X - Международный конкурс. Димитър Никленов

X - Международный конкурс.Димитър Никленов. Болгария.

Димитър Никленов е роден на 03.10.1949 г. в с. Црънча, Пазарджишка община. Той е автор на десетки книги за деца, сценарии за телевизионни филми, излъчени по БНТ, радиопиеси и драматизирани приказки за БНР и Радио Стара Загора. Негови пиеси за деца са поставяни в куклените театри на Стара Загора, Сливен, Ямбол, Хасково, Кърджали, Пазарджик, Търговище и др. Приказки и пиеси на автора са превеждани на персийски, английски, френски, испански, турски, руски и в Македония. Член е на СБП. Живее в Стара Загора.

*   *   *

МАГЬОСНИКЪТ

приказка

Димитър Никленов

http://literaturensviat.com/?p=11771
 

  По покрива на най-старата и самотна селска къща имаше безброй счупени керемиди. През тях зееха отвори със странна форма. Ако пък случайно се промушеше слънчев лъч, по стените веднага заиграваха весело най-различни цветни животинки. Докато Слънчо преваляше склона, те се боричкаха, лудуваха и пееха. Веселите им игри оживяваха изоставената къща, правеха я щастлива и тя набираше сили да не се предаде в ръцете на онези, които желаеха да я съборят. Така си живееше къщата от много години, откакто обитателите я напуснаха.
Почти всяка вечер, щом луната я поглеждаше от небето, изпокъсаните шарени черги грейваха като пъстрата премяна на най-красивата мома, а прозорците й, останали без стъкла, заиграваха тежко родопско хоро.
Тук живееха дребни летящи и пълзящи мушици, пеперудки, паячета, дървояди, стоножки, мравки и други насекоми. И въпреки че бяха под един покрив, изобщо не се познаваха. До онази вечер, когато нощта бързаше да наметне с непрогледен мрак деня. Някак за миг тъмнината и тишината превзеха и най-закътаното място и тутакси над къщата прелетя огромен прилеп. Той отдавна беше чувал за самотната къща, но кой знае защо тъкмо сега прояви желание да се настани в нея. Може би защото прецени, че мястото е подходящо за неговите магии. Обладан от нечисти сили, злобен и заядлив, нахълта вътре и с чувство за мъст – увисна с главата надолу на отдавна несветещата лампа. Изведнъж почувствал се като господар, той започна да цвърчи по прилепски. Цвърченето му призова още два прилепа, наречени Туто и Дудо. Те бяха по-малки от него, крилете им трепереха от страх, а глуповатото им държание се подсилваше с това, че бяха готови да изпълняват всички негови прищевки.
- Ето ни, господарю: Какво ще заповядаш, премъдри и превелики владетелю на магиите!? – изцвърча Туто.
- Не ми се подмазвай, ами донесете магьосническите ми атрибути! – заповяда им той.
- Но, господарю – започна плахо Дудо, – нима възнамерявате да напуснем мръсната и воняща канализация, рая на нощните прилепи, и да се настаним в тази съборетина?! Не виждате ли, че отвсякъде може да влезе светлина? А това е пагубно за владетеля наш!
- Глупаци! – скара им се той. – Не се преструвайте на загрижени, а ме чуйте. Отдавна трябва да е ясно, че винаги ще бъда ваш господар и ще ми се подчинявате, подчинявате-е-е. Или може би искате да заемете мястото ми, а?! Завиждате, а?! Дразни ви известността ми на прочут магьосник, а?!
- Никога не ще пристъпим прага на нашето подчинение, господарю! – заоправдаваха се Туто и Дудо.
- Хайде, отлитайте-е-е! И се върнете по-скоро с вълшебствата ми! Тази нощ ще стане чудо-о-о, моите магии ще превърнат всичко живо в неживо-о-о! Глупаци, махайте се от погледа м-и-и!
Стреснатите Туто и Дудо се стрелнаха към счупените прозорци и изчезнаха. От създалата се шумотевица паяците Доко и Пежо излязоха от скривалището и все още стъпили здраво на невидимата мрежа, поискаха да разузнаят кой вдига тази врява.
А как прилепът стана магьосник? – може би ще попитате. Ще ви разкажа! Но ви съветвам никога да не опитвате неговите заклинания “Те се сбъдват!”
В една тъмна и мразовита нощ, като прелитал от дърво на дърво, от къща на къща, очите му съзрели старата врачка Мери. Тя била застанала на двора до кладенеца, в който някога е имало много вода, и тайно изговаряла неразбираеми думи, надвесена над него. На прилепа му се сторило интересно и предпазливо се приближил до магьосницата. Тогава разкрил нейната тайна и за известно време се скрил от погледите на всички. Не след дълго изрекъл и първите си магьоснически заклинания. На секундата се сбъднало това, което си пожелал. От този ден прилепът искал все повече и повече, сърцето му ставало по-студено и по-жестоко. Чувствал се господар на всички твари…
Но сега да се върнем в старата изоставена къща и да видим какво се случило по-нататък!
Слугите Туту и Дудо дойдоха и стовариха пред него цял чувал със странни предмети: бобено зърно, две зрънца от леща, пепел от изгорели дърва, дървено топче от липа, един червен и един зелен конец.
Като видя атрибутите си, прилепът Магьосник се озъби и започна да цвърчи.
- Оду-у-у! Боду-у-у! Оду-у-у! Боду-у-у! Хайде мои заклинания – излезте на воля и превърнете всичко живо в тази къща в безпомощни създания.
- И нас ли, господарю?! – изцвърчаха изплашени отдалече Туту и Дуду.
- Вас не, глупаци! Кой ще ми върши черната работа?! Оду-у-у, Боду-у-у-у – крещеше той и въртеше топчето от липа, докосваше бобеното зърно, а двете лещени зрънца поставяше ту до едното си крило, ту до другото.
Двата паяка Доко и Пежо чуха заплахите на Магьосника и изпаднаха в паника.
- Чу ли?! – каза с треперещо гласче Доко. – Направо настръхвам от страх!
- Паяци сме – възрази спокойно по-възрастният паяк Пежо. – Дребни сме, но няма да се предаваме без бой!
- Какво?! Да му обявим война ли?! Само да ни пипне и веднага ще ни нагълта – прошепна изплашено по-малкото паяче.
В това време от счупения скрин до тях долетяха странни звуци. И почти скрит зад по-възрастния си брат, Доко пръв се опита да надникне натам, откъдето идваше шумът. Имаше издълбан в дървото тунел. Вътре нищо не се виждаше. Чуха само гласа на един дървояд на преклонна възраст.
- Кой, кой ми пречи да спя!?
- Да спиш, когато в къщата има Магьосник?!
- Я по-кротко! – изскочи от там дървоядът. – Когато в тялото ти цари спокойствие, тогава си по-полезен. Сега ви слушам.
- Я-а-а, та това е дървоядът Тумба Лумба – каза изненадан Пежо.
- Аз съм. Но сега трябва да говорим за някой друг!
- И този някой е прилепът Магьосник! – отвърна Пежо. – Той иска да убие всички ни! – обясни накратко по-възрастният паяк.
- Да знаеш само колко е страшен – допълни Доко, но вече по-спокойно.
- Значи така, а знае ли с кого ще си има работа? Не! Тогава ние ще му покажем! – каза Тумба Лумба.
- За нас ли говориш? – заоглежда се Доко. – Ние ли? Най-дребните създания на природата.
- Не е важно да си голям, а да си умен. Хайде, не губете кураж, ами се концентрирайте! Някога в тази къща живееше една много стара жена, казваше се баба Доста. Тя, тайно от близките, правеше магии. Един ден при нея дойде съседът й. Помоли я да му направи магия, за да присвои цялото богатство от родителите си и да убие брат си. Тогава баба Доста се поблазни от парите и го направи. Но веднага след това умря.
- Нищо не разбирам – каква е връзката между нашата работа и тази история? – попита Доко.
- Не бързай – смъмри го Тумба Лумба. – Казах да внимавате какво говоря! А сега продължавам. Знам, че тук, в скрина, има една нейна снимка. Виждал съм я как понякога оживява и почва да говори…
- Не може да бъде?! – стресна се Доко. – Нима се е превърнала в дух?
- Повече нито дума. Хайде, следвайте ме – заповяда Тумба Лумба и посочи мрачния тунел, издълбан в скрина.
Паяците го последваха. Вървяха дълго. Най-накрая попаднаха в едно от чекмеджетата на скрина. Тук откриха снимката на баба Доста. Докато се взираха в нея, един лунен лъч се провря през малкия отвор над тях и я освети. Образът оживя. Набразденото лице на баба Доста се раздвижи, очите й заоглеждаха тъжно.
- Малки мои – каза тя. – Знам какво искате. Но преди това чуйте моя съвет! Никога не предизвиквайте съдбата! Тя е определена от висшата сила на Вселената. Някога и аз върших магии, затова сега пътувам към Ада.
- А как да се избавим от прилепа Магьосник?! – с треперещо гласче попита малкото паяче.
- Скоро ще се зазори. Затова побързайте. Вземете три капчици кладенчова вода. С нея поръсете крилата на прилепа, като изричате право към него думите: Нека всички нечисти сили, завладели прилепа, се изпарят, както се изпарява водата в морето! И нека злото, изпълнило прилепското ти сърце, се превърне в добро! Когато това… – образът на възрастната жена напълно изчезна от снимката.
Пред двата паяка и дървояда остана само пожълтял къс хартия.
- Да вървим по-скоро при прилепа! – каза дървоядът.
- Кладенчовата вода оставете на мене – смело извика малкото паяче. – Ще вдигна под тревога всички паяци и за нула време ще донесем вода.
- Хайде, хайде, самохвалко!… Първо го направи, а после се хвали – засмя се Тумба Лумба. Тръгнаха обратно по мрачния тунел. Накъде отиде малкото паяче, никой не забеляза. То даже изпревари възрастния паяк и дървояда.
Когато се приближиха до прилепа, който продължаваше да вкаменява пеперудки и мушици, паячето им подаде малкото менче с три капчици кладенчова вода. Нямаха време за губене. Дървоядът напръска крилата на Магьосника и докато той осъзнае какво става, изрече думите:
- Нека… злото в прилепското ти сърце се превърне в добро-о-о! Изведнъж в стаята се появи сноп бледожълта светлина, която прониза Магьосника и той тупна на пода. Другите два прилепа се изплашиха и побягнаха. Вкаменените мушици и пеперудки размърдаха крилца, оживяха и радостно полетяха във вихрен танц. Веселбата продължи до сутринта.
Тумба Лумба и двата паяка Доко и Пежо дори не забелязаха как утрото бавно се промъкна при тях. И макар че старият орех пред изоставената къща извисяваше клоните си надлъж и нашир, не успя да попречи на слънцето да зачерви всичко наоколо. Най-накрая двете паячета и дървоядът почувстваха умора от дългата безсънна и изтощителна нощ. Затова решиха да си поспят.
Будна остана само старата къща, която с нетърпение очакваше посещението на новите си обитатели… А те вече бяха пристигнали.
Две малки момиченца Елена, София и малкият юнак Даниел, които гонеха пъргавите козлета сред прясно окосената трева и ухаещите полски цветя.

