Росится дождь, и дымчатая мгла
заволокла исчерченные дали…
В твоих глазах мелькнула тень печали,
она мне болью сердце обожгла.
И я, прижав лиловый зонт к груди,
И ни о чём уже не сожалея,
Иду одна по липовой аллее…
И слышу вслед: «Вернись! Не уходи!»
ВЪРНИ СЕ
Вали дъжда, димящата мъгла
браздите замъгли в далечината.
Мярна се в очите ти тъга
и болката ми изгори сърцето.
Притиснала чадъра до гърдите,
за нищо вече аз не съжалявам.
Вървях сама в алея под липите
и чух: „Върни се! Не, не си отивай!“