб
и пеещи слънца
след шеста струна
от португалската китара на страстта
в мен търсеха
останалите думи.
На пясъчния ръб живях,
откъснал ивицата суша…
От пулса на морето оглушал-
очите кърмеха послушно
гласът на чужда синева.
До дъното на младостта
очите кърмеха страстта ми…
Ей, изкопаемо…човече!
Омесвай глинената вечер
за процепите на света си-
от шеста струна…та до вечност…
Аз знам,
ще ме забрави
лесно тя.
И ще заглъхне
във гръдта й
хармониката на страстта.
Живях преди да се родя…
вали…
Вали над Залива.
Вали.
По всички
есенни часовници.
В потта на секундите
капят сълзи.
Като в сън
разделили любовници…
Тръгват след гарите
часове. Евтини.
В градски хроники.
Вали над Бургас
сякаш от век…
Есенно-жълто…
В токчета.
Тихо изтича,.
търкаля в сълза
вятърът
от лицето ми
градската моя
неделна жена.
Спряла съня
на сърцето.
Процесия
Поклонниците пеят.
И заспива Пътят.
В следа от пътеводната звезда.
Объркали завинаги
... земите си,
досущ приличащи на бедуини,
те търсят в мен
на сенките тела.
По горната и Долната Обител
обличат в сън душата
пилигрими.
И чакат в есенния сняг,
туберкулозно жълт
сред белите парцали,
един живот на самота
и слепота
да ги забрави...
Поклонниците пеят...Идват нови.
И избледняват цветовете им.
До памет.
С покорни, мълчаливи, сиви кръстове.
Отгоре,
в ангелското цвете,
допира ноздрите си мракът.
И души...И в земята им замахва.
С родителска плесница ги събаря.
Неделно спят, потънали в страха си,
разцепили дъха на броеници,
те слизат- вечност- в земетръса.
И в мен мъглите си обличат.
статуя
Вали сред зеленото-
нощен и сприхав…
Вали в мен, боботи,
злорадства дъжда.
Аз повдигам небето му,
С два ръждиви улука.
Поглед впил-
като в котешки нокът
кървя…
Днес съм мраморен.
Или- гранитен.
С изчегъртано име.
И грим.
От нахално – пастелни графити.
За неделно- красиви жени.
Фокусирам си Времето.
В стойка”за почест”.
Тъй дъждовно унесен.
Облечен в листа.
Като Времето- временен.
В камък.С пропорции
на една паметна в мен
Самота.
Вали сред зеленото-
Нощен и сприхав…
Вали в мен, боботи,
злорадства дъжда.
В два ръждиви улука
залепил лицето му,
Като в котешки нокът кървя.
Метафора на едно желание
Като вярност- очакваща, гола-
е дошла Самотата ти в мен.
Аз целувам дъжда от лицето и…
топло диша.И сънено капе
дъжда.
И се стичам на вик от мехурчета,
паля устните,
паля нежната гръд…
Продължавам надолу
сред вечерните хълмчета
по настръхнала, жадна
и тръпнеща плът.
Изучавам те нежно.
Със хиляда езичета.
От дъждовна и млада
вода.
И дълбоко, до дъно
преливам, попивам
сто годишната в теб
Тишина.
Само вик си…и нежно стенание.
Сякаш тръпка, конвулсия, знак-
спря вечерната топла буря.
В две тела.От една Самота.
Елегично за теб
На този бряг
е толкова различна Самотата.
Тя всяка вечер носи
стъпките ти
в мен.
От пясъчната кожа
на Съня и Вятъра...
по този бряг
... е толкова различна самотата ми.
Във времето пресипнало, в нощта без теб
ще и говоря-
дори извън самото Време.
Като зърно, като лице в едно Начало...
в единствената дума
за летене,
в самотен пристъп на тъга,
в невидим грохот от прибоя...
окъпал целия си свят
в зеленото на твоя поглед.
На твоя бряг
е толкова различно
желанието да си в сън.
Безпаметен и нетъждествен,
безименно...дори себично...
аз твоя бряг копнеех, мила,
копнеех твоето Море.
А две ръце, щастливо късни,
не станали и не били криле...
обгърнали ме -топли, чувствени-
в мен обещаваха небе.
Наизустил брега...
откъснал
днес мокрите му в мен следи,
аз Самотата си прекръстих.
И в твоите очи я скрих.
Измислица
Как мечтая понякога...
как мечтая...