*   *   *

РОШЛЬО И КОНЧЕТО

Пиеса за деца
от Димитър Никленов

https://palmirabg.wordpress.com/


 ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

РАЗКАЗВАЧ

КОНЧЕТО

МОМЧЕТО

КАМИОНЧЕТО

ВЪРТЕЛЕЖКАТА

БРЪСНАРЯТ

БРЪМБАРЪТ

ПТИЧКАТА

 

НАЧАЛО

Разказвачът имаше голяма жълта чанта и чадър с дълга дървена дръжка. Той обичаше да разказва своите истории на улицата, в детската градина или пък в театъра. Тогава около него ставаше оживено и приказно. Един ден, точно когато започваше да разказва тази приказка, от небето заваля дъжд. Разказвачът се зарадва на дъждовните капки и заигра с тях.

РАЗКАЗВАЧ: (смее се) – Хей, ще ви хвана! (търси ги) – Погледнете, дъждовна капчица, а същинска принцеса! (смее се) – Ето пък тази е надута и красива… (оставя чантата и чадъра) – Ще ви хвана… ( протяга ръце, после взема чадъра, върти го и се мъчи да ги хване) – Сега вече си имам дъждовна въртележка… (дъждът спира) – Дъждът спря, но аз няма да оставя моята въртележка… (взира се в дъждовните капки) – Вижте, вижте, дъждовните капки се превръщат във фигури… Не… Това е Камионче, Велосипедче, има и Конче! Моята пъстроцветна Въртележка е най-хубавата…! (закача фигурките по нея) – Убеден съм, че всеки от вас сега мечтае да се забавлява с тази въртележка… (върти) – Какво?! Умори се да се въртиш…? Заспиваш…? Но децата искат още да се забавляват, не ти позволявам… А-а, искаш да им подариш своя сън? Знаете ли, нейните сънища са някак си странни… Сега ще видим какво сънува моята пъстроцветна въртележка…

ВЪРТЕЛЕЖКАТА: Елате-е-е-е! (прозява се) – Елате насам, заповядвам на всички… Погледнете ме, аз съм най-красивата въртележка! Но наоколо няма деца?! ( оглежда се) – Тъмно е, може би вече спят? Ох, изморих се да запов… Не, ще заповядвам! (прозява се) – Нека моите подчинени Кончето, Камиончето и всички останали цяла нощ да стоят будни! И ако някой поиска да ми се порадва, да ме събудят… (прозява се) – Ох, спи ми се… Хей, вие, заповядвам ви цяла нощ да сте нащрек! Аз заспивам… Така ще стана по-красива. Но за вас това не се отнася… (заспива)
КОНЧЕТО: (тропа с краче) – Значи така! Не стига, че през целия ден не подвивам крачета и все се въртя на едно място, ами сега и да будувам през нощта! Омръзна ми! Искам да се махна оттук… (тъжно) – Колко ли красиви неща има по света! Не ми се живее повече така… (обръща се към Камиончето) – Хей, Камионче, искаш ли да тръгнеш с мене?

*   *   *

МОМЧЕТО ОТ УЛИЦАТА

Приказка от Димитър Никленов

http://palmirabg.wordpress.com/2012/07/12

Ангелчо беше на шест години, когато реши да избяга от новите си мама и татко и отново да заживее на улицата. Искаше да си тръгне, защото не можеше да  свикне с дневния режим, който се налагаше да спазва и навиците, които трябваше да придобива. Каква досада – да си мие два пъти дневно зъбите, вечер да си ляга винаги в осем часа, да чете книжки и още куп неща. Оставяха го да спи сам в стаята с тапети, а когато затвореше очи, шарените ароматизирани завивки го караха да сънува страховити същества.

Една сутрин момчето остана за малко само и макар да знаеше, че  бягството ще притесни родителите му, изтича на улицата. Отвън все още не се срещаха много хора. Вятърът полюшваше слабичкото му телце и го тласкаше да върви напред, а зелените му очи търсеха някое тихо и необитавано местенце, където да се подслони. Той беше изплашен и се чувстваше самотен. Спомни си как преди две години неговата родна майка го беше изоставила заради бедността и заедно с още няколко деца си бяха построили колибка в най-затънтената част на парка.

Тръгна натам, като не преставаше да мисли за нея – дребна на ръст, с черна коса, бяло лице  и пъстри очи, които никога нямаше да забрави.

Бързо стигна до мястото в парка и легна направо на тревата. Усещаше студените капчици от утринната роса, но след дългата  безсънна нощ, заспа дълбоко. Скоро обаче дочу странен шепот. От изненада или от страх извика прекалено силно, но никой не го чу. Шепотът, който ту се усилваше, ту заглъхваше, се повтори още няколко пъти. Ангелчо се опита да отвори очи, дори му се искаше да скочи, но остана вцепенен. След третия път шепотът се превърна в силен звук и екна като далечно ехо във вековна гора. Тогава около момчето стана много светло, а когато се огледа, забеляза, че се намира седнало на пясъка на хълмист морски бряг. Вълните достигаха почти до него и плискаха босите му крачета, а вятърът нежно го милваше. Искаше му се да си поиграе с тях и една  вълна даже го плисна в лицето. Посегна с ръка, за да я улови, но тя  умело му се изплъзна от шепичките и побърза да се слее отново с огромното синьо водно пространство. Вятърът залудува и започна да го тласка към морето и той се отзова в една плитчина. Никога досега не беше изпитвало подобно чувство. Продължи да си играе с вълните, които го настигаха, плискаха и пак се оттегляха навътре в морето. Опита се да си поиграе на криеница с тях и се скри зад пластмасовия кош за боклук, но и тук вълните и вятърът го откриха. Падна голяма игра. Накрая Ангелчо седна уморен на пясъка.

„Колко е хубаво, когато някой иска да си поиграе с тебе!” размечтано си помисли той.

– Фу – у – у! Фу –у – у! – изфуча вятърът. – Аз мога не само да играя, но и да правя фокуси!

–   Ха, нима си вятър – фокусник?! – усмихна се Ангелчо. – За първи път срещам такъв вятър.

– Само си пожелай и ще видиш! – зашептя вятърът и за да му докаже, че може да прави фокуси, накара вълните да затанцуват оглушителен, вихрен танц. – Видя ли?! Мога да правя всичко! – гордо отбеляза той.

– А  можеш ли да правиш децата безгрижни?! – попита Ангелчо.

– Е, това не съм пробвал, но ще опитам! – отвърна вятърът и веднага си помисли, че може би не трябваше да споменава, че е фокусник, защото на Ангелчо веднага му се приискаха наведнъж няколко неща.

– Добре! Искам да има някой, който вместо мен, да си мие  зъбите, да ми оправя леглото – всичко, което ме карат да правя всеки ден мама и татко.

– Фу – у – у! Фу – у- у! Това е най-лесното… Фу –у -у… Фу – у -у… Фу –у – у.

Изведнъж слънцето за миг се скри, после отново изгря и около Ангелчо стана светло. Вятърът леко профуча и всичко утихна. Морето беше спокойно и нямаше нито една вълна. Ненадейно до Ангелчо се появи едно момче, което страшно приличаше на него, истински негов двойник.

– Здравей! Ето ме и мен, аз ще изпълнявам твоите желания! Какво искаш да направя?

Ангелчо го огледа няколко пъти от глава до пети с ококорени очи, сякаш си беше глътнал езика.

– Ама, ти кой си? Защо приличаш толкова на мене?

– Скоро ще разбереш – отвърна му момчето.

– Съгласен съм! Изпълнявай желанията ми, че нямам търпение. Първо – искам да ми направиш дворец от пясък. Донеси ми вода. Изкопай ров, за да не могат лошите да нападнат двореца!

Момчето изпълняваше стриктно заповедите му.

Някъде по обяд на Ангелчо му омръзна да се излежава на брега и да наблюдава момчето, пък и беше огладнял като вълк.

– Сега ми донеси нещо за хапване.

– Ще ти донеса, но ще ядем ли заедно?

– Не. Ти само ми донеси. Всичко е за мен, защото ти само изпълняваш моите желания!

След тези негови думи момчето изчезна.

– Знаех си, че за нищо не те бива …!” ядоса се Ангелчо. Но…ще повикам пак вятъра.  Хей, вятърко-о-о! Къде си? – многократно извика той, но и вятърът не се появи.

Само две вълни се озоваха при момчето, но този път бяха по-студени и то потрепери. Потропваше с крачета и продължаваше да крещи.

– Помощ! Няма ли кой да ми помогне? Гладен съм!…

Най-накрая откъм морето се дочу отново странният шепот.

– Пре –ста -ни –и -и да ви -каш вятъра! Хай-де -е-е можеш сам!

– Но аз съм гладен, не разбрахте ли –и – и?! – каза Ангелчо и легна неподвижно на пясъка.

Изглежда и вятърът беше наблизо и след като дочу думите му, профуча покрай него, а след това отиде навътре в морето, за да помогне на няколко платноходки, които се нуждаеха от него.

– Никой не ме иска…

– Пре –ста -ни да хлен -чиш! Ти сам мо -жеш да си по-мог -неш – продължаваше странният  шепот.

– Аз ли… аз?! – извика момчето и се досети за нещо, което го накара да се затича през глава по морския бряг. Спомни си как мама и татко му приготвяха палачинка с ягодов конфитюр, когато беше много гладно.

– Разбра ли?! –  момчето – двойник отново се беше появило.

Този път Ангелчо запази самообладание и попита:

–  Всъщност… ти кой си?

– Аз съм твоята добра половина, която винаги можеш да използваш – усмихна се момчето.

– Сега, след като я намери, пусни я в действие. С нея животът ти  ще бъде по- лесен и приятен, защото няма по – хубаво нещо на света сам да преодоляваш препятствията и така да оцениш грижите на мама и татко. Опитай и сам ще се увериш в това! – и изчезна.

