ИЗСЛЕДВАНЕ НА ВИЗУС
следобедът се нагъва бавно
в себе си
като нахранена змия
подир звукописа на вятъра с листата
и гърбавата част от хоризонта
в мен
като въпрос на гледна точка
открива или закрива
небесната еклиптика
влачейки незнайни паралелни светове
там където се повтаря
пространството в неговото време…
правилата помежду ни
следват черно-белия ход
на фигурите
и потънали в рехавата им дневна мрежа
раздаваме дребния улов от думи
като нафора
или оправдание…
въпросът и гледната точка след нас
са като чертички
от картина на Сьора,
а животът се разражда
отново и отново
в една полюция
на илюзии
в уличните плитчини
нататък нищо не се вижда
МОДУСИ
двете жени с подозрителни погледи
в подсладеното безвремие
на следобедното кафе
държа ръката ти съвсем дискретно
докоснал длан и поглед
в паяжината на едно приглушено одумване
и беззвучното трополене на думите
бързо нанесена очна линия
смущаващи торбички под ирисите
непопилото време в телата им
приключва деня с едва доловим
полъх на отрицание
сякаш са два слънчогледа от Арл
служебно останали в платно на Гог
доловили разпукващи се семена и чувства
в отсрещната подозрителна заедност
ръцете им се отпускат в джобове
рестото дълго звъни
и усуква малко въженце въздух
в паяжината на погледите ни
. . . . .
неделя
НЕДЕЛНО КАЗИНО
жената с вечерната рокля
полуизлегната като Венеция
отдаваща се на милувката на лятото
една мадона в полутонове на Гоя
без никаква излишна линия
с дискретен грим и палава походка
играе млякото във жилите й нощем
и спират устните
по бялото й виме притихва времето
Венеция потъва в нежен ритъм
отгатнала първичните сигнали
и в пристъпното нощно сърцебиене
насища вените ти с меки
и топли тласъци материя
а точно в този миг отнякъде
магически подлунно те поваля
едничкото желание
из тялото й лятно да пътуваш
да я обелиш цялата в ръцете си
да си напукате гръбнаците
в тревата жилава на август
по дюната омесена от пясъци
и късните целувки на щастливите
. . . . .
жената с есенната дреха
посяла в объл камък дните си
не пали свещи и разказва
безхитростни истории
а думите след нея
тъй питомно еднакви
в небесните си ризи
* * *
в началото на всяко отлитане
се събират
от другата страна на света
птици
натежалите в тях
зимни и летни признания
в стръмното на дните
се превръщат в розови прашни камъчета
притиснати от стъпки и желания
полюсите потичат наобратно
и завръщат мислите
по местата на отлитане
. . . . .
въртоп е времето
напразни са посоките
***
извънбрачен парфюм
извън всеки сезон
един напръстник свобода
В ТАЗИ зелена октава от юли
мракът е с марката карма
и цвета на смеха който яздим със теб
се разплита на сънливи и топли етюди
по базалта отсреща
пяна жива
след стиха на неделния есенен прилив
монолог на вечерник по пясъчна риза
този град със неясна и трайна направа
с бели конци е зашил самотата
и смъртта
да не пречат на паднали
птици и думи
и беше странно нереално
разпознаваемите сенки на предметите
запазили контури
в съня на голата жена до теб
безвремието сякаш отмъщаваше
с безликите значения на случая
с това отмиване на формите
и тихо ги превръщаше в окръжности
от време прах... и
беше нереална жаждата
* * *
мъжът
навярно се е сраснал
с пейка от неделята
ръжда
избива по душата му
с невинни белези семейно минало
светът му е населен
със шумоленето на вестник
неподвижен въздух
чаршафи със белгийски свеж десен
припряно
събличане на топлия й глас
. . . . .
дни след това боли
ЧАСОВЕТЕ на този следобед
шепа възли от смях
край вретеното слънчево
сякаш дните ми теглят
думи
от пъстрите каменни сенки
без да знаят
в кой ли свят ги отнася
сивият хлад
ТОЙ
малко преди да си отиде
той те прегръща сърдечно
в гласа му живеят екстрасистоли
и неовладян тремор
вината ти говори нещо
на равните тласъци
самота
все едно няма
старателно да почисти
всички следи
под упойката на тази вечер.
ПОКАНА ЗА ТАНЦ
Скандално късни –
като нощен бриз,
едва облизал чашите ни с лято.
Разлял кафетата.
И с лепкави вълни
дописал раковини в пясъка.