в моите две
тъй огромни измислици -
чаша вино със теб да изпия.
В някой час
от нощта ми на скитник.
Зная, лятото в мен ще нахраниш-
... с думи, с поглед зелен,
с дъх на устни.
В тази моя щастлива измислица
ще си топла, отдадена, чувствена...
Ще поглъща морето очите ти,
от зелено до синьо обичали,
в песъчинките време ще сричам
всички дни, с мен допили
горчивото.
Любовта е осъмнала дюна
край брега на ръката ти, мила.
Капки вино в съня ми потичат-
Любовта и Морето измислили.
Как мечтая понякога...как мечтая...
твоя поглед от чаша
да пия.
Само наше да бъде виното
на последната нощна магия.
Да те имам в една измислица -
лунен скитник в моретата живи.
В звезден прах да осъмват годините-
в дъно пити,
до дъно любили...
А с мен
блуждаещ лунен лъч,
загърнал стъпките ти боси,
умира в чашите
допил
и моята, и твоята орис.
разговор
Очите ме болят, Любов -
от зимно бяло...
тъй стръвно и стремително
опушени.
От погледи.
От хорска завист.
От облачните хоризонти,
където нищо не се случва...
... Очите ме болят, Любима,
от това стремително препускане
на тъжното безсмислие
да имаме -
изгубили света си,
недопили
горчивината в есенните думи.
Не искам в себе си...не искам
да бъда сам
с молива чер на думите,
в това стремително препускане
към сянката
на подарената любов.
В следобедната нежност на квартирите
не искам в тебе да износвам думи -
открадната следобедна любов...
Така ще ги затворя в мен
очите -
докоснати от тишина.
Заминали по името и тялото.
И само в нощните въпроси,
в случайните квартирни доноси
с вечерната им пелена...
сред тази хорска суета
очите ще болят, навярно,
загубили по теб
съня...
Без теб...
Бавно пада дъжда.
И нощните води
от твоя поглед
ще станат утре моята река,
с която аз се връщам
да погаля кръвта ти,
съня на утринната гръд.
И моя бряг ще очертаят,
и моя късен хладен пристан
в далечни коловози
по тялото ми -самосъд.
А в мокрите коси на моето желание
ще бъда днес дъха на вятъра,
прегърнал уморените ти пръсти
след толкова невидимо
отплавали...
Бавно пада...на капки
в мен се стича
съня на дъжда.
И отплуват с очите му
хиляди стъпки...Аз не зная
дали бих могъл
с прокълнатото мое сърце
да живея под бавния дъжд
на моето очакване.
Да живея без теб.
Интимо
Бях дете преди тебе...
бях дете.
Пред очите на лятото тичах.
Виждах ли насън сърце
от теб,
или в душата среднощна
чувах прелетните птици...бях дете
за хиляди мечти.
Знаех само,
че със устни ще мога
по твоята гръд
да рисувам на утрото
рамото,
и на залеза есенен
късната смърт...Без да дишам
сега
в теб до утро потънал,
в самотата на тези неделни очи,
аз целувам небето им -
жаден, без памет.
От съня си,
копнял да целува преди.
Как да стана земя
и къде да отида, любима.
Нямам време.Кога да порасна до теб?
В този сън, изтъкал водорасли.
За хитона
на твоето сърце.
Обяснение
Защото всичко край морето е море.
То идва, за да си отиде -
отива си, за да се върне пак…
Иван Пейчев
Защото ти си в мен...
защото
на приливи и отливи
от мене тръгваш.
И всеки божи ден
със белези и сухи хълмчета,
с трапчинките в ръцете си
сърцето ми изпращаш -
да се върна.
...Защото ти си в мен
от бавната вълна
на моя ежедневен пристан
събира водорасли есента.
За твоите очи – мъниста.
И с пясъчно езиче те целувам
след моя ежедневен бряг.
Защото ти си в мен
една мечта.
И днес, окъпано до бяло,
с метална неподвижност е небето ми.
А залива в една дъга
опитва
да събере от мене
сън по сън
там, всичко из живота
разпиляно.Защото ти си в мен.
Над мачтите потъваше сърцето,
притихнало сред дневните пасати,
в обърнатите лодки,
по коремите им
издъхваше следобедното лято...защото ти си в мен
и тъй е близо
нощта на стигнал по съня ти.
Денят докосва ледената риза
и, паднал ниско по водата,
изпраща моята надежда
Защото ти си в мен...И в лятото.
бях...
