Здравей, моя мила Русия! Аз се върнах. Толкова дълго чаках отново да се докосна до теб! Ти, моя Русь, светеше като ярка звезда в дългия, тъмен тунел безвремие! Най-сетне изпитах лудата радост да вдишвам отново въздуха ти, който стопля сърцето ми и ми дарява твоята любов и уют! След две дълги, безкрайно дълги години, отново съм тук, на тази любима, свещена земя, населявана някога от моите прадеди!
На Белоруската гара в Москва ме очаква с трепет скъпата на сърцето ми Селигерочка. Ние се прегръщаме и тя мигом грабва дръжката на тежкия ми куфар, повежда ме право към Покровския манастир, за да имам възможност да се поклоня пред светите мощи на Матрона Московска. Влизаме в двора на манастира, а там, както винаги, се извива дълга-дълга опашка от чакащи хора – кротки, смирени, с лица, осветени от любов, благородство и красота. Миловидни. Прекрасни. В очите им, ако се вгледаш, те омайва чистотата на синия лазур. Общувайки с тях, осъзнаваш, че само руският човек е способен безропотно, тихо, часове наред да чака, за да се докосне до святото. И само руският човек ще купи билет на напълно непознат, без дори очите му да е видял, и при това ще е убеден, че там, на гарата, непременно ще се състои уговорената среща, и ще се познаят, че другият няма да се възползва от проявените доброта и милосърдие, защото на всяка цена иска да попадне на Кръстния поход до Нило Столобенската Обител, за да се помоли за децата си, тръгнали по недобри пътища в живота. Единствено руският човек ще помогне на баба с болно сърце и нейното рано осиротяло внуче, за да участват в похода, напълно безкористно,чистосърдечно.
При това няма да вдига никакъв шум около себе си и своите богоугодни дела. Ще го направи тихичко, по човешки, без да очаква нищо за себе си. Всичко, което върши, не подлежи на обсъждане, на съмнения, премисляне и дребнави сметки. Просто това отношение към живота и хората няма алтернатива.
Милата добра и щедра Селигерочка ме съпровожда до „лекото” метро и дълго, обстойно ми обяснява къде точно да сляза и да я изчакам, докато тя отиде до Ленинградската гара, за да се погрижи за пътуването ни до Бологое с новите участници в Кръстния поход. Акуратно следвайки указанията й, аз отново се озовах пред великолепния шедьовър на Вера Мухина, който винаги ме е удивлявал и е предизвиквал у мен възхищение, възторг, еуфория... Трудно ми е да повярвам, че това чудо на монументалната скулптура е дело на женски ръце: двамата – работникът и колхозницата, са сякаш готови за полет и устремът им е неописуем! Полет на духа, на вярата в съзидателната сила на свободния труд и надежда, че „утре животът ще бъде по-хубав…”(Н. Вапцаров) Помолих един млад човек, преминаващ край мен с малкия си син, да ме фотографира пред нея и той отзивчиво изпълни молбата ми. Дори ми подсказа, че самият постамент вътре е музей. Нямаше как да се откажа от възможността да надникна още по-дълбоко в дебрите на богатата руската душевност, общувайки с многообразното, многопластово изкуство на руските художници от различни епохи. Какво бе моето удивление, когато най-любезно ме поканиха на третия етаж на изложбения комплекс, за да разгледам една уникална по рода си, потресаваща с въздействието си фото-изложба за живота на самотните стари хора от различни краища на страната. Мнозина от тях бяха ветерани от Великата Отечествена война, по чудо дочакали Победата и изживяващи последните си земни дни в самота. В лицата от снимките, по всяка бръчица около очите, се четеше преживяна болка, мъка и носталгия по онова, което безвъзвратно са загубили в живота си. С тази изложба Русия напомня на своята младеж, че старостта е нещо неотменимо и неумолимо, че синовният дълг към родители и прародители е свещен – да имат спокойни и достойни старини, да могат да се насладят на малките човешки радости във времето, когато всеки следващ ден за тях е още един дар от Бога. „…На това е способен само руският човек!” – дописах последната си мисъл в книгата за отзиви. Точно тогава Селигерочка позвъни и аз я дочаках на изхода на „лекото” метро, за да продължим заедно към ВДНХ(Выставка Достижении Народного Хозяйства). През ум не ми беше минавало дори, че зад величествената арка и сградата на Асамблеята на народите на Руската Федерация(някога на СССР) има още нещо и то изумително красиво.
Огромен парк с красиви цветни алеи и фонтани, пейки за отдих, на територията на който са разположени изложбените палати на бившите петнадесет републики на СССР и всяка – със своята оригинална, неповторима, възхитителна архитектура в духа на народните традиции. Фонтанът „Дружбата на народите” ме плени не само с пищността на златните си статуи, блеснали в целия си разкош под лъчите на лятното слънце, а повече с идейния си замисъл – женските фигури, облечени в народни носии, символизират народите на СССР. Подредени в кръг,като пръстен, символизират единството и безкрайността. В прохладните води малки и големи, млади и стари си устройват пищна и шумна веселба, изпълваща цялото пространство наоколо. Наред с водното пиршество, вред ехти смях. Игри, закачки… И всичко това създава толкова празнично настроение! Другото водно-скулптурно чудо „Каменното цвете” е създадено по идея от старата руска приказка и отразява слънчевите лъчи в изумрудени, малахитови, рубинени, златни, кехлибарени цветове. Сякаш току-що е излязло изпод ръцете на славния майстор Данило.