Ангелчо го потърси с поглед. Но от него нямаше и следа. Огледа се и за вятъра. Но напразно. И него го нямаше. Гладът му беше преминал и той легна на топлия пясък. Затвори очи и колко време стоя така, никой не разбра. Но когато се събуди, отново беше в голямата стая, потопен не във водата на морето, а в шарените завивки. По крачетата все още усещаше хладината на вълните, а в мислите му звучаха думите на странното момче.

*   *   *

КЪДРАВЕЛКА

приказка
от
ПАЛМИРА ДИМНИК
ДИМИТЪР НИКЛЕНОВ

http://palmirabg.wordpress.com/2012/03/09

В края на малката кална уличка, в отдалечената циганска махала, се гушеше полусъборена кирпичена къщичка, боядисана в синьо, с прозорче, гледащо на изток и постоянно скърцаща вратичка. В нея живееше момиченце на име Божана, с големи черни очи, уста като паричка и дълги смолисти къдрици, разпилени чак до тънкото му кръстче – истинска красавица.
Наричаха я още Къдравелка, заради косите й. Родителите на Къдравелка бяха заминали на гурбет в чужбина и тя прекарваше дните със старата си баба и децата от махалата.
Една сутрин момиченцето излезе по-рано от къщи, спусна се по изровената от есенните дъждове уличка, взе едно клонче от отсечената липа и подкани двете бездомни кучета да я последват. Те веднага тръгнаха след нея, умилкваха се около краката й и я молеха да им подхвърли нещо за ядене. За съжаление не получиха нищо, защото малката им приятелка също беше гладна като тях. Вкъщи бяха останали само две сухи филийки хляб, които трябваше да сподели с баба си на обяд и на вечеря. Стройните тънки крачета на Божана, обути в старите, скъсани обувки на майка й, забързаха още повече.
Студеният есенен дъжд отново заваля и малката красавица потреперваше в износения закърпен анцуг, който наскоро й бяха подарили добри хора. Сега тя беше решила да се обади на приятелката си Цветелина, която живееше в центъра на квартала и единствена от всички винаги се обличаше с нови дрехи. Божана често затваряше очи и си мечтаеше:„Върви из града, облечена в изискани модни дрехи, а всички й се възхищават и обръщат погледите си към нея.” После тайничко си поплакваше, но никога не се сърдеше за това на баба си, защото добре осъзнаваше, че парите й не стигат дори за храна.
Точно пред къщата на Цветелина се беше събрала огромна локва дъждовна вода. Къдравелка се приближи до нея и изведнъж, незнайно защо, тя й заприлича на синьо езерце, по което плуваха лодки. После се видя седнала в най-красивата от тях – дървена, с висока мачта, на която вместо знаменца, се развяваха копринени лентички с нотни знаци. Божана не познаваше знаците, но беше чувала, че с тяхна помощ хората пишат и изпълняват музика.
Лодката се носеше като перце по кристално чистото езеро. Слънцето беше прогонило далече облаците и обливаше със светлина и топлина всичко наоколо.
Въздухът беше чист и ухаеше на борова гора. Цареше пълна тишина и спокойствие, а на душата й ставаше леко, леко…
Къдравелка затвори очи и потъна в сладък унес. И отново – чудо! Нежният ветрец, който развяваше прекрасните й къдрици, се усили, размърда нотните знаци и те сякаш оживяха, засвириха вълшебна мелодия. По прекрасна музика Къдравелка не беше слушала.
Това е чудо! Нима сънувам!? – пошепна тя и почувства непреодолимо желание този сън никога да не свършва.
Ей, Къдравелка е-е? Погледни нагоре е-е! – стресна я някакъв странен глас, а тя побърза да го потърси с поглед.
Ако си решил да ме събудиш, не искам! Ако пък искаш да станем приятели, тогава може!
И едното, и другото – отговори й странният глас.
Тогава остани там, където си. Аз искам да продължа с лодката и да слушам песента й.
Ха-ха-ха! – изсмя се гласът.
Защо се смееш?! Нима ми се подиграваш? – натъжи се мургавото момиче и дори му се доплака.
Смея се, защото си още глупава!
Сега пък глупава! Не те искам, няма да те потърся повече! – ядоса се Къдравелка и се обърна да другата страна. – Ще продължа да пътувам и да се наслаждавам на вълшебството край мен.
Не искам да те обиждам…Моля те, обърни се…Аз съм твоят сън…
Моят сън ли ? Моят сън! – любопитството надделя и Къдравелка се обърна. Не видя никого. Обърна се на другата страна – отново никой.
Кой си ти, дето ми се подиграваш? Нищо, че нямам нова рокля, нищо че едва сега се престраших да тръгна на училище. Аз също искам да имам приятели-и-и – проплака Божана.
Не се сърди и моля те, не плачи! Не очаквах това от тебе! Мислех си, че днес, след като баба ти обеща да ти купи топъл хляб и сирене, ще бъдеш доволна и щастлива.
Я не се подигравай! Ще се откажа от сиренето и хляба, направо ти го подарявам – само, ако всичко, което видях и почувствах преди малко, стане действителност и продължи…
Тогава, малка моя, ще ти разкрия тайната. Тази лодка беше твоя път в живота, който ти предстои. А музиката, която толкова много ти хареса, е твоя, собствена и ще я изпълняваш с прекрасни я си глас, когато пораснеш. Можеш да станеш голяма звезда, като най-ярките, дето светят на небето. Но аз съм до тук…Постарах се да ти помогна, а от теб зависи дали всичко това ще се сбъдне…Довиждане, малка моя Божана!…
Изведнъж Къдравелка се стресна. Беше застанала в средата на локвата. Обувките и чорапите й бяха подгизнали от водата. В първия момент се изплаши, но после бързо си припомни странния сън.
Аз трябва да уча, да науча нотите…да науча всичко, което преподават в училище…Само така мога да стана голяма звезда, каквато ми обеща сънят…и ще имам нови дрехи и обувки, ще ям всичко, което си пожелая и онова, което ми остане, ще раздам на бедните хора от квартала. Но затова трябва да уча и да се трудя. Вече всичко разбрах! Благодаря ти, мой странен приятелю!
За миг Божана забрави за мокрите чорапи и обувки и се понесе като стрела към училището. А в главата й отново зазвучаха вълшебните звуци от съня й, които щяха да я извисят до звездите.

*   *   *

ИСКРИЦА

приказка От Димитър Никленов



 Някога до върха на най-красивата планина се разпростирало малко селце. Трийсетината къщи били подредени като шевица на моминско коланче по двата бряга на пълноводната река. През лятото тя весело бълбукала и огласяла с песента си цялата околност, а през зимата, когато всичко се сковавало от студ, тя игриво се провирала под ледените парчета и носела хладина към равнината.

В къщата до дървеното мостче, което свързвало двете махали, живеело семейство млади ревностни християни. И тъй като сърцата им били изпълнени с много доброта, всяка втора година се сдобивали с по една рожба. И всички били момичета. Щом се родило веднага го кръщавали на името на онова цвете, което цъфтяло в момента на раждането му. Първото нарекли Латинка, второто – Зюмбюлка, последвали Маргаритка и Лаленка.

  Една сутрин селото се събудило от тревожния лай на кучетата. Небето притъмняло. Черни облаци се надвесели над малкото селце. Не след дълго завалял пороен дъжд. Деретата се напълнили с вода. Придошла и реката – мътна и бучаща. Тя отнесла дървения мост и двете махали останали разделени. Водата достигнала до праговете на къщите. Хората се изплашили. Никой не смеел да се покаже навън, а придошлата река успяла да повлече няколко къщи. В една от къщите живеело бедно семейство със своята седемгодишна  Искрица. Щом усетили какво става започнали да се борят със стихията. Те се мъчили да запазят и малкото, което имат, но най-много милеели за  живота на свидната си рожба. Не след дълго бурята и мътната вода отнесли малката дървена къща към равнината. Минута преди пороят да ги погуби, мъжът с последни сили успял да спаси Искрица. А той и жена му трагично загинали. Детето останало сираче. Тогава семейството ревностни християнин с четирите си дъщери, съжалили сирачето и го прибрали да живее при тях. Още първия ден заръчали на децата си да се отнасят към момиченцето като към собствена сестра.

  Така Искрица заживяла при тях, но никога не престанала да мисли  за родителите си, а и често усамотена си поплаквала за тях. От малка привикнала да не бъде в тежест на голямото семейство.

Тя се отличавала от другите момичета със своята хубост и най-вече с любящото си сърце. Нито веднъж не преставала да проявява милосърдие и уважение. Научила се да дарява с нежност и обич всичко, което я заобикаля, но най-силно обикнала жената, която от първия ден започнала да нарича мама. Искрица неотлъчно я следвала, както в къщната работа, така и в градината и много скоро поела домакинството изцяло, а семейството като свое.

След време Латинка, Зюмбюлка, Маргаритка и Лаленка пораснали станали големи девойки, пораснала и Искрица - красива и скромна девойка. Тъмно кестенявите й къдрици се спускали на вълни около снежнобялото й личице, на което греели като слънца две големи черни очи. Когато се усмихвала, по бузките й разцъфтявали трапчинки, а бялото й личице направо искряло.

 Така ден след ден, месец след месец времето минавало неусетно. Родителите на петте девойки остарявали все повече и повече, докато дошъл денят, когато без помощта на своите деца не можели да живеят. И докато Искрица се трудела из двора или пък приготвяла храна за възрастните си родители, Лаленка, Зюмбюлка, Маргаритка и Латинка,  не преставали  да се кипрят с новите си рокли и закачливо да надничат през прозореца. А щом минел някой момък покрай тяхната къща, те се показвали и започвали да се хвалят:

-  Погледни роклята ми. Тя е най-красивата на света! – започвала първа Маргаритка.

-   Моята пък е синя, има и бледожълта дантела! – не пропускала да се изпъчи Зюмбюлка.

-   Моята пък е от червено кадифе! – не се стърпявала Лаленка и изскачала пред другите.

-   Хайде, хайде, нима не забелязвате розовата ми панделка? – сърдела се Лаленка.

Така надпреварата понякога прераствала в шумна караница. Кавги се чували и в останалите къщи на селото.

 Хората започнали постепенно да се отчуждават, да ламтят за  много пари и повече имоти.

  Не след дълго родителите на петте момичета усетили, че идва края на земния им живот и ги събрали около тях. Посъветвали  ги никога да не забравят сестринската си обич и взаимното си уважение, да проявяват милосърдие и се грижат за онеправданите и пренебрегнатите от алчните и завистливи хора. След това напуснали  този свят.

