„ПОЭТЫ”
Арон Иосифович Копштейн (1915-1940 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ПОЕТИ
До армията не харесвах разни
хармоники с пиянски дрезгав глас,
те сякаш с груби длани безобразно
махоркови искри жълтеят в нас.
Сега с души военни ний живеем,
мечтаем за театър, кино, стих,
сред строя тихичко „Катюша” пеем
(гласът на фронта трябва да е тих).
Да, пресметливи станахме и го́рки,
поезията рядко ни зове
и спорим за партенки и махорка,
тъй както бяхме чели стихове.
Но друга дружба, може би, не трябва,
освен възникналата в студ и мрак,
когато морен Николай Отрада
ми рецитира в поход Пастернак.
Ломеше пътят скалните оврази,
по него в маскировъчен халат
с объркано-възторжените фрази
възторжен войнски преход бе изпят!
Почти като дуел бе пътят труден
и в схватката със здрач и пустота
по хиляди пътечки ний ще бъдем,
за да не тъпчем пътя на света.
Какво за нас бе родната природа?
На оренбургски ниви клас щастлив,
на Днепър махмурлукът плодороден,
на ширна Волга разливът игрив.
Ни бури, ни порои, ни пожари
(такава я видяхме ние тук) –
тя бе за нас и Тверски булевард, и
алеята към моя институт.
Но в януари на четирдесета
поехме доброволци на война
в суровите финландски лед-полета
на непозната, чужда нам страна.
И днес не ща хармониките хорски
с пискливия прегракнал тъжен лъст.
Гордея се, че в ескадрон скиорски
аз рецитирах Пушкин наизуст,
че с изживяни войнствени порядки
и досега стихът е в моя взор,
обичам го, както децата сладко
и както мотористът свой мотор.
Прекъсва пулс, не можеш да се справиш,
измъчва те като пороен дъжд,
три дълги часа той не се оправя
и бръмва, забърборва изведнъж,
сърцето му пак тактове разменя,
уверен, непрекъсващ шум тръби,
напомня моето стихотворение,
което ще напиша, може би.
И вкъщи невредим ако се върна,
когато тук отмине двайсти бой,
ще се наспя добре, преди да зърна
поредния окоп на фронта мой.
Ще стана зъл и пресметлив, и зорък
като на пост (в наряд ще съм по мрак)
и не за хляб, за сол и за махорка,
за стихове ще спорим пак и пак.
Гръм батареен. Мълнии витаят.
А над землянката ни – дим и мраз.
„И вечен бой е! За покой мечтаем...”
Тъй Блок бе казал. Тъй ще кажа аз.
* „И вечный бой! Покой нам только снится...” – фрагмент от стихотворението на Александър Блок „На поле Куликовом”.
Ударения
ПОЕТИ
До а́рмията не харе́свах ра́зни
хармо́ники с пия́нски дре́згав гла́с,
те ся́каш с гру́би дла́ни безобра́зно
махо́ркови искри́ жълте́ят в на́с.
Сега́ с души́ вое́нни ний живе́ем,
мечта́ем за теа́тър, ки́но, сти́х,
сред стро́я ти́хичко „Катю́ша” пе́ем
(гласъ́т на фро́нта тря́бва да е ти́х).
Да, пресметли́ви ста́нахме и го́рки,
пое́зията ря́дко ни зове́
и спо́рим за парте́нки и махо́рка,
тъй ка́кто бя́хме че́ли стихове́.
Но дру́га дру́жба, мо́же би, не тря́бва,
осве́н възни́кналата в сту́д и мра́к,
кога́то мо́рен Никола́й Отра́да
ми рецити́ра в по́ход Пастерна́к.
Ломе́ше пъ́тят ска́лните овра́зи,
по не́го в маскиро́въчен хала́т
с объ́ркано-възто́ржените фра́зи
възто́ржен во́йнски пре́ход бе изпя́т!
Почти́ като́ дуе́ бе пъ́тят тру́ден
и в схва́тката със здра́ч и пустота́
по хи́ляди пъте́чки ний ште бъ́дем,
за да не тъ́пчем пъ́тя на света́.
Какво́ за на́с бе ро́дната приро́да?
На о́ренбургски ни́ви кла́с штастли́в,
на Дне́пър махмурлу́кът плодоро́ден,
на ши́рна Во́лга ра́зливът игри́в.
Ни бу́ри, ни поро́и, ни пожа́ри
(така́ва я видя́хме ни́е ту́к) –
тя бе за на́с и Тве́рски булева́рд, и
але́ята към мо́я институ́т.
Но в януа́ри на чети́рдесета
пое́хме доброво́лци на война́
в суро́вите финла́ндски ле́д-поле́та
на непозна́та, чу́жда нам страна́.
И дне́с не шта́ хармо́никите хо́рски
с пискли́вия прегра́кнал тъ́жен лъ́ст.
