Осъмнах си със болката от снощи,
напразно чаках Сутринта да си я вземе.
Неканена, пристигна ми на гости,
за малко уж. Така от доста време.
Намести се в сърцето, като в гостна,
но място вътре тъй и не намери.
Раздумка го, заблъска и после
затръшна го, като омразни двери.
Изниза се към гърлото и в буца
застана там. Не можех да преглътна.
По костите застърга, заскрибуца.
Съня ми взе и цяла нощ не млъкна.
По ставите започна за подскача
Да ги подритва, като камъчета дребни
Да пробва зъбите, постави си задача
и с тях говори си за навиците вредни.
Отвори всички стаи не пропусна.
Накрая се загнезди във главата
Не си отива, чака да я пусна-
в заключената стая на душата.
Петко Илиев