 Искрица дълго плакала. Тя загубила отново много скъпи хора. Девойката често влизала  в стаята, сядала до празното им легло и тихичко все плачела, но скъпите и добри хора, вече ги нямало. Душата й се терзаела, но не преставала да помага на възрастните хора, които живеели в съседство до тях. Предлагала по филийка хляб на някой случаен минувач и си мечтаела един ден всички хора да бъдат щастливи.

 Веднъж като мислила за родителите си от очите й започнали да се стичат сълзи изведнъж усетила че до нея има някой. Обърнала се и що да види. До нея стоял беловлас старец. Той  се приближил до Искрица и изрекъл думите:

- Не плачи, дете мое! Твоите родители са вече там горе, при нашия Бог! Ти трябва да продължиш да живееш и да помагаш на хората, както досега. Не се страхувай от изпитанията и върши всичко с много любов и силна вяра! И не забравяй, че щастието е в твоите ръце!

Думите на стареца стоплили сърцето на Искрица и тя поискала да му целуне ръката, но той изчезнал. Тогава тя станала, излязла на двора, огледала се наоколо и побързала да посети една по една сестрите си, които вече се били задомили.

  Набързо им разказала за необикновената си среща със стареца. След това се изкачила на върха, на нейното любимо място до стария дъб, откъдето се виждало цялото село и още дълго време размишлявала за това, което й се беше случило.

 Планината била огряна цялата от слънцето и изглеждала многоцветна и красива.  А на нея й се искало да я прегърне и да полети като птица и да прегърне всичко пред себе си.

След още  две години Искрица, пораснала, омъжила  се за най-добрия момък от селото и живяла до дълбока старост, със своя любящ съпруг и трите си деца.
------------- ---------------------------- --------------------

НАЙЛОНОВА ТОРБИЧКА

ЧИСТАЧКА

МАГАРЕШКИ БОДИЛ

БЯЛО ТРЪНЧЕ

Първа картина

Музика. Град. Безлюдна улица. Бездомникът е до контейнер за смет.

БЕЗДОМНИКЪТ: В контейнера за боклук няма нищо! Хората все по-рядко изхвърлят старите си вещи.

ЧИСТАЧКА: Пак ли си тук? Отдръпни се, бездомнико, да не те измета заедно с боклука!

БЕЗДОМНИКЪТ: Мястото си е мое.

ЧИСТАЧКА: /Мете/ Я се разкарай!.Негово било мястото... Ух, писна ми всяка сутрин да срещам бездомници!

БЕЗДОМНИКЪТ: Ще се махна. Но утре пак ще дойда.

ЧИСТАЧКА: Ще те измета с ей тази метла! Така да знаеш.

БЕЗДОМНИКЪТ: /Вижда монета/ Я виж ти – монета! Все пак ми из-лезе късметът!

ЧИСТАЧКАТА: Дай ми я! Тя е моя. /Грабва му я /

БЕЗДОМНИКЪТ: Аз я намерих.

ЧИСТАЧКА: Аз чистя този район. Затова монетата е моя.

БЕЗДОМНИКЪТ: Гладен съм. Исках да си купя хляб

ЧИСТАЧКА:Потърси си друга... Леле, само как блести... Ммм. Дали пък не е златна!? От днес ще бъда богата!

БЕЗДОМНИКЪТ: Хубаво е, когато човек има късмет.

ЧИСТАЧКА:Абе, я се отдръпни, да се порадвам на богатството си. /Спирачки на автомобил. Чистачката пищи. Бездомникът й

помага да се изправи на крака/.

БЕЗДОМНИКЪТ: Удари ли се?

ЧИСТАЧКА: Не, нищо ми няма.

БЕЗДОМНИКЪТ: За малко да те прегази, на косъм беше.

ЧИСТАЧКА: Карат като луди. Имам си златна монета. Повече няма да мета. От днес ще мързелувам. Ще си купя нови дрехи и много храна./ Захвърля метлата. Виждат се ръце, които изхвърлят през балкон най-лонова торбичка и крака, които я подритват, после вятърът я носи из въздуха и попада до контейнера за смет./

БЕЗДОМНИКЪТ: Я, найлонова торбичка! Празна е.

ЧИСТАЧКА: /Забелязва найлоновата торбичка/ - Още един боклук! В нея няма нищо. Ще я пъхна в контейнера за смет.

НАЙЛОНОВА ТОРБИЧКА: Бъди внимателна. Боли ме.

ЧИСТАЧКА: Виж я ти, говори като човек!

БЕЗДОМНИКЪТ: Груба си. Нека й помогнем.

ЧИТАЧКА: Щом е празна, мястото й е на боклука. Камионът ще я изх-върли на бунището./ Хвърля я в контейнера/

БЕЗДОМНИКЪТ: Не бива да я оставяме на земята и да гние петстотин години.

ЧИСТАЧКАТА: Я не ми давай акъл!

БЕЗДОМНИКЪТ: Не те съветвам, а те поучавам. Земята не може да си поеме въздух от толкова много изкуствени и естествени боклуци... Да измислим нещо друго.

ЧИСТАЧКАТА: Ако беше толкова умен, нямаше да бъдеш до контей-нера за смет.

БЕЗДОМНИКЪТ: Природата е създадена за всички нас.

ЧИСТАЧКАТА: Мястото й е на бунището. Когото и да попиташ, това ще ти каже. Найлоновите торбички замърсяват природата

БЕЗДОМНИКЪТ: И хартиените също. Знаеш ли колко дървета загиват заради тях?!

ЧИСТАЧКА: Притрябвала ти е. Ти, бездомника, който няма пари за хляб... И какво ще сложиш в нея? Нищо. Ха, ха! Тръгвам. /Чистачката се скрива. Найлоновата торбичка излиза от контейнера./

ТОРБИЧКА: Нима не съм нужна на никого?!

БЕЗДОМНИКЪТ: Тук, на земята, всичко е възможно.

ТОРБИЧКА: Всеки от нас върши нещо полезно. Не ми ли вярвате?

БЕЗДОМНИКЪТ: Върне ли се чистачката, с тебе е свършено. Върви си по пътя.

ТОРБИЧКА: Много ти е лесно... Да вървя, но къде? Всеки ме подрит-ва, а в магазина не им се дават дори и пет стотинки за мене.

БЕЗДОМНИКЪТ: Ако знаех, щях да ти кажа накъде да вървиш.

ТОРБИЧКА: Не искам безмилостно да вися по дърветата и вятърът да ме отвява от едно място на друго.

БЕЗДОМНИКЪТ: Аз пък не искам да замърсяваш почвата.

ТОРБИЧКА: Никой от нас не желае да съсипва безразборно природата.

БЕЗДОМНИКЪТ: Ако се инатиш и не се скриеш, ще свършиш на бу-нището.

ТОРБИЧКА: Ти си човешко същество. Защо ми помагаш?!

БЕЗДОМНИКЪТ: Всеки има нужда от закрила. Да вървим двамата заедно. По пътя може да измислим нещо разумно.

ТОРБИЧКА: О, кей ! И тебе ли те изхвърлиха?

БЕЗДОМНИКЪТ: Доверих се на недобросъвестни хора и... Е, тя е дъл-га история...Някога обичах да пиша приказки... Да радвам децата с мои-те книжки, но... сега времената се промениха... Да тръгваме, докато не е станало късно.

/Бездомникът и Найлоновата торбичка тръгват/

Втора картина

Музика. Магарешкият бодил гордо се пъчи сред пустеещо поле.

БОДИЛ: Да оцелееш в безлюдно поле е направо геройство!

/ Встрани от него изскача Бялото трънче/.

БЯЛО ТРЪНЧЕ: Скучно е, когато си сам...

БОДИЛ: Малко бяло трънче, ти нямаш думата!

ТРЪНЧЕ: Ха, магарешки бодил! Един голям плевел.

БОДИЛ: Не крия, никна където си искам. Държа хората и животните на разстояние от мен. Но чуй ме добре! Аз съм ценна билка и съм известен в целия свят. /Бялото трънче отива при бодила. Оглежда го презри-телно./

ТРЪНЧЕ: Ха, ха, ха! Ако искаш да знаеш, моите листа вършат чудеса. Лекувам какви ли не болести. БОДИЛ: Ти си един фукльо!

ТРЪНЧЕ: Засегна ли се?

БОДИЛ: На това поле няма хора, няма ги и машините. Тъжно е без тях. Земята тъгува, защото няма кой да я милва.

ТРЪНЧЕ:Е, не се сърди! Да поспорим, или да поиграем на „Дай да те ритна отзад”.

ЧИСТАЧКАТА: /Появява се./ Чух, че сте лековити билки. Хайде, вед-нага ми помогнете!

ТРЪНЧЕ: Откъде се взе?

ЧИСТАЧКАТА: Идвам от големия град.

БОДИЛ: Аха. И защо?!

ЧИСТАЧКАТА: Намерих си... монета! И реших повече да не работя. Обаче парите свършиха, станах мързелива и сега никой не ме иска. И от мързела не мога да се отърва. Помогнете ми, и не ме гледайте като из-вънземно!

БОДИЛ: Ясно! Попаднала ли си на точното място.

ЧИСТАЧКАТА: Така ли, тогава ми съдействайте!

ТРЪНЧЕ: Не бързай ? Първо, да разберем какво умееш.

ЧИСТАЧКАТА: Ако ме карате да работя, веднага отказвам. Ако искате да ме нагостите, съгласна съм.

БОДИЛ: Не си ли много нахална!!

ТРЪНЧЕ: Земята се нуждае първо от човешка милувка и тогава ще те възнагради.

ЧИСТАЧКАТА: Будалкате се с моята личност? Ще си нараня ръцете.

БОДИЛ: Човешко същество, а не обича да се труди!

ТРЪНЧЕ: Начален стадий на развитие.

ЧИСТАЧКАТА: Не ми се слушат празни приказки.

БОДИЛ: Трудно е, когато някой не иска да се поучи от грешките си.

ТРЪНЧЕ: Всеки се нуждае от подслон и хляб. Но никой не иска да уважава останалите и да им помага. Много малко са тези...

ЧИСТАЧКАТА: По-добре да открия Бездомника. Той знае как да стана отново богата.

ТРЪНЧЕ: Тогава върви!

ЧИСТАЧКАТА: Хайде де, ще копая, да си наранявам ръцете. Отивам си... / Тръгва/

БОДИЛ: Някой идва...

ТРЪНЧЕ : Да се направим на невидими. / Скриват се/.