Палатите на Армения, на Украйна и Белорусия – изумително красиви и самобитни със своите оригинални орнаменти. А тези на кавказките републики – истинска ориенталска приказка от 1001 нощ…
Най-посещаваните палати обаче се оказаха военно-историческият музей и музеят на космонавтиката. Част от експонатите им са под открито небе – военни самолети-изтребители, вертолети, системи ПЗРК, танкове и разбира се, накъде без най-прочутото и така плашещо Запада достижение на Руския военно-промишлен комплекс – „Тополь М”?! Ракетата „Восток” от времето на СССР – за първи път в живота си я видях отблизо, тя бе пред мен, а не на телевизионния екран. Можех да я пипна, да я усетя в цялото й величие. Всичко това едва се побираше във фотообектива!
Огромният парк на ВДНХ е постоянно пълен с хора. Отвсякъде звучи музика. Особено шумно е в парка с атракции. Любимите на всички плюшени герои – Маша и Мечокът, Чебурашка, Леопардът, белият Мишка и Зайка – символите на Олимпиадата в Сочи … радват очите на малки и големи деца, на стари и млади. А на входа на ВДНХ се вее знамето на Донецката и Луганската народни републики, където млади хора събират хуманитарна помощ за пострадалите от братоубийствената война. Война, разпалена с фалшивите зелени хартийки на западните хищни банкери, но водена от техните продажни марионетки – фашистите от Киевската хунта против собствения им народ. Трябва да си без сърце, за да не откликнеш на човешката болка. Трябва да си абсолютен майкопродавец, за да подминеш с безразличие трагедията на един братски народ по начина, по който го прави нашата политическа върхушка. Исках да стопля мъничко поне сърцата им с няколко думи на солидарност и съпричастие, и разбира се, с нищожна по стойност сума. Но нали нашият мъдър народ е казал, че „капка по капка вир прави”. Освен мен около импровизираната сергия, пълна със символите на Новорусия във вид на значки, тениски, шалчета, магнити за хладилник и какво ли още не, постоянно прииждаха хора. И всички се надпреварваха да помогнат на своите.
„Русские своих не бросают” – казваше всеки, дошъл да окаже подкрепа на благородната кауза.
Разходката завърши с мазоли по ходилата, но сърцето ми ликуваше от всичко видяно и преживяно през този жарък слънчев ден в Москва. На следващия ден със Селигерочка бяхме планирали да отидем до новия религиозен комплекс в район Отрадное, където се намира и нейният дом, но очевидно беше, че и двете нямахме сили за това. Тя ми разказа за оригиналния проект за дружба и мир между представителите на всички религиозни конфесии в Руската Федерация – там са построени на едно място православен и будистки храм, джамия и синагога. И всички те – в непосредствена близост един до друг. Може и пак да се повторя, но това е възможно единствено и само в Русия и никъде другаде по света. В тази необятна страна никой не празнослови за толерантност. Защото толерантността е нещо фалшиво, лицемерно, нещо неприсъщо, чуждо на славянската ни душевност. Толерантност означава насила да търпиш присъствието на някого, да се преструваш, че го приемаш, само защото това е изгодно за политическия елит в момента, защото е полит-коректно към настоящата конюнктура. Но в Русия хората отдавна живеят заедно и не се делят нито по национален, нито по религиозен признак. И за да илюстрирам това, ще разкажа конкретна случка, за която съм слушала от приятели:
„Малкият Ваня слуша разказите на своя дядо – ветеран от Великата Отечествена война. По някое време внукът пита:
–Дядо, а там между вас имаше ли толерантност?
Дядото, разбира се, е изумен от въпроса, но все пак отговаря:
– Какви ги бръщолевиш, синко, каква толерантност?! Що за либерални измишльотини?!
Ала внукът не отстъпва и упорито продължава с въпросите:
– Но, дядо, нали ти ми казваше, че сред вас там е имало не само руснаци, но и белоруси, украинци, арменци, евреи, казахи, грузинци, таджики, узбеки, изобщо – всякакви хора?
– Ех, Ванечка, слушай и запомни какво ще ти кажа! Да, имаше, народ пъстър, всякакъв. И знаеш ли, ние всички воювахме заедно. Всеки от нас бе готов да прикрие с гърди своите другари, да поеме куршума вместо тях, всеки жертваше живота си за другите, без да мисли за това, от каква националност са и кой е техният Бог. Но това е истинското бойно братство, искрената крепка дружба между народите на нашата велика многонационална страна. А тази дружба ни прави несломими и непобедими.”
Е, драги ми либерал-демократи, имате ли нещо да добавите? Или да възразите?