Скандално тихи –
сякаш по луна-
камите на кипарисите дебнат
заглъхналите от деня слова
в лицата втора употреба.
Да ги бележат в своя кръг.
Да ги погуби самотата…
Скандално късна тишина
заплитат в мен и теб
листата.
Зелени сенки на печал,
асмите шумолят на пръсти.
В мен капе делничната кал.
Сънят – едва роден, невръстен –
попива нежната тъма.
Днес каня
с моите устни
очите ти за танца чувствен
по лятната естрада на дъжда.
* * *
За миг, за час, за нощ поне – ела!
Да изцедим на виното очите.
Перо да топнем в тихата му скръб.
Преди светът да ни размине.
ИЛЮЗИЯ
Облича сивите си шлифери
мъглата.
Живелите в мен някога веднъж
повторно идват.
Самотници са дните ми.
И марширува пролетният дъжд.
РАЗКАЗ
Разделил тишината в себе си
на две равни половини,
стъпвам на пръсти –
боязливо и зиморничаво.
Нагоре скърцат стълбите –
за никъде.
ПАРАЛЕЛИ
Като нещо несвършено
коренът диша у мен.
Оживява пръстта.
Как е тъмно без памет
с клеймото на „никой”!
Оживеят стените ми.
Аз ли съм?
Ти ли си?
ЕТЮД
преминал
през тялото ти следобед
и светът се разделя
на нераздадена и неполучена нежност...
В ТАЗИ КРЕХКА ДЪГА
Искам да бъда
душата ти лятна,
скрила
моя живот избягал
Две-три глухарчета боси,
в пясъчна стъпка
от зимата
да сме двама.
Искам да пием вино –
ей така – сянка до сянка,
от сребриста вълна и пясък,
само на сън разстояние.
ОТ НЕЙДЕ ТАМ
Надвиснали
над своите желания
върби
полека натежават и угасват
сред мълчаливата река на Здрача.
В съня по теб.И моето очакване.
Нощта
с лукавите преструвки на момиче,
сякаш не разбира
какво от другите е крила.
И нейде там,
отвъд самите граници,
през мъртвото течение на вените
съблича своето лице.
И младостта се връща.
СЪБУЖДАНЕ
Представата за утрото умира,
едва родена.
Порязва дъх по ръбчето на 7.
Изпълва стряхата ми време
във кармин.
И бледосин седеф.
Невидими и леки са звездите,
насън пресекли
сенчестия вятър.
Старателно и някак си
безгрижно
заобикалят моето безличие.
Убийствена еднаквост
като лунички се посипва.
Навярно знаят, че е невъзможно
да оцелеят – падат като ноти.
И музиката им тревожи.
Вече мога да науча
как от сълзите се храни
зеленото око на рая скучен –
като потъване във тайна...
НЕДЕЛНО ФАДО
С писмото ми
до теб,
което никога не ще получиш –
ни утре,
ни в годините отминали,
нито завинаги,
ще ти изпратя
вятър.
. . . . .
Ще позвъни настойчиво. Ще си отключи,
прекрачил прага от едно завръщане.
А лампата ще освети по памет
разтребено до дъх легло,
прозорец, пожълтял от взиране,
сънлива маса,
чаша вино.
И дъното на този сън, останал дълго след очите ти.
Но нищо няма да ти каже.
ДЕЛНИЧНА ПРИКАЗКА
На хълма гол
е моето очакване
отново да те срещна
в хартиената приказност на думите.
Живее всеки в своя вечер,
отвъд реалното и спомена,
в очи на дебнещи зверчета
ЕДИНСТВЕНО у мен да нямаш сянка.
И дрехата ти да лежи на пода,
омесена за вечерното тяло.
И бавно, ненаситно да разтварям
на хиляди частици сладост
устните.
Ти цяла вечност в мен да нямаш сянка,
когато Оня слънцето изпрати.
СЛЕД…
Телата са пречисти и олекнали
в безпаметното нощно любене.
Между къдриците й в тъмното
притихва моята душа –
обезглавена сякаш.
Прелива
вълшебното безвремие на тялото.
И онова победно „V”,
което само аз разчитам.
. . . . .
Напукано стърнище е страстта.
С белязаните нощи като тази
залитаме в следите на глада си –
слепци – два слети воденични камъка –
и се посипва мливо от плътта…
. . . . .
Отвън нощта лепи следи
по вятъра.
С отеклото лице на сводник
разравя сенки, пали лятото.
И до листата на съня
душата ми се мята неродена.
АЛЕГОРИЯ
В зелените тополи на Сезан
простира май дъждовни серафими.