Трета картина

Музика. Бездомникът и Найлоновата торбичка се появяват до двете билки.

БЕЗДОМНИКЪТ: Тук ще си починем.

ТОРБИЧКА: Безопасно ли е?

БЕЗДОМНИКЪТ: Изглежда, че сме сами.

ТОРБИЧКА: /Към Бялото трънче./ Я, какво красиво цвете!! Я да го погледна отблизо.

БОДИЛ: Каква обида! Аз не съм никакво цвете. Боц! /Убожда я/

ТОРБИЧКА: Моля те, внимателно! Ще ме нараниш.

БОДИЛ: За да ти покажа, че не съм цвете!

БЯЛО ТРЪНЧЕ: Който не познава природата, означава, че нищо не знае.

ТОРБИЧКА: Имаш лилаво цветче?

БЕЗДОМНИКЪТ: Всеки идва на този свят, както природата го е създа-ла.

ТРЪНЧЕ: Представи си, не знаят кои сме!?

БЕЗДОМНИКЪТ: Не винаги успяваш да научиш всичко от необят-ността на знанията. 8

БОДИЛ: Известен съм в цял свят. Билката Магарешки бодил... Всеки я знае. Боц!

ТОРБИЧКА: Ха, ха, бодилче! Боцкаш, а! Но дългоухото магаре май много обича да те хруска?!

БОДИЛ: Така ще те боцна, че нищо няма да остане от тебе.

БЕЗДОМНИКЪТ: В спора се ражда истината, но сложете край!

ТРЪНЧЕ: Ух, колко си мръсна! От кой боклук се взе?

ТОРБИЧКА: В магазините за хората съм безценна необходимост. /Виждат се хора, които носят пълни найлонови торби с продукти./

ТРЪНЧЕ: Тогава защо идваш от боклука?!

БОДИЛ: Я се свести и веднага обясни!

ТОРБИЧКА: Бях заспала и...някой ме изхвърли през балкона. Знаете ли, аз съм направена от материя, която живее много дълго... повече от всички!

БОДИЛ: Явно си голяма шегаджийка!

ТРЪНЧЕ: Аз, който преминавам от едно състояние в друго, пак не мога да кажа, че съм вечен. Че ти ли...!?

БЕЗДОМНИКЪТ: Тук всеки иска да бъде доминиращ. Ще си потърсим друго място за подслон.

БОДИЛ: Човеците са с предимство. Ще помислим за вас.

ТРЪНЧЕ: В Закона на билките подобно нещо няма.

БЕЗДОМНИКЪТ: Всезнайковци!

ТОРБИЧКА: Човек ме погуби, човек ще ни помогне. А и моето жела-ние е да бъда полезна.

БЕЗДОМНИКЪТ: Гледай ги, съюзяват се!

БОДИЛ: Моите семенца вършат чудеса, но когато са всички заедно. Охо, и няма друга сила, която да ги победи.

БЕЗДОМНИКЪТ: Бодил, а природно умен!

БОДИЛ: Бездомник, но все пак... човешко същество. 9

Четвърта картина

Музика. Вятър. Завалява дъжд. Гръмотевица.

БОДИЛ: Задава се буря.

ЧИСТАЧКАТА: /Появява се кална, изподрана и изнемощяла/ Къде е Бездомникът? Веднага да ми намери още една монета!

ТОРБИЧКА: Това е чистачката.

ЧИСТАЧКАТА: Най-после ви открих. За малко не загинах.

ТОРБЧКА: Защо!?

ЧИСТАЧКАТА: Бездомникът ме превърна в мързелана. Сега той да ме избави от тази беда.

БЕЗДОМНИКЪТ: Хем ми открадна монетата, хем пък аз съм вино-вен... Поблазни те алчността.

ЧИСТАЧКАТА: Купих си нови дрехи, но пак съм си същата. Опитах от всички вкусотии, но сега пак съм гладна. Искам да се трудя, но мър-зелът ми пречи.

БЕЗДОМНИКЪТ: Аз не съм магьосник, сама си помогни!

БЯЛО ТРЪНЧЕ: Друг изход няма. /Гръмотевица/

БЕЗДОМНИКЪТ: Да се спасим от бурята, а после ще видим...

ЧИСТАЧКАТА: Мога ли да остана?

БЕЗДОМНИКЪТ: Когато някой е в беда – помогни му!

ТОРБИЧКА: Вятърът се развилнява.Не искам да ме отвее пак нанякъ-де!

БОДИЛ: Наистина ли ще оцелеем при тази страшна буря!?

ТРЪНЧЕ: Вятърът ще ми прекърши стеблото!

БЕЗДОМНИКЪТ: Заедно ще оцелеем. Но ако всеки мисли само за себе си – всички ще загинем.

ТОРБИЧКА: Уплашена съм до болка!

БОДИЛ: Цветчето ми! Загубен съм без него...

ТОРБИЧКА: Вятърът става все по-зловещ. Ще ме отвее-е-е!

ТРЪНЧЕ: Едва се държа на крачетата.

ЧИСТАЧКАТА: Аз ще застана така, че да ви пазя от вятъра.

ТРЪНЧЕ: Не става1 Стеблото ми ще се прекърши.

ЧИСТАЧКАТА: Ще опитам пак.

ТРЪНЧЕ:Така е по-добре.

БЕЗДОМНИКЪТ: Ако хората се грижеха за природата, щеше да има по-малко злини на земята...

ЧИСТАЧКАТА: Бодеш. Но ще те пазя.

БОДИЛ: Благодаря!

ЧИСТАЧКАТА: Хвани се за мене.

БЕЗДОМНИКЪТ: Мързелът и нехайството пречат на хората да пазят живата природа.

ЧИСТАЧКАТА: Ако имам внуци, ще ги науча на труд. С мързел нищо не се постига.

БЕЗДОМНИКЪТ: Всичко се постига с труд и с истински приятели.

ТРЪНЧЕ: А ти защо си без дом?

БЕЗДОМНИКЪТ: Дълга история...

ТОРБИЧКА: Колко случки съм виждала в магазина...

БЕЗДОМНИКЪТ: Всеки притежава ценни качества. Стига да има въз-можност да ги покаже. /Вятърът става свиреп..Гръмотевица./.

БЕЗДОМНИКЪТ: Задава се градушка.

БЯЛО ТРЪНЧЕ: Този път с нас е вече свършено.

ЧИСТАЧКАТА: Сега вече няма да оцелеем.

ТОРБИЧКА: Чакайте! Не се плашете! Аз ще ви помогна да се справим с бурята.

БЯЛО ТРЪНЧЕ: Шегуваш ли се?!

ТОРБИЧКА: Вярвайте ми. /Найлоновата торбичка се разтваря и ги покрива./

БОДИЛ: Какво правиш?!

ТОРБИЧКА: Пазя ви.

ТРЪНЧЕ: Истинско пъстроцветно чадърче! Вече не ни вали.

ЧИСТАЧКАТА: Сякаш сме под звезден похлупак!

ТОРБИЧКА: Това, ти ли си?! Гледай, гледай! Приличаш на директор на фармацевтична фирма.

БЕЗДОМНИКЪТ: Бях забравил какво е да си на сушина.

ЧИСТАЧКАТА: Съжалявам много... Ти си бил добър човек.

/Вятърът утихва. Бурята отминава./

БОДИЛ: С твоя помощ оцеляхме.

БЯЛО ТРЪНЧЕ: Невредими сме!

БЕЗДОМНИКЪТ: Как само го направи!

ТОРБИЧКА: Сега повярвахте ли ми, че мога да бъда полезна.

ЧИСТАЧКАТА: Аха.

ТРЪНЧЕ: Разбрах, че всеки има място на тази земя, стига да е полезен и да не вреди на другите...

БОДИЛ: В този вид, ти вече не си торбичка за продукти.

БЕЗДОМНИКЪТ: Да решим проблема. Амбицията и мотивацията ви-наги води до успех.

БОДИЛ: С моята лечебна сила, нали?

ТРЪНЧЕ: Забравихте ли за мен?

ЧИСТАЧКАТА: Аз имам две ръце.

/По безплодното поле никнат цветя - лилави, червени, жълти./

ЧИСТАЧКАТА: Каква красота, колко щедрост и радост ни дарява по-лето! Ще им се порадвам отблизо. / Скрива се/

БЕЗДОМНИКЪТ: Вие, билките, сте лековити. Но ето, какво искам от вас.

БЯЛО ТРЪНЧЕ: Нали е директор на фармацевтична фирма...

БЕЗДОМНИКЪТ: Моля, моля! /Бездомникът милва Магарешкия бо-дил, Бялото трънче и Найлоновата торбичка. Тя се превръща в мно-гоцветен балон./

ТОРБИЧКА: Това аз ли съм!? Ставам неудържима. Полита-ам...

БОДИЛ: Колко е хубаво да те милват!

БЕЗДОМНИКЪТ: Обичта обединява всички и заедно вършим чудеса! /Найлоновата торбичка полита/

БЕЗДОМНИКЪТ: Полетя към далечна планета.

ТРЪНЧЕ: Може би там има разумни същества, които да се погрижат за нея ... за своята планета.

БЕЗДОМНИКЪТ: Да. Има. И ще я върнат обратно, без да замърсява нашата земя.

ТРЪНЧЕ: Когато природата я поиска.

БЕЗДОМНИКЪТ: Не съжалявай, ще се върне!

БОДИЛ: Колко е сложно всичко около нас!

БЕЗДОМНИКЪТ: Ние сме част от живата природа. Тя има способ-ността да ни направлява и контролира.

БОДИЛ: Нелепо е да живеем само заради себе си.

БЕЗДОМНИКЪТ: Природата принадлежи и на тези, които ще дойдат след нас, на следващите поколения.

ЧИСТАЧКАТА: /Идва. / Имах работа. Тя успя да ме излекува от мър-зела и съм толкова доволна и щастлива! Но...не успях да се сбогувам с найлоновата торбичка. Толкова съжалявам!

БОДИЛ: А тя лети-и-и, лети-и-и...

Песен за финал.

Да си голям,

не е предимство.

Да те е страх,

си просто беззащитен.

Да вярваш в себе си

означава да победиш.

Без приятели...

попадаш във вечен капан.

Край

*  *  *

ГЕРОЙ БЕЗ ОПАШКА

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

РАДAH – актьор

ПЕЯ – актриса

Тази история може да се случи в театъра, в детската градина, а защо не и на автобусната спирка. Достатъчно е да се срещнат двама ак-тьори. Радан да е в творческа почивка, а Пея да е пропуснала поредно-то си турне. А дали това е така? Или всичко е на ужким...? Сами пре-ценете. Музика.