По обяд хванахме влака за Бологое, където ни очакваше Елена – една от ежегодните участнички в Кръстните походи до Ниловата Обител. Тя ни посрещна сърдечно на гарата и ни отведе в дома си, където пренощувахме и рано сутринта с електричката се добрахме до Фирово, а от там започваше десетият по ред, юбилеен Кръстен поход. С радост забелязахме, че строителството на новия храм бе напреднало, благодарение на доброволните пожертвования на миряните, в които бяхме поканени да се включим. Каква щастлива среща отново с Отец Лаврентий, Отец Владимир, които ни дариха своята благословия, с милите Олга Малцева, Инна, Рината, Анжела, Любов, Светлана, Шура, Татяна Бабаева, порасналият и възмъжал Кирил, оздравялата, слава Богу Маша, Игор, Юра…И колко много дечица и младежи! Прегръщаме се щастливи, че сме отново заедно след толкова дълга раздяла!
Нашият поход започва. Вървим в сравнително бърз ход и по пътя ме застига една жена от Иловайск(Донбас), която ми разказва за ужасяващи зверства на фашистките захватчици, каквито не биха се присънили и на най-извратения мозък, такива, които едва ли биха могли да бъдат показвани не само по новините, но и в най-страшните филми на ужаса. Оказва се, че е бежанка, извела децата си от кошмара на бомбардировките и намерила приют в руската глубинка. Бе дошла да се помоли за своя роден край, за близките си, някои жестоко избити от нацистите, други – останали някъде там, за които нямаше ни вест, ни кост – живи ли са, къде са… Разбирайки, че съм българка, цялото й страдание се изсипва върху мен и ме връхлита със силата на внезапна градушка в горещ летен ден. Дори не съм си представяла действителността такава, каквато ми я рисува тази измъчена жена с думи и очи, в които сълзите вече са пресъхнали. Тя е загубила способността си да плаче, а душата й стене и вие от болка и скръб, изписана на лицето и застинала там, навярно завинаги. В мен напират въпроси, които се мъча да преглъщам, душат не като огромни буци в гърлото, а аз не смея да ги изрека, за да не сипя сол в наранената й душа. Искам да я утеша, а не намирам думи – те са се сякаш изпарили от съзнанието ми също като нейните сълзи. И в този миг край нас минава строгата Игуменка-майка, която ни прави забележка, че празнословим и че вършим грях, като не пеем молитвите заедно с всички останали. Останах поразена. Какъв грях извършвам, опитвайки се да изслушам и утеша скръбта на ближния?! Така и не разбрах и едва ли някога ще проумея. Та нали сам Бог ни заповядва „Обичай ближния си като себе си!” и това е същността на тази обич? Пеенето на канони и тропари сигурно е хубаво нещо, обаче в този случай, според мен, нито едно такова песнопение не би могло да утеши човешкото страдание и горест. Простете ми, скъпи мои братя и сестри-кръстоходци, но има неща, които не разбирам и вероятно никога няма да приема с разума и сърцето си. Простете мен, грешната, че не съумях да науча нито една молитва, тропар или канон, че „Отче наш” продължавам да произнасям на съвременен български език. Повярвайте, не съм еретик и неотстъпно изповядвам нашата обща православна вяра, но аз съм светски човек и във вените ми пулсират вечните песни на Русия.
Песента ми…
Песента ми е птица.
Песента ми е вятър.
Да лети й се иска
над горите, полята…
Да я спра? Не! Не мога!
В мен така й е душно!
Да я пусна свободна,
ала кой ли ще слуша?!
Покрай мен – тихо, тихо…
И линеят сърцата.
Пистата е закрита!
Как да литне, горката!
Тя се свива, не смее
да изхвръкне на воля.
Аз пък ще я запея!
И не ще да се моля
да я слушат, покорно.
Ще излее сърцето
песента благородна.
Тя е птица!
Помнете!
Песните – това са моите молитви и тропари, моята благословия към всички вас, това е моята обич към тази свята земя! Така мечтаех заедно да попеем "Здравствуй, русское поле!..., или „Оренбургский пуховый платок”, а защо не и „Тучи в голубом”, така както миналия път пяхме "Катюша"!? Грях ли е? Или празнословие? За мен песните, посветени на любовта, на страданието и величието на руския народ, са святи. А за вас? На фронта не е имало невярващи – това разказват днес старите ветерани-фронтоваци от Великата Отечествена война. Та нали именно тези хора са създали безсмъртните песни на Русия! Защото в онези времена за канони и тропари едва ли е имало време, а под грохота на бомбите е можело само набързо да се прекръстят и да промълвят полугласно последната си, предсмъртна молитва или пък благодарност, че Бог и този път ги е запазил живи. Нима тези, които са загивали по бойното поле с „Катюша” на уста, са по-малко свети мъченици пред олтара на своето Отечество от хората, които в мирно време се посвещават на Бог? Според мен светостта има много измерения. А нима любовта към златните руски поля, към майката, към любимата, към Родината, бликащи от всяка песен, не са святи? Как така те се оказаха чужди и неприемливи за дълбоко религиозния човек? Защо са нежелани? Мили мои приятели, наистина ли сетивата ви са затворени за всичко красиво около вас, създадено от Твореца?! Възможно ли е съзнанието ви да не е в състояние да приеме широката, безкрайна, волна руска песен?! Та нали който и да е нейният композитор или поет, със сигурност е вдъхновен свише?!...Това не е и не би могло да бъде отстъпление от вярата, нито от православния канон, а напротив – тяхно логично продължение.