бях в себе си
необходимият самотник
и сянката му вечер
по снега обличах
с дъха ти съботен
с писмо от теб
и думи
за неделна нежност
бях в себе си
сън прекосил градина
стрела ранила те отдавна
бях есенна сама река
за болното по тебе тяло
разтварях с пръстите ти
нежно
следобедно отекла тишина
зад нощната
сама
безбрежност
самият себе си живях
далече от известните портрети
тъй близо до тревата бил
и толкова далече
дали днес пролетният мрак
не ни събра в мечта
любима
и в тази късна тишина
която от сърцето слиза
вечерната жена у теб
да ми съблича ризата
а аз да тръпна
оцелял
с лицето й така осъмнал
във шепа лунна светлина
от нощната ни буря
Филм
На пристана
семеен, тих.
Навярно-
и до сиво скучен.
Загърната във топлия ми стих,
живее Другата…у мен.
Откърмена във сън
по ручей.
За сетен път
ми се кълне,
че ще ме пази
от тъжни, слепи ветрове.
С дошла омраза.
Повива сенки.Звук.Лица.
Докосва с дъх и тяло
следобедната самота
В неделята за двама.
Аз нейде
в топлата й гръд,
сред хълмите от страсти,
умирам-
сляп и глух
за Смърт.
На Другата подвластен.
. . . . .
Живее Другата у мен.
До пристана семеен.
Една сълза от чужди ден,
търкулната на кея.
Финалът е
като потоп
зад кадър на Фелини.
Една сълза от някой ден.
С лице под чуждо име.
Тя…
Цялата е Огледало.
И Очакване.
Търси Другия.
Единственият Мъж.
В своят бряг.
Във себе си го търси…
Плодовете нощем
в нея
да откъсне.
Тъмното да свърши
изведнъж.
Цялата е, Господи,
Желание !
Стон и ласка.
Обич и копнеж.
Пролетна.
И в мен-Начало.
Сън в премръзналото ми сърце.
Римски мост
в клисурата на мрака…
някъде роден, в сълза от есен,
тича вятър.
В топлата й пазва.
Угасил свещи.И песен.
Нощем е вакханка.
В бяло.
С чаша вино
до сърцето ми
къпала сама луната.
Нощем остарявам.
Или паля
нова свещ.
От топлото й тяло.
вечерно фадо за теб
Тази вечер
те гледах.
Като слизаше
по стълбата.
Как
разлистваш
с очи
нощта ми.
Как опипваш
с устни
ръцете .
Като слизаше,мила.
По стълбата…
Как докосваше
с бедра перилата.
Стълбата в мен
как докосваше…
А дъхът ти така
ме палеше…толкова истински.
Страстен.
И нежен от аромати.
Че не смеех
да отвърна
от тебе
поглед-
да не опръскам с дума
душата ти…
Таза вечер,любима,
те гледаше…Някой.
Един хлапак.
Лудо влюбен.
В мене осъмнал.
В леглото от сенки.
Мъж.Обречен.Или помилван.
навярно те познавам…
Навярно те познавам.
Както познавам
езика на Страха.
Или сухотата
на есенния вятър
в очите.
Обрулил сълзите от деня.
Не оставил нощните сълзи.
Навярно те познавам.
Както познавам
дъха на Надеждата.
Или копнежа по сърцето ти
нощем-
да те посипя
с капчици нежност.
Да те потопя
в белия пясък
на Очакването.
Не е трудно,
казваш ми,
да те позная.
Нали от векове
флиртуват
очите ти
вечер.
Със вятъра и морето.
Нали
от името
пристига
всяка нощ
пролетта на прага ми.
Всяка сутрин си отива.
Като налюбена жена…
А дъгата
над морето остава.
Сякаш любовна рана –
над залива
на нежността ми
да свети.
Като белег един
във небето.
Или
в тесните улички
на Желанието.
Където потича
любовният сок.
И ухае на тялото ти.
Навярно те познавам.
Както познавам
стъпките на дъжда.
Или самотата
зад отвесното падане
на капките.
Преди да се превърнат
във вода.
И да потекат очите ми
в следата от утро
след тебе…
Навярно те познавам, любима.
като белег,
останал след болката.
Отчаяна дива котка
е желанието
да се наплодя в съня ти,
от белезите на небето
да пия.
докато изтънеят в мен
празниците на плътта.
Навярно те познавам.
Като минало.
Като част
от пътя към себе си…
навярно те познавам.