С пастели от рисувани тела,
лепили свлачището на небето,
прелива тъмнината от деня
в жадуван ръб
по нощната постеля,
в далечни ивици земя
забравено, живяно Време.
И виждаш как полека се смаляваш
сред вената вечерна
на следите.
В кръвта на някой в теб останал.
Прибрал съня по нов Вергилий
в кутия с цветни серафими.
НЕЩО, ОСТАНАЛО В МЕН…
Далечината свършва
в това огладняло ято гарвани на По.
Дяволът е калайдисал
тялото на морския бряг.
И всичко останало свети,
оваляно в дрипи и криле.
. . . . .
За миг си помислих,
че след капките мрак
птиците и децата
нямат отровни двойници.
ПОСЕТИТЕЛ
Ще дойде у дома един човек.
Преди вечеря.
И ще поседи.
Ще бъде посребрял.С венчален пръстен.
Цигара и вино ще ти поиска.
Не му подавай хляба и солта
от недописаните листи.
Не е вечерен гост, а само знак.
Загърбил границата на деня ми.
Ще поговори със водата.
До огъня ще помълчи.
През облака на твоето рамо,
изпил до капка Самотата,
ще дойде у дома един човек
с провинциален тих характер.
След който с часове ръми.
ОРИГАМА
Да обелиш безсрамно
Забранената жена
от Желанието
в очите й.
А утре, в счупения зъб на Сянката –
отсрещния комин –
да обесиш
своя последен прозорец
на провисналия морав език
от хорски одумки.
СЪН
Вали.
Невидимо – у мен.
У теб – нескрито.
Дебела градска тишина
постила мокрите тераси.
Невидимо – от моя свят,
нескрито – в твоя се изнасям.
Поскитах в теб.
Сега без сянката си тръгвам
непораснал.
ЕПИЗОД
Потъмняват лицата на думите.
Ала ти не поглеждай към тях.
Вкочанените пръсти на Времето
могат в мен да те върнат
със вятъра.
И в среднощната сянка на ризата
да те срещна. Като разпятие.
НЕДЕЛНА МЕТАФОРА
По гърбицата на скалите –
безлика залезна флотилия
от сенки-думи.
С дъх на йод.
И лято.
Полу-слепец, изневерил на светлината,
излиза нощният циклоп,
примигва фарът. Пулсира меко тялото му
в гърбовете на медузи.
От нощната си плитчина
събира цвят за белега на утрото.
Така красиво е лицето
на пясъчните думи.
ПИСМО
Ще погаля водното ти тяло,
тъмните плисета на вълните –
аз, слепецът, своя свят забравил.
С тебе сме трогателно различни.
Майка на дъха и на смъртта.
Всяка нощ със теб – поличба съща.
И дано прогледне вечерта
от дърво, небе и празна къща.
Вените ми да напълни с теб –
като белег за завръщане.
СЪБОТА, НЕДЕЛЯ…
Луната в сън от дива тишина.
Небето е залязло време.
И болен поглед,
и тъма
в привечерната ми постеля.
Притичват сенки –
други светове
отронени
от звездните балкони.
Аз къшея си хляб топя
във жадна стая
на забравен дом
без стомна.
СТРАННИК
Не ме обличай.
В дневната ти стая
не се срамува голотата.
Аз трябва да те извървя,
да те извая.
Да те докосна до небе и вятър.
Да пренощуват моите години
в най-сладък зимен сън
с дъха ти слят.
Не ме наричай с име! Отведи ме.
И няма да се върна
в своя ад.
ВЕЧЕР
зад гърба му
разговорите придобиват
сивкавата неопределена плътност
на отдавна забравени
места
той се наслаждава
на онзи танц на коленете й
който
позволява на устните
да хвърлят срички
като малки кутрета в нощта
и когато слязат заедно
до абсолютната тишина
на желанието
затваря с дъх
сладкото
време
СЕГА
сега съм звук
в едно самотно чело
сред равномерното ти дишане
заситил устните си с теб
сега съм
капчиците пот любовни
въздишка
вързала луната на балкона
АКВАРЕЛИ
Аз бях тъй близо в синьото...И падаха
в телата си отсечени вълните.
Брегът засипваше
косите им със време.
Следобедното слънчево безлуние
в пресъхналите локви се събираше,
докато с мен потъна приливът.
А вечер тръгвах, в себе си нарамил
спасителни дъски от оня пристан,
който за дълго стъпките ти пазеше.
Как дишаше тъй близо синьото
и падаха отсечено вълните
в мастилените сенки на маслините...