Винаги съм виждала в представите си Бог като свръх разум, който не само чува молитвите ни, но дори без думи знае нашите желания, копнежи, мисли, чувства, страхове… Винаги съм била убедена, че Той живее в нас, че нашите души са храм Господен. “По делата им ще ги познаете” – проповядва нашият Спасител. Аз зная, че Той вижда всичко – постъпките ни, намеренията и замислите ни… Чува думите ни, но знае и какво се крие зад тях. Накрая единствено и само с делата си ще застанем пред Неговия съд, а не с това колко пъти сме произнесли или изпяли името Му! Но тогава защо е нужно по десет пъти да пеем „Господи, помилуй!”? Той ще ни разбере и само от една дума. И дали Той сам е поискал това да му се пее постоянно? Едва ли. Това вероятно е човешката, а не Божествената промисъл. Нека ми прости, ако греша в тези си разсъждения!...
В Домкино старата порутена камбанария за две години се е превърнала в златокуполен храм, а в съседство е започнало и строителството на обещания женски манастир. Каква радост! За толкова кратко време с помощта на доброволните пожертвования на християните и с дарения от имотни благодетели е постигнато толкова много!
В двора на храма в Покровское, след като по традиция се бяха съединили двата Кръстни похода, ни бе устроена празнична вечеря. Там пристигна и Олга Скрипкина, с която се познавах още от България – от срещата-концерт на Олга Малцева-Арзиани и композитора Елена Кожуховская точно на рождения ми ден преди три години. Сърдечна и трогателна среща! Там дойде и нашата мила Шурочка с дъщеря си Лена, на която бяхме благодарни за всичко, което предложи трапезата. Те отново ни поканиха в скромния си дом, а Лена специално за нас бе запарила своята руска баня. Масажът с брезови клонки е истинска благодат! И само онзи, който не го е изпитал на гърба си (в съвсем буквален смисъл), няма представа как благотворно се отразява на циркулацията на кръвта в тялото, как ободрява и освежава. Усещането е неописуемо. Чувстваш се като прероден!
От Трестино с автобусите пътуваме вече към Нило-Столобенската Обител. Пътуването е дълго, мнозина подрямват, а аз не мога да се нагледам и налюбувам на красотата и девствеността на природата наоколо. Безкрайни поля и гори се редуват с мънички, скромни селца, с традиционните за този край дървени къщички, всяка със свои неповторими дърворезани орнаменти на прозорчето, изработени от ръката на изкусен майстор. Също като в приказките! Най-после пред очите ми се разкрива картината на безбрежната шир на езерото Селигер и заблестяват златните куполи на манастирския комплекс, издигнат в чест на Чудотвореца Нил Столобенски. Минзухареножълти лилии са разцъфнали и греят като малки слънчица сред водата в ясния летен ден. Камбаните благовестят околността със строгия си, но топъл и приласкаващ напев. Вечерната служба в Богоявленския храм се оглася от красивите и неповторими славянски песнопения. Единствено в Русия всички миряни пеят по време на службата така красиво и сладкогласно, сякаш цял живот са се учили на това. И дори невярващият, атеистът, заслушан в тази божествена полифония, би запял с тях и няма как да не бъде привлечен в лоното на Православната църква. Красотата на православните славянски песнопения няма аналог никъде по света. Църкви много, вери много, богослужения – най-различни! Но мекотата на славянското пеене никой никъде досега не е постигнал и едва ли ще може да повтори. Не е случайно, че великият български оперен певец Борис Христов, преживял дълги години далече от Родината, никога не се е съгласявал да пее в руски спектакъл с друг хоров ансамбъл освен с руски или български и, завръщайки се в България преди години, изнесе концерт от православни песнопения в патриаршеския храм Св. Ал. Невски. Той проведе задълбочени изследвания и в резултат откри партитури на църковна музика от IX – X век, от времето на св.Йоан Дамаскин, които показват, че още в онези далечни времена, в нашите православни храмове се е пеело на седем и дори на осем гласа, а капела. По същото време в католическа и протестантска Европа, имаща претенции да е люлката на световната култура, се е пеело едва на три гласа и то с инструментален съпровод. Изводите си направи сам, уважаеми читателю!
Всяка година по традиция пеем песните по стихове на Олга Малцева-Арзиани „Крестный хода на Селигере” и „Я о России молюсь”, сълзите сами бликват от очите – сълзи на разкаянието, пречистването, успокоението на душите ни. А на сутринта отново тръпнем в очакване на празничното богослужение, готвим се за изповедта и причастието – свещените тайнства, с които Бог ни спасява от тегобата и робството на собствените ни грехове. Гласовете на хористите в храма излизат сякаш из дълбоките недра на времето от първото Христово Пришествие.