Като онези двамата,
които днес
прекосиха
своето единствено Море.
Хванати за ръка старци.
И колко познати ми бяха
следите от тяхната обич,
Любима…
Невероятно
Невероятно е
това очакване.
Защото зная…
по-ранимо е дори от срещата.
Заседнало е в мен.В душата ми.
Като осиновеното дете на леля…
ме гледа.
С хлътнали очи.
И търси
късчета надежда,
разхвърляни
по плажа вечерен
на самотата си.
А там е късния следобед,
във който
намъквам себе си
във
вчерашните сухи дрехи,
от джобовете
пясъка изсипвам…
на младостта.Изсипвам
вечерното си очакване.
По улиците тичат
още в мен
разгърдените сенки
на смокините.
И пак мирише
в този ден
на прегоряло слънце
Мракът.
-----
А тялото на залива е топло.
Не стигаха трохите на целувките,
за да заситят
бялото око на фара…
Невероятно е това очакване.
По-ранимо от самата среща.
Където мостът е заровен
в сънища от Утре.
Поникнали,
там само двете ни ръце
по него тичат-да намерят
останали пера от ятото.
И все по-трудно беше
да приемем,
че с теб сме се докоснали…завинаги.
понякога…
Понякога…В коленете
на утрото.
Когато
любовта в мен.
е тъй щастлива.И топла…
А глътката горещо кафе.
от вчерашната тераса
на деня ми
още пари устните…Понякога…
край варовития бряг
на ръцете ти.
От хълма на Паметта
до песъчинката
Море .
От залива
в твоите очи…Понякога.
В пътя,
който слиза отсам…
до мечтите ни.
Думите се раждат.Живеят. И умират.
А пътят преваля
хълма от една история.
И паметта се превръща в точка.
Или в едно
недокоснато изречение.Чувство.
От преминала
през сърцето ми Нощ.
детето в мен открива новото си име…
Оттатък
общия ни праг
със тебе.
цъфти страхът
от чуждо пълнолуние.
Детето в мен
открива
новото си име.
И с нощните пътеки
в него
скита…
Оттатък
общата ни стряха.
Под тихия
семеен похлупак
наднича есента.
Зад ъглите.
Посърнала от делници.Сама.
С улука
отброяват
облаци.
От тъмния житейски небосвод.
-----
Потънали в лица.
Следи.
От вечност.
Сами сме граница.
Бразда. И зов.
Зад паметта и пролетните сенки…Иди!
И спри
пътеките.
От нелюбов…
на хвърлей-дъх от Любовта
по Николай Кънчев
В коприненото бяло
на лицето
отсреща
слънчевият лъч
облича звездните пътеки.
И дорисува тази вечер.
В зеленото мънисто на очите ти.
Зад хвърлей-дни е спрял.
Лекува мен.И моята съдба
По късните ръце дошъл.
На любовта ми.
На хвърлей-време
от сърцето
накъсаният стон
живее
в ритъм.
С пружината на старостта.
…Отпивам виното.
В ръцете ми –
една забравена луна;
един ръждясал ключ
в разтребената стая на съня.
Или Началото-
шумът след превъртяната ключалка
останал от опашката на здрача…
на хвърлей-дъх
от Любовта.
нощен дъжд
Последната Жена…
Върви срещу мен.
Грее в греха.
Грее в дъжда ми.
Мокра от дъх
топла коприна.
Тиха, очакваща
моето име…
нощна река.
Сляпа.Ранима…
Бавно.Без дъх.
В моята любима.
Разтварям
дъгите
на пояса
млечен.
Къпя я в лъч…
от сетивата.
С две пълнолуния
стихвам.
В браздата и…
Ралото в мен
бавно потъва.
В речния мъх.
В стръмното дъно.
Гали коприната.
Нежно огънати
двата й свода
до късно разпъва.
Капчици страст
тихо порастват
в млечен поток,
в края на спазъм.
. . . . .
Цяла е сън...Болка.
И нежност.
Мократа гръд галя
копнежно
После...утихвам,
събрал в месечините
дъх от лицето си.
В някакво Минало.
Юни
Тази вечер
Заливът, привързан
с късче сън
от лунната пътека,
ще притихва кротко.
В твоите очи…и стъпки.
Пясъкът за тях
ще къса време.
В плитчини. И мидени черупки.
А луната
ще си спомни някога ,
че съм те открил
отдавна.
В късче сън…трева…
антична амфора.
И от бледата скала
на фара
ще се спускат
всичките илюзии
по тебе.
