„ГЛУПАК И ДУРНУШКА”
Николай Александрович Шипилов (1946-2006 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ГЛУПАКЪТ И ГРОЗНИЧКАТА
Сред дома, гдето котки, деца и старици
размотаваха в двора живот без цветя,
портиерстваха двама – глупак и грозница,
и обичаха: нея – той, никого – тя.
Той потта й изтриваше с кърпичка носна,
тя, с метлата в ръце, се заливаше в смях.
И ги жалеха бабите. Жалеха – точка,
тъй забравяха свойте глупци там край тях.
Аз им давах от своите книжчици детски,
от обиди ги пазех, защитник им бях,
но децата рога им поставяха често,
щом пристигаше в двора ни стар фотограф.
По света дълго скитах. Преброждах тъмата.
На любимите хора попадах в капан.
Кой създал ме е? Смятам, роден съм от вятър,
в край далечен на мили земи съм обвян.
Паднах аз. Изгорях, като стружка извих се
от огромното кюлче, названо „народ”...
И ме носят двамина – глупак и грозница,
поизбърсвайки с кърпички своята пот...
Ударения
ГЛУПАКЪТ И ГРОЗНИЧКАТА
Сред дома́, где́то ко́тки, деца́ и стари́ци
размота́ваха в дво́ра живо́т без цветя́,
портие́рстваха два́ма – глупа́к и грозни́ца,
и оби́чаха: не́я – той, ни́кого – тя́.
Той потта́ й изтри́ваше с къ́рпичка но́сна,
тя, с метла́та в ръце́, се зали́ваше в смя́х.
И ги жа́леха ба́бите. Жа́леха – то́чка,
тъй забра́вяха сво́йте глупци́ там край тя́х.
Аз им да́вах от сво́ите кни́жчици де́тски,
от оби́ди ги па́зех, зашти́тник им бя́х,
но деца́та рога́ им поста́вяха че́сто,
штом присти́гаше в дво́ра ни ста́р фотогра́ф.
По света́ дъ́лго ски́тах. Пребро́ждах тъма́та.
На люби́мите хо́ра попа́дах в капа́н.
Кой създа́л ме е? Смя́там, роде́н съм от вя́тър,
в край дале́чен на ми́ли земи́ съм обвя́н.
Па́днах а́з. Изгоря́х, като стру́жка изви́х се
от огро́мното кю́лче, назва́но „наро́д”...
И ме но́сят двами́на – глупа́к и грозни́ца,
поизбъ́рсвайки с къ́рпички сво́ята по́т...
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Николай Шипилов
ГЛУПАК И ДУРНУШКА
В нашем доме, где дети, коты и старушки
Во дворе дотемна прожигали житьё,
Жили двое в служебке – дурак и дурнушка,
И любили: она – никого, он – её.
Он ей пот утирал потемневшим платочком,
А она хохотала с метлою в руках.
Их жалели старушки. Жалели – и точка,
В тот момент забывая о своих дураках.
Я носил им тайком свои детские книжки.
Я грозил кулаком тем, кто их обижал.
Все равно им рога надставляли мальчишки,
Когда старый фотограф во двор наезжал.
Я по свету бродил. Часто был я без света.
Мне любимые люди ловушки плели.
Кто меня породил? Я считаю, что ветер
Самых дальних краев самой милой земли.
И упал я. Сгорел, словно синяя стружка
От огромной болванки с названьем „народ”...
И несут меня двое – дурак и дурнушка,
Утирая друг дружке платочками пот...
1972 г.
---------------
Руският поет, писател, публицист и бард Николай Шипилов (Николай Александрович Шипилов) е роден на 1 декември 1946 г. в Южно-Сахалинск. Учи в Новосибирския авиационен техникум и в Новосибирския педагогически институт. Първите му поетични публикации са от 1964 г. във в. „Молодость Сибири”. Работи като общ работник, шлосер, електромонтьор, строител, хорист в оперетен театър, радиокореспондент, кореспондент на в. „Советский воин”, озвучител, асистент-режисьор и режисьор в телевизията, редактор в сп. „Литературная учеба” и в. „Литературная Россия”. Завършва висшите литературни курсове към Съюза на писателите на СССР (1989 г.). Публикува поезия и проза в издания като „Сибирские огни”, „Алтайская правда”, „Вечерний Барнаул” и др. Автор и изпълнител е на песни, много от които влизат в бардовските антологии „Пехота”, „Проводница”, „Шикотан” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР, секретар на Съюза на писателите на Русия (1986 г.), член на Съюза на писателите на Белорусия (2006 г.). Участва в поетичния сборник „Гнездо поэтов” (1989 г.), автор е на книгите с поезия „Прощайте, дворяне” (1995 г.), „Эпиграммы” (1996 г.), „Любимые дети Державы” (2002 г.) и на книгите с проза „Ночное зрение” (1983 г.), „Пятый ассистент” (1986 г.), „Шарабан” (1987 г.) и „Детская война” (1993 г.). Умира на 7 септември 2006 г. в Смоленск.