Пътувайки по тези отдалечени места, забравени от мнозина, но с природа недокосната и неомърсена от съвременната цивилизация, разбираш, че си изцяло в ръцете на Бог. Той се разпорежда тук, с нашите дни и нощи, Той ни води, за да ни покаже пътя и истината в живота. В такива моменти осъзнаваме, че всичко материално е преходно, а вечна е единствено човешката душа. И никак не си струва да надничаш в паничката на съседа, да завиждаш за материалните придобивки на другите, да се стремиш към онези мимолетни неща като скъпо струващия луксозен автомобил, ай-фон или планшет, пълната банкова сметка и т.н. Общувайки с тези хора, човек осъзнава, че макар много от тях дори канализация още да нямат в домовете си, но затова пък във всяка от скромните дървени къщички е отредено специално място на Бога и там ще те посрещнат като скъп гост, ще те нагостят скромно, но щедро, от сърце, ще те дарят с искрената, чиста, Божествена любов към ближния. А поканата, която отправяш към тях да ти гостуват в България, те възприемат като Божия благодат и те благославят с отворените си, добри сърца. На някого може и да се стори странна и непонятна житейската философия на руския човек от дълбоката провинция: „Да, живеем трудно, бедно, примитивно, но сме благодарни на Бог за всичко – и за радостите, и за скърбите, за изпитанията, на които ни подлага, и за щастието, с което ни дарява, защото можеше да е и много по-лошо…”
На празноглавите многознайковци и дървени философи-русофоби ще отговоря с вечните стихове на великия Ф. Тютчев:
„Умом Россию не понять.
Аршином общим не измерить.
У ней особенная стать –
В Россию можно только верить.”
То такива и от стихове не разбират, затова нека ги оставим да си броят банкнотите в портфейла и пресмятат актуалния валутен курс, сякаш от това зависи целият им живот. Това е тяхно право на избор. А моят избор е да остана вярна на себе си, при истинските неща – човечността, добродетелите, които нямат и никога не ще имат географски измерения, защото са общочовешки. Те не са нито евро-, нито атлантически, нито само български или руски и т.н. Те са ни дар от Всевишния и затова принадлежат на всички хора по света. Общовалидни са за цялото човечество. А Бог, това е любовта. Любовта е вечна. Всичко останало идва и си отива – и парите, и автомобилите, и имотите… Любовта остава. И не е важно къде си – дали в петзвезден европейски курорт или в най-глухото селце без никакви комуникации. По-важно е дали Той е с теб. Това запомних от Олга Малцева-Арзиани и до днес все повече се убеждавам в правдивостта на думите й. Не само в тези дни на похода до Селигер, но и през цялото време на моето пътуване, Спасителят беше неотклонно до мен: когато моите мили кръстоходци организираха своевременното ми придвижване до Вишний Волочок и когато чаках съвсем сама на гарата своя влак за Самара. Когато, знаейки, че влакът ще има само една минутка престой, а аз съм натоварена с тежък багаж, пак бях твърдо уверена, че Бог няма да ме изостави и че ще се намерят добри хора, които ще ми помогнат с багажа благополучно да се настаня във влака, в рамките на установеното за това време. Знаех, че всичко ще бъде наред, защото сърцето ми прелива от любов към тази прекрасна земя, по която съм тръгнала да пътешествам за пореден път. И чувствам, че и тя също ме обича.
Вече съм във влака, на път за Самара, където ме очаква Олга Борисова – поетеса и преводач на стиховете на българските поети на руски език, многократен лауреат на Международните конкурси за поезия и за превод, главен редактор на литературния алманах „Паралели” и Председател на Руския съюз на професионалните литератори в Самара. С нея се сприятелихме още на фестивала във Вязма и Смоленск през лятото на 2013 година. Сега тя е редактор от руска страна на моята първа, двуезична книга "Картини на една душевност/Картины моей души". Доверих се на нея, защото душата й най-добре успя да ме опознае и разбере, защото тя създава най-добрите преводи от български език на моите стихове, успява да предаде най-точно посланията ми, изпипва всяка дума и поетичните ; преводи са с висока художествена стойност.
Пътувам през неизбродни гори и поля и съзерцавам руските брезички. Уж са същите като у нас, а са така изумително, ослепително бели, че отдалече сякаш светят. Едва сега почувствах дълбокия смисъл на израза „Белая берёза” и разбрах защо в руския фолклор най-красивите девойки са сравнявани с брезичките – изключително РУСКО дръвче, което народният творец, изобразява с много любов и нежност, както никъде другаде по света. Поляните пъстреят от цветя, между които и прочутият с лековитите си качества Иван-чай – истинският руски чай, който тук се приготвя по специален способ, а на аромата му ще имам възможност да се насладя у дома, благодарение на бурканчето чай, което ми подари с много обич милата Инна от Кръстния поход. Някой беше казал, че докато го има Иван-чай, докато това красиво цвете възкръсва от пепелищата дори и след най-жестоките катастрофи и катаклизми, ще бъде жива и Русия. Ще възкръсва и руският народ.