РАДАН: (Чете вестник) – Супер... Готино... Интересно... Блестя-ща театрална кариера... Светкавична реакция... Ох...ле-ле, ужасна сметка за

ток! Промоция в МОЛ-а... Ай, ай, а какъв звяр! Какво разточителство на пари?

ПЕЯ: (натоварена с всевъзможни неща – куфар, чанта, голяма фее-рична шапка, чадър, със сандвич в уста и още какво ли не, се изпречва на пътя му.) – Изоставиха ме... Можеха да ме почакат. Бяха ми нужни само пет минути, за да си изям закуската.

РАДАН: (продължава да чете) – Три врабчета се изпокарали насред пътя за едно нищо и никакво семенце от шишарка.

ПЕЯ: (изкрещява му буквално в лицето) – Изпуснах автобуса! Заради този куфар, заради сандвича в стомаха и... заради тебе. Можеше поне да ми звъннеш по мобилния... Направи нещо!

РАДАН: (поглежда я разсеяно) – Значи автобуса?! Сандвич... стомах...и заради мене... Хайде де, заради мене! Вчера защо ми се разсърди?

ПЕЯ: Да ти съм се сърдила?! Ами..., аз не помня...

РАДАН: Тогава ще ти припомня... Отказах ти да играем заедно в пиеса-та за крокодили... Отмести се! Пречиш ми да се разсейвам, актьор в по-чивка съм!

ПЕЯ : Аз пък съм актриса в действие! И ако не ми помогнеш, всичко ще отиде по дяволите...

РАДАН ( тайно поглежда към куфара) – Де да можех.

ПЕЯ : Влез ми в положение, пък може и да успееш!

РАДАН: (оставя вестника, оглежда я, не се съгласява и философски заключава) – Когато съм на работа – работя, когато си почивам – почи-вам.

ПЕЯ: Вгледай се, и ще ме разбереш.

РАДАН: (провокиран, не сдържа любопитството си, отива до куфара, отвътре чува силен шум и изплашен се дърпа назад) – Боже мой, вътре има страшни неща!

ПЕЯ: (паникьосва се) – Взела съм чужд куфар?! (шум, заляга на земя-та) – Искат да ни сграбчат.

РАДАН: (окопитва се, изправя се, прави крачка назад, после крачка напред и внимателно се взира в куфара) – Изхвърли го! Може да са те-рористи! (чува се още по-силен шум, изпокриват се, куфарът се отваря, шумът придобива звук на цвърчене и от него изкача цяла армия мишки)

МИШКА: (задъхано) – Цър - цър!

МИШКА: (изненадана) – Цър! Кой ни повика тук?
МИШКА: (потресена от обстановката) – Ле-ле, какъв беден квартал! Да бях си стояла в индустриалната част на града!

МИШКА: (втренчено и сърдито) – Цър! Наоколо има само начумерени и намусени деца. Сякаш от пет дена не са вкусили нищо...!

МИШКА : ( с безразличие) – Цър, и почти празен МОЛ!

(фръцка се около останалите мишки) – А да знаете, в моето квартално магазинче, какво блаженство цари! Разхождам се на воля, похапвам си каквото ми падне през кафявите ми очички и никой не ми прави забе-лежка.

МИШКА: (говори надменно) – Цър! Аз ви изцвърках! Да ви съобща... съобщението, което е в моята умна главица. Важно е. Мои скъпи братя и сестри, мишчици, мишоци и малки сиви недоносчета, събрах ви на днешното заседание, за да ви обърна внимание на един крайно обезпо-коителен проблем – появиха се всевъзможни твари, поругали нашата миша чест, и аз ви предупреждавам: оставим ли се в техните ръце - по-губени сме! 15

МИШКА: Престани, тази форма на общуване отдавна е остаряла... От-мина времето на ораторите. Давай по същество.

МИШКА: Цър! Пак тоя фукльо! Да бях си чатила с приятели!

МИШКА: Цър! Този път ще говоря истината. Наблизо има нов магазин, а в него – чували с пшеничени зрънца!

МИШКА: Цър! Говориш за жълтия магазин. Там е опасно!

МИШКА: Забрави за безвъзмездното присвояване. Измисли нещо дру-го...

МИШКА: Цър! Там не се ли крие черната Урсула? Котката, която още живее със старата си слава.

МИШКА: Не ме е страх от никаква Урсула. Тя падна вече от голямата сцена. Сега се умилква на един миши избраник, изоставена е, отритната е от всички продуценти. Претърпя пълен провал в шоубизнеса. Който е навит, да тръгне с мене!

МИШКА: Цър, ще се заема с нещо по-смислено... (скрива сe)

МИШКИ: (в хор) – Хайде, върви, опитай и се върни! Пък тогава ще цвърчиш. (мишките се изпокриват)

МИШКА: (остава сам) – Цър. Ще им докажа, че съм смел... Страхлив-ци! (тръгва, спира сe) – Май треперя! Ами... треперя! От вятъра е. (тръгва, тананика си, пее, попада в „зеления магазин”, открива чува-

лите със пшеничени зрънца) – Ето ги зрънцата. Едри, сочни и пълни с витамин „С”, витамин „Д”, витамин „А” и витамин „В”, другите... не ги знам. (граби, хитрува, слага чувала на гърба си и той го събаря. В това време пред него застава Урсула и той се стъписва.)

УРСУЛА: Мяу-у-у, хей малкия, колко си само енергичен, не бързай, поостани! Нека се опознаем, нека ти се порадвам! Отдавна не съм заста-вала лице в лице с моите почитатели... Да си поиграем на гонилка?

МИШКА: (трепери от страх) – Защо да играем!? (опитва се да избя-га)

УРСУЛА: (изпречва се пред него) – Мяу-у-у! С този тежък товар не можеш да избягаш. Ах, ах, ти си бил и красив! Когато бях на голямата сцена, всеки се възхищаваше от мене, а сега... дърта котка! Била съм посмешище. Мяу-у-у! 16

МИШКА:Добре е да си вървя по пътя.

УРСУЛА:Че тук, не е магистрала!

МИШКА: (страхливо) – Ти си нашия най-голям враг. Цър -цър!

УРСУЛА : Не, приятел съм ви! Да си поиграем на любимата ми игра. Аз гоня – ти бягаш. Ако победиш, ще получиш още един чувал с пше-ничени зрънца.

МИШКА: Цял чувал с пшеничени зрънца!! Голямо плюскане ще падне. Добре, съгласен съм!

УРСУЛА : Хайде, ти тичай, аз гоня.

МИШКА: (треперейки побягва, но се спира) – Да го оставим за друг път! Не мисля, че ще се справя.

УРСУЛА: Мяу-у-у! (бавно пристъпва към него) – После ще бъде късно. Тичай, тичай, тичай... (започва играта..., след изморителна гонитба, мишката попада в лапите й.) – Сега ще те изям! (държи го здраво)

МИШКА: (изплъзва й се) – Ще ми развалиш кожухчето!

УРСУЛА : (прави се на бавна и неопитна) – Мяу-у-у, още малко и ще победиш. Хайде, мини от тази страна. Скоро ще добия опит и в борчес-кия бизнес.

МИШКА: Цър, пак ти се изплъзнах!

УРСУЛА: ( улавя го, борба между двамата ) – Колко съм добра в но-вата си роля! Сега ще те схрускам!

МИШКА: (отскубва се и побягва) – Цър, пощади ме, нали това е игра?!

УРСУЛА: Животът е пълен с изненади, драги ми Мишоко!

(започва борба между двамата и тя му откъсва опашката) – Мяу – у –у, така ти се пада! (изчезва)

МИШКА: Сега, съм без опашка... (едва пристъпва, измъква се от ма-газина и се връща при останалите мишки, като прави всичко възможно да скрие откъснатата опашка) – Цър, къде сте-е-е? Върнах се.

МИШКА: ( показва се и подигравателно) – С чувала ли?!

ВСИЧКИ МИШКИ: (излизат една по една и в хор) – Има ли зрънца? 17

МИШКА: (крие откъсната си опашка) – Зрънца не ви донесох, но по-не ви отървах от застаряващата звезда Урсула. (сяда върху откъсната-та си опашка) – Вече никога няма да напада мишки, дадох й добър урок! (разпалено обяснява) – Урсула ме посрещна със зелените си очи, оплака ми се, че не я искат на голямата сцена. После ме покани на парче кекс със стафиди и орехчета. Наядох се обилно, а тя продължи ми дава подаръци... Взех си и зрънца. На тръгване поиска и да си поиграем. Съгласих се веднага. И така я погнах из склада, че не видях къде се скри. Цър -цър. Това е!

МИШКА: ( смее се) – Цър, цър. Ти си бил истински герой!

МИШКИ: (в хор) – Да, той е герой! Герой без опашка. (скриват се)

МИШКА : Цър, може да стана разследващ журналист.

МИШКА: ( заразително се смее ) – Без връзките на Урсула?! Това е абсурд. (изчезва)

МИШКА: (пристъпвайки бавно и гузно)– Цър- цър. (Скрива се )

РАДАН: (ослушва се) – Тихо е... Започвам да разбирам. (опипва се) – Живи сме.

ПЕЯ : (хитрува): Бъди внимателен!

РАДАН: Отварям си очите! (двамата, застанали до куфара, дочуват шумолене на гора, след това весела глъч и радостно подвикване)

КОЗЛЕ: Тра-ла-ла... Тра-ла-ла! Хоп! (безуспешно се премята) – Не ста-ва. Имам си всичко: краченца, ушички, рогца. Но без добър акробатичен номер, едва ли някой ще ме забележи! А колко е прекрасно да си извес-тен и велик!

ПАЯК: (тайно се промъква) – Хей, Козле! Приближи се и ще ти споде-ля тайната. Като ме чуеш, ще можеш да се издигнеш ча-а-к до небето.

КОЗЛЕ: (отива до паяка) – На празника ще бъда с най-готиния номер! Ще отида при него. Едва ли ще ми напакости!?

ПАЯК: (хитрува) – С мрежата на великия и могъщ Паяк, стават чудеса. Ела да видиш със собствените си очи. Але-е-е, хоп... (премята се в мрежата си) – Видя ли!? 18

КОЗЛЕ: (с любопитство) – Правиш го чудесно...!

ПАЯК: Ще те науча. Но, първо ми доведи пеперудката с пъстрите крилца, искам да я помилвам. Така крилцата й ще заблестят! (смее се, потулва се, тайничко наднича ) – Хайде, върви!