С моята поредна есен…
А когато с утрото
ми махнеш.
Леко и небрежно.
За довиждане.
Зад пътеката,
в очите ти отекла…
сънена. И в неподвижни мигове.
С отчаянието в мене
ще прииждат
пясъчни коси.
От твоите думи.
Бяла…
Бяла страница.
Нощ. В тишината след залез.
Безимотен .С любов
Тебе сричам .В душата си.
Откъм покрива – сън.
Или сянка на някой…
Стъпки .Есен. Трева .
Още в думи те чакам...
Откъдето съм бил -
ще замина. По залез.
Да открия брега.
В чаша минало лято.
Бяла странница - нощ .
Светлината съблича.
Дъх на есен . И сняг.
Още…още обичам.
Есе
Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила през залива
лицето си.
Зад лодките прелива,
в тях завързана.
Из пристана ..от края на неделята.
/Децата му са уморени.Тихо е.../
И само калдъръмените улици
попиват този нереален свят.
В разгърдените сенки на смокините.
сивеят къщите самотно
край старите огради
и лозници в охра.
А седнали на покрива
комините
рисуват за лулите си одимени
едно небе от кораб.
Говорят на морето
и на плажа лунен,
по който се приспиват
късни гларуси,
прегърнали с криле
дъх от телата си.
Сам вятърът разплита морски възли.
И става истинско Морето...
- - - - -
Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила през залива лицето си.
Навярно продължава през ръцете.
Навярно твоето сърце облича.
Или през сенките на думите
потича в тялото ти чувствено.
И става дяволско Морето...
След 3.
По кожата. И устните...
Портрет на една страст
…То бива, бива свобода…
Там, в някаква си ръж
Спасител…
Но нейното не бе летене,
не бе поява изведнъж.
Листо в материята лятна.
Поетът в мен
слънчасал падна.
Тромпетът спря във долно ”ре”…
И струва на Художника
неделя време
от погледа й
да се отърве.
То, нейното, не бе събуждане,
не беше опит за износване
на дни честити или светове.
Очи ли в нея приведеш
и ставаш разноглед навеки.
Не бе походка нейната,
а пищен танц.С очи и плът
от страстна, дива Тропикана.
И с нея двама- „тет а тет”
сънуваш, брат,
гръдта как месиш-
тъй топла, сънено люляна.
Стоиш- слепец, с отворени очи.
Последен лист.
Превърнат в камък,
във стълб от сол,
в поема.
Дори в съня усещаш - стих редиш:
„Мой Боже, само позволи ми
до края мед
от устните да вземам…”
Лека нощ
Лека нощ, очи,
коси…и тяло!
Лека нощ, сънувана Мечта!
В 300 мили
сякаш отлетяло,
чувството е птица. И дъга.
Лято е…живее между думи.
Храни се в неделното сърце.
Лека нощ, осъмнало Безумие…
В нея ще съм твоят тих
Крадец.
Ще разтребвам сам
в една къртичина
подредените излъскани ъгли
на фамилните поверия
и плитчини:”Днес обичай!Утре- забрави…”
Всички входове ще проветрявам
в застоялата семейна твърд.
Сляпо куче на съдбата си.
Някой...
Просто беден кърт.
А на утрото в лицето
ще заровя Самота.
С пръст от моята къртичина,
стоплила една Мечта.
пясъчни кули
… А пък ти се усмихна и после
извади душата ми от лявата си ръкавица
Георги Рупчев
Как пролетната синева
прегръща в плен
крайбрежните тополи.
И зад звезди и тишина
водата слиза от подмола,
шептяща сън по песента ми
на самодиви и щурчета.
Разсипва пясъчните кули
след наиграли се деца…
Водата слиза на брега
И ближе камъка след тебе.
Вървим по нечия следа,
Заслушани във песен- време,
на младата ни още кръв,
за празника на светлината,
покълнала след тишина.
Под багрите на водопада.
Вървим-
замаяни мъгли-
от чудната в нас пролетна соната.
И само вятърът повлича
в стих
вечерната си нежна серенада
напряко, пред лицата- време.
В зелената си роба от листа.
В опечалено тихите квартали
на думите .И лудостта.
----------
Нощем разнежени котки
ближат вълшебника-сърп.
И с привързани сънени лодки
в нас заспива по късно светът.
С бавната негърска музика
от последният саксофон.
В седемте следобедни залеза
на един стар и влюбен балкон.