Пътят до Самара продължи цяло денонощие. Това за мен се оказа най-дългото пътуване с влак през живота ми до сега. Във влака – свят пъстър, хора – всякакви. И който разбере, че съм българка, започва да ме разпитва надълго и нашироко как се чувстваме в ЕС и НАТО, как се отнасяме към Русия, защо сме попречили на строителството на „Южен поток” и т.н. Но особено им е интересно откъде знам руски език, къде съм го изучавала. Общуването ми с руските хора за мен е радост, но и важна мисия, която чувствам като свой граждански дълг да изпълня – да прокарвам мостове на доверие и приятелство, разрушени от пропагандата на политическите елити. Моята задача тук е да разбивам стени от недоверие, да опровергавам слухове и пропагандни клишета, налагани в публичното пространство. Да доведа до съзнанието на нашите единокръвни и единосъщни братя и сестри, че не ние, обикновените хора в България, сме предали Русия, че продължаваме да обичаме нашите "братушки" както преди, а че това го вършат политиците и една малка група кресливи русофоби-предатели, които просто нямат други аргументи, освен пещерната, примитивна омраза към славянството, добре подплатена в зелено. А предатели има по цял свят, има ги и у нас, за съжаление – Юди, които срещу 30 сребърника са готови и от майчиното си мляко да се отрекат. Не се уморявам да обяснявам, да убеждавам, та дано истината достигне до повече умове и сърца, за да възтържествува най-накрая. Завръщайки се в България, моята мисия ще продължи, но в обратна посока.Тогава посланията на братска Русия ще трябва да достигнат до колкото може повече мои сънародници, за да постигнем осъзнаването на общата ни мисия като народ, да осмислим и се обединим около общи цели и добродетели. Забелязваш ли, драги мой читателю, че съзнателно бягам от думата „ЦЕННОСТИ” като от огън? Вярвам, че се досещаш защо го правя.
Един млад човек, с който се случи да водя дълга и оживена дискусия, няколкократно се опита някак да охлади ентусиазма и възторга ми към Русия. Аз му обясних, че идвам от Руската дълбока провинция, от селцата където няма мобилен обхват, интернет, нито съвременните удобства на цивилизацията, но където живеят хора, изпълнени с любов, които обичам. Моят събеседник вече е наясно, че за мен Русия не е само Москва и Санкт Петербург и че не единствено столичната пищност и лукс са изворите на моите топли чувства към тази страна. Срещала съм се с какви ли не хора, с трудности, препятствия по пътя си и дори понякога моментни разочарования, но всичко това по никакъв начин не е в състояние да промени отношението ми и да ме откаже да обожавам моята Русия.
Дълго бе очакването, но си струваше. Аз видях река Волга! Не река, а цяло море! Усещането не може да се сравни с нищо! Навлизам в земите на Волжска България! Място свято и скъпо за мен, макар за първи път да се намирам тук. Най-после съм в обятията на моята древна и вечна Прародина! „Издалека долго течёт река Волга, конца и края нет…” Наистина няма начало и край! И в това е нейното величие и очарование! Безкрайна! Вечна! Душата ми ще излети от вълнение! А наоколо – необятните руски поля, полюшващи златни класове като косите на руска девойка! Море от злато! Очите се пълнят със сълзи на неописуем възторг, а сърцето пее ли, пее! Песента – безсмъртна като Волга, се носи из синия простор и няма граници, и няма визи, които да могат да се изпречат на пътя ;. Никак не е чудно, че руският човек си е откъснал парченце синьо небе, което сияе в очите му, усмихва ми се и гостоприемно ме приветства от там! Тази синева и това злато примамват, приласкават в топлите обятия на родното, чакало ме толкова дълго в своя пристан!
„Здесь мой причал и здесь мои друзья –
Всё, без чего на свете жить нельзя!” – вибрира в мен неповторимият глас на Людмила Зикина.
„Ещё немного, ещё чуть-чуть…” и на гарата в Самара ще срещна засмяните очи на моята приятелка – Олга Борисова.
В красивия ;, уютен дом до късно пихме чай, разговаряхме, споделяхме си какво ли не … А времето се задъхваше, искаше ни се да спре, за да си кажем всичко... Стрелките на часовника някак незабележимо се придвижваха напред, нощта танцуваше в неумолимия си ритъм. За сън останаха броени часове.
– Эй, вы, бешенные поэты, немедленно ложиться спать! – категорично и безапелационно прозвучава „заповедта” на Александр (военен летец в оставка. Бивши военни няма. Както няма пенсионирана мечка) – съпруг на Оля и ние като дисциплинирани редници безропотно изпълняваме, защото следващият ден ни очаква, пълен с изненади и зареден с емоции.
Настъпва най-дългоочакваният за мен миг – да се докосна до Волга. Аз, Оля и съпругът й Саша, след дълга разходка по пешеходната алея на града стигаме до крайбрежната улица. На плажа, в охраняваната зона, е пълно с хора. Някои – излегнали се на слънце, а други търсеха прохлада в бистрите води на реката.