КОЗЛЕ: (отива до пеперудката) – Само ти можеш да ми помогнеш...

ПЕПЕРУДКА: Аз!? Толкова съм малка...!

КОЗЛЕ: Имам очички и гледам добре. Какво толкова има?! Искам само да се приближиш до паяка и той да те помилва.

ПЕПЕРУДКА: До този злодей! Никога...

КОЗЛЕ: Кажи направо, че не искаш да ми помогнеш! Паякът е най-великият и той може да ми начертае пътя на моя бъдещ успех...

ПЕПЕРУДКА: Той е жесток и погубва всеки когото срещне по пътя си. Само като си помисля за него..., страх ме побива.

КОЗЛЕ: Обещавам ти,че няма да ти стори зло.

ПЕПЕРУДКА: (съгласява се) – Ами..., добре! Ще дойда с тебе. Щом мога да ти помогна, да вървим. (неуверено се приближава до паяка)

КОЗЛЕ: (обръща се почтително) – О, мъдри и премъдри господин Па-як! Ето ни! Изпълних желанието ти, сега чакам да ми разкриеш твоята тайна...

ПАЯК: (хвърля мрежата си върху пеперудката) – Това е моята тайна! Най-после тя ми падна в мрежата! Какви сладки крилца! А ти, нафука-но, глупаво козле, махай се! Какъв наивник?! Откога се мъча да уловя тази пъстроцветна пеперудка... Сега ще я схрус-кам.

ПЕПЕРУДКА: (изплашена) – Помощ!!! Помощ!!! ...Не ме наранявай! Крилцата ми!

КОЗЛЕ: (объркано, после се съвзема) – Пусни я! (опитва се с подскоци да докосне мрежата на паяка) – Пусни я! Ти ме излъга! Аз ти повяр-вах... Ти си лъжец и злодей!

ПАЯК: Ха-ха-ха! Премятай се колкото си искаш. А аз ще се насладя на пеперудката.

КОЗЛЕ: Не я наранявай, че... знаеш ли?

ПАЯК: Хайде де, стигни ме!

КОЗЛЕ: Само да си посмял...!

ПЕПЕРУДКА: Не ме наранявай, моля те... Крилцата ми...

КОЗЛЕ: (засилва се и така силно се превърта във въздуха, че рогцата му улавят мрежата на паяка и той тупва на земята) – Сега е мой ред да ти дам един хубав урок!

ПАЯК: (отскубва се и побягва) – Боли-и-и... Нещастник... Скоро пак ще се срещнем...(скрива се)

КОЗЛЕ: (помага на пеперудката да стъпи на крачетата си) – Нарани ли те?!

ПЕПЕРУДКА: Друг път не вярвай на никого безрезервно. Ние, живо-тинките, сме като хората, различни... непредсказуеми. А ти... как само полетя-а-а във въздуха! Като истински акробат!

КОЗЛЕ: Нима открих тайната!?

ПЕПЕРУДКА: Не разсъждавай много, а бъди уверен в себе си! И моля те, отмести се малко. Искам Слънчо да стопли крилцата ми, за да мога да полетя. ( наслаждава се на слънцето и литва към цветята)

КОЗЛЕ: Колко много чудеса има на света! (премята се) – О-па -а, о-па-а... Ех, че хубаво! (чува се гръмотевица, преди да се скрие, разузнава какво се случва)

БЯЛО ОБЛАЧЕ: (лети над тях) – Ехо-о-о, идвам при вас... Да поигра-ем на моята игра, пръсканица-а-а! Аз ви поръсвам с роса, а вие ще тича-те и ще се смеете. А после, на „полюлей ме, люлчице”!

ЧЕРЕН ОБЛАК: (блъска се в бялото облаче) – Ще отидеш, ако те пус-на.

БЯЛО ОБЛАЧЕ: Нима искаш да провалим празника на приятелите, да им отнемем радостта?! Веднага се отдръпни от мене!

ЧЕРЕН ОБЛАК: Измитай се, докато не съм те превърнал в гръмотеви-чен облак. Ние, облаците, сме създадени да ходим по небето, а не по земята! (гръмотевица) – Искам всички да се

страхуват от мене! Ти също използвай умело силата си! Ако ти не го направиш, аз ще ги унищожа.

БЯЛО ОБЛАЧЕ : Бъди добър с приятелите ми, умолявам те!

ЧЕРЕН ОБЛАК: (смее се) – Ха-ха-ха! Не се унижавай заради тези дре-босъци... Нищо не разбираш! Нищо-о-о-о! (приближава се до бялото облаче) – Ето така! (Блъсва се в него, чува се гръмотевица)

БЯЛО ОБЛАЧЕ: Не ги докосвай!

ЧЕРЕН ОБЛАК: Нека се страхуват! (чува се гръмотевица, блясва светкавица) – Ще ги унищожа-а-а! (Спуска се по-близо до полянката, където са козлето и пеперудката)

КОЗЛЕ: (изскача и се обръща към черния облак) – Щом си толкова смел, да си примерим силите.

ЧЕРЕН ОБЛАК: Ти ли, дребосък такъв, ще си мериш силата с най-могъщия черен облак на небето!? Сега ще те довърша. (гръмотевица) – Усети ли я?

КОЗЛЕ: ( тича ) – Дори не ме докосна. Още малко, още малко!

ПЕПЕРУДКА: Пази се-е-е.

КОЗЛЕ: Нима забрави за моята тайна?!

ПЕПЕРУДКА: Сега е по-различно и ... по-страшно.

КОЗЛЕ: Само гледай!(сочи рогцата си, подскача) – Чакам те черен об-лако-о-о! (умува, след това се засилва и прави много висок скок, блъсва се в черния облак)

ЧЕРЕН ОБЛАК: (гръмотевица) – Ето ме глупако-о-о... (блъска се в козлето/ Но какво става с мене?! Аз... аз се изливам се... Стопявам се- е-е!! Оставам без сили и мощ... Изчезвам....

(изгрява Слънчо)

ВСИЧКИ ЦВЕТЯ: Успя! Успя! Поръси ни с капчици свежа вода!

БЯЛО ОБЛАЧЕ: Приятели-и-и! Вие победихте!

КОЗЛЕ: Приятелството победи! Да поиграем на „полюлей ме, люлчи-це”? (смеят се и с игра се скриват)

БЯЛО ОБЛАЧЕ: Идвам при вас! Чакайте ме-е-е-е! (започва игра)

РАДАН: (показва се ) – Е, май си имала право! Заслужаваше си да играя заедно с тебе .

ПЕЯ: Децата заслужават по-добър свят, с по-добри герои. Нима си по-мисли, че заради един куфар ще проваля представление-то?!

РАДАН: А аз да ти изглеждам наивен!? Какво е животът на актьора без театър?

ПЕЯ: (смее се) – Без сцена, без турнета и без усмивките на децата...

РАДАН: Е па...нищо...

Музика

край

*  *  *

ПРИКАЗКА ЗА СВЕТОФАРА

От Димитър Никленов

УЧАСТВАТ:

Светофар

Чайка

Бафот- голямо куче

Алай - малко куче

Котенце

Знам - папагал

ПЪРВА КАРТИНА

Утро. Слънцето бавно огрява града. Кръстовище. Светофарът се опитва да светне, но не успява. В това време светлинен лъч го осветя-ва. Чува се силен шум, трясък, сирена на полицейска кола и всичко утихва.

ПАПАГАЛ: (маскиран с дрехи на човек - очила, шапка и шал, тайно се промъква до Светофара) – Ах, ти... нещастник такъв! Сега ще разбереш кой е папагалът Знам! (кълве го) – Така ти се пада!

СВЕТОФАР: Престани-и-и… Ще ме повредиш. Утре няма да мога да упътвам!...

ПАПАГАЛ: (продължава да го напада от всички страни) – На ти… Ще те направя на парчета, така, че да не можеш да упътваш… Заради тебе никой не поглежда шарената ми опашка… (кълве го) – Ето ти…

СВЕТОФАР: Моля те, боли ме- е-е!

ПАПАГАЛ: Сега ще те унищожа!... (чува се силен трясък, после нас-тъпва тишина) – Край! Свърших си работата. Отлитам, докато никой не ме е видял. (отлита) 23

СВЕТОФАР: (стене) – Ох,ох,ох… Не мога да светна. Нима е възможно така да упътвам...! Скоро ще се съмне. Автомобилите ще тръгнат по улицата, а пешеходците…, пешеходците ще бъдат в опасност, защото няма да знаят как да пресекат уличното платно… Каква беда! Когато аз не мога да светя тук, колите и пешеходците насочват моите приятели – пътните знаци, пешеходните пътеки и белите линии на асфалта… Но те изнемогват, защото движението е толкова голямо! (напълно се съмва)

ЧАЙКА: (каца до Светофара) – Опа -а-а, май се заблудих! Няма кой да ме упъти. От дългия път крилата ми вече не държат тялото!... По-добре да опитам да вървя с краката си. Така ще имам възможност да срещна някой по пътя си и да ме упъти…

(забелязва Светофара) – Ха, ти кой си? За първи път виждам такова страшно нещо, с толкова жици по себе си – чудовище! Навярно само пречиш... Хайде, отмести се…

СВЕТОФАР: (с последни сили) – Аз съм Светофар…, Светофар! И не съм никакво чудовище, а упътвам, упътвам, но повече няма да мога...

ЧАЙКА: Какво?! Казваш, че упътваш? Ами тогава..., упъти ме! Аз съм Чайка и идвам от езерото с най-високите папури. Тръгнала съм да търся най-ценното и най-прекрасното нещо на света... (оглежда Светофара от всички страни) – Ле-ле-е-е! Какви са тези жици, които стърчат от тебе?! Като те гледам, и... настръхвам!

СВЕТОФАР: Злосторник ме нарани и сега не мога, не мога да упът-вам… Скоро напълно ще угасна!

ЧАЙКА: Но моля те, не унивай! Хей, отвори очи! Искам да ми кажеш как да открия нещото! Мълчиш… Тогава как да се ориентирам в този голям и шумен град? Скоро в навалицата някой може да ме стъпчи!

КОТЕ: (тайничко се промъква зад Чайката) – Мяу-у-у! Ти ли грачиш така? Не стига, че през целият ден бучат тези 24

автомобили, ами още не се съмнало, а ти нарушаваш спокойствието ми, мяу-у-у!

ЧАЙКА: Аз само искам…, искам…

КОТЕ: Само не ми искай услуга!

ЧАЙКА: Някой трябва да ме упъти. Толкова ли са лоши тези автомоби-ли?!