Горде́я се, че в ескадро́н скио́рски
аз рецити́рах Пу́шкин наизу́ст,
че с изживя́ни во́йнствени поря́дки
и досега́ стихъ́т е в мо́я взо́р,
оби́чам го, ка́кто деца́та сла́дко
и ка́кто мотори́стът сво́й мото́р.
Прекъ́сва пу́лс, не мо́жеш да се спра́виш,
измъ́чва те като́ поро́ен дъ́жд,
три дъ́лги ча́са той не се опра́вя
и бръ́мва, забърбо́рва изведнъ́ж,
сърце́то му пак та́ктове разме́ня,
уве́рен, непрекъ́свашт шу́м тръби́,
напо́мня мо́ето стихотворе́ние,
кое́то ште напи́ша, мо́же би́.
И вкъ́шти невреди́м ако́ се въ́рна,
кога́о тук отми́не два́йсти бо́й,
ште се наспя́ добре́, преди́ да зъ́рна
поре́дния око́п на фро́нта мо́й.
Ште ста́на зъ́л и пресметли́в, и зо́рък
като́ на по́ст (в наря́д ште съм по мра́к)
и не́ за хля́б, за со́л и за махо́рка,
за сти́хове ште спо́рим па́к и па́к.
Гръм батаре́ен. Мъ́лнии вита́ят.
А над земля́нката ни – ди́м и мра́з.
„И ве́чен бо́й е! За поко́й мечта́ем...”
Тъй Бло́к бе ка́зал. Тъй ште ка́жа а́з.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Арон Копштейн
ПОЭТЫ
Я не любил до армии гармони,
Её пивной простуженный регистр,
Как будто давят грубые ладони
Махорочные блёстки жёлтых искр.
Теперь мы перемалываем душу,
Мечтаем о театре и кино,
Поём в строю вполголоса „Катюшу”
(На фронте громко петь воспрещено).
Да, каждый стал расчётливым и горьким:
Встречаемся мы редко, второпях,
И спорим о портянках и махорке,
Как прежде о лирических стихах.
Но дружбы, может быть, другой не надо,
Чем эта, возникавшая в пургу,
Когда усталый Николай Отрада
Читал мне Пастернака на бегу.
Дорога шла в навалах диабаза,
И в маскхалатах мы сливались с ней,
И путано-восторженные фразы
Восторженней звучали и ясней!
Дорога шла почти как поединок,
И в схватке белых сумерек и тьмы
Мы проходили тысячи тропинок,
Но мирозданья не топтали мы.
Что ранее мы видели в природе?
Степное счастье оренбургских нив,
Днепровское похмелье плодородья
И волжский нелукавящий разлив.
Ни ливнем, ни метелью, ни пожаром
(Такой её мы увидали тут) –
Она была для нас Тверским бульваром,
Зелёною дорогой в институт.
Но в январе сорокового года
Пошли мы, добровольцы, на войну,
В суровую финляндскую природу,
В чужую незнакомую страну.
Нет, и сейчас я не люблю гармони
Визгливую, надорванную грусть.
Я тем горжусь, что в лыжном эскадроне
Я Пушкина читаю наизусть,
Что я изведал напряженье страсти,
И если я, быть может, до сих пор
Любил стихи, как дети любят сласти, –
Люблю их, как водитель свой мотор.
Он барахлит, с ним не находишь сладу,
Измучаешься, выбьешься из сил,
Он три часа не слушается кряду –
И вдруг забормотал, заговорил,
И ровное его сердцебиенье,
Уверенный, неторопливый шум,
Напомнит мне моё стихотворенье,
Которое ещё я напишу.
И если я домой вернуся целым,
Когда переживу двадцатый бой,
Я хорошенько высплюсь первым делом,
Потом опять пойду на фронт любой.
Я стану злым, расчётливым и зорким,
Как на посту (по-штатски – „на часах”),
И, как о хлебе, соли и махорке,
Мы снова будем спорить о стихах.
Бьют батареи. Вспыхнули зарницы.
А над землянкой медленный дымок.
„И вечный бой. Покой нам только снится…”
Так Блок сказал. Так я сказать бы мог.
1940 г.
---------------
Руският и украински поет Арон Копщейн (Арон Иосифович Копштейн) е роден на 5/18 март 1915 г. в гр. Очаков, Херсонска губерния. Има прогимназиално образование, след което работи в завод. Първите си стихотворения публикува в заводската многотиражка. Пише творбите си на украински и на руски. През 1939 г. се записва в Московския институт по философия, литература и история, но няколко месеца по-късно отива доброволец на фронта. Автор е на стихосбирките „Хочемо, прагнемо, можемо” (1933 г.), „Розмова” (1934 г.), „Зростання” (1935 г.), „Вулиця Щорса” (1936 г.), „Джерело” (1937 г.), „Держава сонця” (1938 г.), „Радостный берег” (1939 г.), „Синее море” (1941 г.) и „Вибрані твори” (1941 г.). Загива в битка на 4 март 1940 г. в района на Суоярви, Петрозаводско направление, Финландия.