"Когда домой придёшь в конце пути, свои ладони в Волгу опусти..." Слизам на плажа и аз, за да потопя ръце и нозе, а вълнението и радостта ми са в своя апогей.
Самара е град с богата и разнообразна архитектура, чиито забележителности, ако започна да описвам подробно, може би не разказ, а цяла книга ще се получи. Затова ще разкажа само онова, което за мен бе най- впечатляващо и съкровено. На "Ленинградска" група младежи бяха организирали анти-гей акция „Ние сме нормални” – с музика и колективен танц, чиито движения и аз опитвам да повторя, макар и несръчно, макар и неточно. Но се радвам да се включа и подкрепя инициативата им. А Олга бърза да им разкаже, че аз съм българска поетеса, която споделя техните идеи. Това ги изненадва много приятно.
Наслаждавам се на великолепието на старинните сгради – всяка с неповторими, оригинални орнаменти, принадлежали някога на богатите търговци и популярни в града общественици, какъвто е бил Пьотр Алабин – някогашен кмет на града, връчил Самарското знаме на българските опълченци. Щастлива съм да видя, макар и само удивително красивата фасада на Иверския женски манастир, където монахините са везали Светинята българска със златни конци. Великолепни са сградите на Филхармонията, Народната библиотека, Театърът, в който се играят изключително класически пиеси и то на много високо художествено ниво, и където самото самарско общество никога не би допуснало евтина халтура. Пред паметника на А.С. Пушкин, се провеждат много литературни срещи на открито. Скулптурната композиция „Дамата с кученцето”, Паметникът на котката, „Храбрият войник Швейк”… Особено силно впечатление оставят у мен паметните плочи на къщата, където великият Дмитрий Шостакович е написал своята Седма симфония „Ленинградска” под канонадата на снарядите, пред ужаса от настъпващите хитлеристки войски, и пред дома, където през 1941 година е живял Героят от Лайпциг Георги Димитров. Мнозина гости на града се фотографират и пред внушителния Паметник на Чапаев, както и пред величественият Паметник на космонавтиката, който е толкова висок, че трудно се побира във фотообектива.
На следващия ден предстои моята първа самостоятелна творческа вечер и срещата ми с художествения елит на Самара. След краткото представяне от Олга Борисова, застанала пред усмихнатите, приветливи и застинали в очакване лица, вместо да започна, както обичайно се случва, със стихове, моето сърце излива вечната и непресъхваща песен „Течёт река Волга”, която обичам и изпълнявам от дете. Най-после тя бе дочакала своя дългоочакван звезден миг, за да полети към сърцата на отзивчивите самарци като послание на любовта и дружбата. Не зная как е звучал гласът ми. Не помня дали и колко точно съм следвала мелодичната линия. Защото песента на Людмила Зикина се пее не с разума, а с душата. В началото аудиторията ме гледа с широко отворени очи, по които се чете безкрайно изумление, а после един след друг, всички подемат песента и я изпълняваме докрай заедно! В онзи миг почувствах духовното единение между нас, което се получи, без дори да съм казала и дума, без да съм прочела и един стих. Това ме направи особено щастлива. Там беше мястото и моментът да предам специалното послание на моя съпруг Димитър: „Передай всем, что если придётся, будем защищать Россию. Потому что если потеряем Россию, теряем весь мир!” След моя поетичен дебют бе устроен концерт от стихове и песни на поети с китара – нещо, което винаги съм обичала. Имаше и поетични експромпти към мен, което бе особено вълнуващо и стопляше душата ми. Аз усещах, че със стиховете си и със споделеното от мен, изпълнявам успешно своята мисия. Атмосферата на срещата бе топла и задушевна. Там се запознах с жена, която е била родена в Освиенцим, животът й е преминал по концлагерите и като по чудо е дочакала свободата жива, след всички експерименти, на които е била подложена, особено след като едва двегодишна(тя добре си спомняше това) са й източвали кръв за ранените фрицове. Ужасяващо! Покъртително! Тя също сподели, че там, в лагера, когато надзирателките са били българки или сръбкини, са се отнасяли човешки с нея, помагали са й, давали са й от своя хляб, прикривали са я, за разлика от всички останали. Добрината и човечността тя не ще забрави до края на живота си. Такъв човек никой не е в състояние да убеди, че ние, българите сме неблагодарници и предатели към нашите руски братя и никаква, ничия вражеска пропаганда не ще успее да манипулира. Особено задоволство изпитах от срещата и разговора си с един от поетите, потомък на волжските българи. Той знаеше и помнеше някои стари български думи, за които сякаш времето бе спряло и застинало там, където нашите предци са се сбогували с тази земя и са поели пътищата си в търсене на нови земи за българския род. За мен това бе блестящо потвърждение на историческите факти, на историческата памет за този край! Всеки от присъстващите искаше да разговаряме и след концерта, постоянно възникваха въпроси, на които с удоволствие откликвах. Така бих желала да продължим още нашата среща! Всички мои нови приятели, ми дариха за спомен своите книги. Аз от своя страна дадох дума, да изпратя моята първа книга, когато тя излезе от печат. Разменихме и електронни адреси. Художникът Анатолий Розанов, чиито картини украсяваха помещението, свали онази от тях, която най-силно ме бе впечатлила, и ми я подари за спомен. Получих в подарък и нещо наистина уникално – оригинален брой на вестник „Правда” от 1945 година, с обръщение на Й.В. Сталин към съветския народ. А колажът от снимки на творческия съюз на фона на град Самара, бе с подписите на всички участващи в срещата. Издателят на литературния алманах „Паралели”, където имам участие със стихотворението „На жените-ветерани от Великата Отечествена война”, заело Второ място в раздел „Чужестранна литература” на Международния конкурс ”Верен, Родино, на теб!/ Верен, Отчизна, тебе!”, посветен на 70-годишнината от Победата над фашизма, ми връчи и екземпляр от алманаха. Колко жалко, че времето ни беше ограничено. С някои от поетите общуването продължи и извън залата. След срещата се отправихме към историческия музей, където е изложено копие на Самарското знаме, което след края на Руско-турската Освободителна война българите са извезали и са подарили на град Самара в знак на благодарност. За мен беше особено вълнуващо да се докосна до тази светиня. По непонятни причини музеят се оказа затворен, но организаторите на нашата творческа среща направиха всичко възможно, което бе по силите им и музеят бе отворен специално, макар и за кратко време. Безгранична е моята благодарност за този изключително мил жест на гостоприемство! Да, боевете за Шипка, за Стара Загора, за Плевен и Пътя към София не са водени точно под това знаме, а под оригиналното, което монахините от Иверския манастир са извезали със златни нишки, и то се намира в родната ми България, но това копие е символ на благодарността на моя народ към руския, на вечната памет, на братството и дружбата между нас, затова то е особено свято за мен. Там имаше и фигури, облечени с оригинални униформи – на български опълченец, на руски войник. Самара пази паметта за онези моменти от общата ни история, които навеки са оставили печата на дружбата между нашите народи. Наш дълг е от своя страна също да съхраним тази памет и да я предаваме на следващите поколения млади българи, за да стане тя опора на патриотизма, на националната гордост, но и на искрената, непресъхващата любов между българи и руси!
Кошничката с цветя, поднесена ми от домакините, реших да положа пред Мемориала на загиналите герои във Великата Отечествена война, до Вечния огън. Не исках да оставя нито един паметник без внимание!
Как не ми се отпътуваше! Колко щастливи и вълнуващи мигове изживях в легендарната Самара! В свидната за сърцето ми Русия!
Сигурно някои ще ме попитат: "Но как така наричаш своя Родина две държави едновременно – и България, и Русия? Човек не може да има две Отечества. На България ли принадлежиш или на Русия, все пак?" Ще отвърна така: България ме роди и в нейния скут израснах, станах личност. Обичам България повече от всичко на света. А от Русия се научих да пиша думите Родина и Отечество с главна буква, в разрез с всякакви правописни норми. Там разбрах колко е важно, колко дълбок е смисълът тези слова да се пишат с главна буква, защото те са най-святото за човека. За мен Русия е втора майчица, за която е отредено специално място в сърцето ми. Тя е моята древна прародина, където българи и руси заедно са воювали, рамо до рамо срещу настъпващите чужди племена. Много наши прадеди са напоили с кръвта си тази земя, затова тя е свещена за всеки истински български патриот. Така, както е свята Шипка, където цветът, елитът на руската нация е оставил костите си, за да имаме държава, за да можем да продължим да се наричаме БЪЛГАРИ! И не се е родил онзи, който е способен да изтрие с един замах истинската историческа памет на българския род! Не е още създадено онова Средство за Масова дезИнформация, което ще е в състояние да отрови съзнанието ми и да ме отклони от пътя на истината и любовта!
Със сълзи на очи се разделихме с Олга и аз седнах във влака, за да се полюбувам още мъничко на страната, която обичам още от люлката. Любовта, запечатана в моя генетичен код, е неизличима! Да, ние наистина сме един народ, една кръв. И двете с Олга го знаем! Усещаме го с всяка фибра на тялото! А „Кръвта вода не става!” Но аз давам дума отново да се върна! Към своя истински духовен корен! Към своя пристан! Към себе си!
Самара
Самару полюбила я.
К Самаре сердце прикипело.
Земля, ты древняя моя!
Ты Родина! Душа и тело!
Течёт здесь Волга, не спеша,
Под солнцем светится, искрится…
И счастьем полнится душа!
В неё нельзя мне не влюбиться.
Стремлюсь к тебе, моя река!
К тебе всегда все мысли рвутся!
И еду я издалека
К тебе ладонью прикоснуться.
И знамени* я поклонюсь.
И подвиг предков не забуду.
Болгария, Святая Русь,
Всегда пусть в мире вместе будут!
20.07.2015г.
*Речь идёт о Самарском знамени, которое создано в Самаре для болгарского ополчения в 1976 г.