КОТЕ: Мяу-у-у, само като си помисля как се задъхват по уличното платно, козината ми настръхва. Тези БМВ-та, ако им паднеш, веднага те прегазват, дори не ти свиркат с клаксона. Всъщност..., ти коя си ?!

ЧАЙКА: Чайка съм. Идвам от езерото с най-високите папури. Там цари божествено спокойствие. Но аз, аз искам да знам повече за света, който навярно е много по-интересен!

КОТЕ: Мяу-у-у! Аз съм котето Бона и живея в най-шумния град. Ах, как се дразня, ах, как се дразня, когато някой пресича уличното платно където му попадне! А ти защо не летиш?!

ЧАЙКА: Уморих се да летя и си помислих, че като вървя из големия град, по-лесно ще открия най-ценното и най-прекрасното нещо на света.

КОТЕ: Страшно е, но не се предавай! Спазвай знаците за движение и ще стигнеш там, закъдето си тръгнала. Тук Светофарът упътва и най-големите, и бързи автомобили. И най-бавните баби и дядовци, и бащите, и майките заедно с децата. Но за съжаление, както виждат моите зеле-никави очички, е повреден. И кой ли го направил?! Това за сега не ме интересува...

ЧАЙКА: Ти ще ми помогнеш ли?

КОТЕ: А какво ще ми дадеш?

ЧАЙКА: Имам само две рибки. Носех ги за всеки случай. Ако огладнея. Но едната ще ти я дам. 25

КОТЕ: Добра си. Мяу-у-у! Слушай! Само папагалът Знам може да ти помогне. Той знае всичко – пътните знаци, имената на улиците. Но ти сама трябва да отидеш при него.

ЧАЙКА: Къде живее?

КОТЕ: Тръгваш направо, стигаш до ъгъла на другата улица, веднага завиваш надясно. Обръщаш се наляво и виждаш къщата му. Той е най-умният и всичко знае. Ха-ха-ха! (смее се подигравателно и се скрива)

ЧАЙКА: Хей, почакай! Надясно, наляво..., но аз не знам какво означава това. Няма ли кой да ми каже как да се движа по улицата?(тръгва, връ-ща се обратно, объркана) – Не става... Не мога! Помощ! (вайка се, пла-че)

ВТОРА КАРТИНА

АЛАЙ: (влиза с книга в лапите, забелязва Чайката) – Баф, за малко не катастрофирахме. Защо вървиш по платното, а не по тротоара!? Пеше-ходците вървят по тротоарите. Май нищо не знаеш от правилата за дви-жение?(посочва книгата) – Слушай, в тази книга е обяснено всичко за безопасното движение, има и 100 картинки!

ЧАЙКАТА: Така ли?!

АЛАЙ: Автомобилите се движат по платното, а пешеходците – по тро-тоара! Ти сега си Чайка – пешеходец, значи трябва да вървиш по трото-ара! Ако няма тротоар, трябва да вървиш отляво, край платното. А пе-шеходецът, който идва срещу тебе, тоест аз – отдясно. Разбра ли? Тряб-ва да го научиш, за да не пострадаш! Но в книжката не пише как се ре-монтира светофар!

ЧАЙКА: Извинявай! Трябва да намеря папагала Знам. Само той може да ми помогне.

АЛАЙ: (замисля се) – Ах, този бърборко! По-добре попитай Светофара. Той поне е наблизо.

ЧАЙКА: Светофара ли? Току-що се запознах с него, но вече не може. Болен е неизлечимо.

АЛАЙ: Баф! Казвах му да не стои денонощно на кръстовището, но той не ме послуша. Сега е болен... Знаеш ли какво може да се случи? (отива до Светофара) – Баф, но той не е болен, а някой злосторник го е повре-дил. Кой ли го е подредил така?!

ЧАЙКА: Не знам. Ще ми кажеш ли как да открия папагала Знай?

АЛАЙ: Престани с този па-па-па-пагал. Тръгваш надясно, завиваш на-ляво, пресичаш уличното платно на пешеходната пътека. Остреща е къщата на Знам.

ЧАЙКА: Почакай! Напълно се обърках. Какво е пешеходна пътека? ...Не съм чувала за подобно животно!

АЛАЙ: Ти шегуваш ли се?! Че кой не знае какво е пешеходна пътека?! Дори и тези палавници…(посочва децата в залата)

ЧАЙКА: Те може, но не и аз. Какво е пешеходна пътека?

АЛАЙ: Слушай ме добре. Пешеходната пътека прилича на зебра. Ти виждала ли си зебра?

ЧАЙКА: Това пък какво е? Яде ли се, пие ли се?

АЛАЙ: Знаех си… Невежеството е навсякъде…зебрата е едно

е-е-е-й такова голямо животно и живее в Африка! Магаре виждала ли си?

ЧАЙКА: Виждала съм.

АЛАЙ: Зебрата е нещо като магаре, само че кожухът й е на бели и чер-ни ивици. И точно с такива ивици боядисват онези места на уличното платно, където пешеходците могат да пресичат. Но това не ги предпазва напълно от нахалните автомобили, които с пушека си дори дразнят си-ните ми очи. Затова трябва да се оглеждаш. Е, сега си върви…Аз съ-що…

Чао-о-о! (скрива се)

ЧАЙКА: Пак сама трябва да се оправям…(тръгва)

ТРЕТА КАРТИНА

БАФОТ: (върви, прозява се, подпира се на метлата) – Колко е сладко да спиш! Някой все още си дремят в легълцата, а аз трябва да мета ули-цата! (прозява се) – Ще седна на метлата да си почина. После ще про-дължа... (забелязва Чайката) – А ти коя си?

ЧАЙКА: Аз съм Чайката от езерото с най-високите папури и съм тръг-нала да търся най-ценното и най-прекрасното нещо на света, а къде ще го открия, това може да ми каже само Знам... Ще ми посочиш ли пътя, за да го намеря?

БАФОТ: (става от метлата и внимателно се оглежда) – Баф, ти пти-ца ли си?

ЧАЙКА: Да! Щом имам крила и мога да летя. Като папагала Знам. А ти кой си?

БАФОТ: Бафот... и отговарям за хигиената на това кръстовище. А папа-галът е всезнайко. Напоследък…(озърта се) – никак не ми харесва. А най-ценното нещо на света е да спиш, (прозява се) а най-прекрасното нещо е да притежаваш огромен кокал.

ЧАЙКА: О, не… Не е това. Друго е, но какво точно... и аз не знам. Да беше здрав поне Светофарът...

БАФОТ: (поглежда към него) – Не може да бъде! Целият е изпочупен. Сега ще стане такава бъркотия, че… Трябва да му помогнем… Кой ли го е направил? Кой?! (мисли) – Да проверим. Но първо да отидем при папагала Знай.

ЧАЙКА: Значи ще ми помогнеш?! Благодаря ти! (тръгват)

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

Градът постепенно се събужда. Чуват се автомобилни клаксони. Чай-ката и Бафот пристигат до къщата на папагала.

БАФОТ: Ето, това е къщата на папагала. Попитай го каквото си искаш. А аз…(отново се оглежда и се скрива зад ъгъла на улицата) – Не каз-вай, че съм тук!

ЧАЙКА: Хей, господин Знам, покажи се! Идвам при тебе, за да ме упъ-тиш.

ЗНАМ : (чува се шум в къщичката му, прозорчето светва и той се по-казва) – Кой ме буди толкова рано?!

ЧАЙКА: Искам …

ПАПАГАЛ: Преди да искаш, трябва да дадеш. И преди да дадеш, тряб-ва да знаеш с кого си имаш работа. Та аз съм папагалът Знам. Сега ка-жи...

ЧАЙКА: Аз пък съм Чайката от езерото с най-високите папури, тръгна-ла…тръгнала съм…

ПАПАГАЛ: Не ме интересува накъде си тръгнала. Карай по същество.

БАФОТ: (не се стърпява и се показва) – Нали си умен?! Нали всичко знаеш?! ...Но май умееш само да бърбориш, да заблуждаваш..., но вед-нъж може да излъжеш, втори няма да ти се отдаде.

ПАПАГАЛ: (изненадан от появата на Бафот) – И ти ли си тук!? Не искам познати физиономии. Обичам новите запознанства.

БАФОТ: А-ха-а! Пред тях ти е по-лесно да се самоизтъкваш. Но този път няма да мине!

ПАПАГАЛ: Престани, глупако, че напълно ще ме разсъниш!

БАФОТ: Я не обиждай, че знаеш ли! (замахва с метлата)

ЧАЙКА: Почакайте! Не се карайте! Бона ми каза, че ти си най-умният и знаеш всичко... Това означава, че можеш да ме упътиш.

ПАПАГАЛ: Кой какво е казал, не ме засяга!

ЧАЙКА: Да беше здрав Светофарът, нямаше да те моля. Но е болен... 29

ПАПАГАЛ: Пада му се! Само свети и угасва! Светне с едното око, хо-рата спират, светне с другото око, хората тръгват. Аз мога да бъда по-добър регулировчик. Не виждате ли, имам десетки пъстри пера? И те могат да светят. А Светофарът нека страда. Не ме интересува!

ЧАЙКА: Колко си жесток!

ПАПАГАЛ: А ти, където искаш, там върви.(скрива се)

БАФОТ: (отива до Чайката) – Не се натъжавай! Ще измислим нещо. Слушай, папагалът ми изглежда съмнителен... Уж знае всичко, а не каз-ва?! Да го проследим!

ЧАЙКА: Не е честно...

КОТЕ: (появява се) – Мяу-у-у, чух че си шушукате. Не го правя от лю-бопитство, но за какво си говорите?

БАФОТ: А ти защо се появи? Пак ли ще се подиграваш?

КОТЕ: (оглежда се и шепне) – Приближих се до Светофара, огледах го и...

БАФОТ: И?!

КОТЕ: Намерих ето това перо. Само папагалът може да има такива пе-ра.

ЧАЙКА: Значи…значи…

БАФОТ: Тихо. Тихо ви казвам… За да обсъждаме нещо, трябва да сме сигурни. А за да сме сигурни – мисля, че трябва да го проследим...

КОТЕ: Това е опасно!

БАФОТ: Опасно е за тебе, но не и за мене. Ако не помогнем на свето-фара, може да стане катастрофа!

ЧАЙКА: Катастрофа! Това страшно ли е?

КОТЕ: Катастрофа е бум, тряс-с-с, прас! Счупени коли, убити и ранени пътници и пешеходци... Ужас!

ЧАЙКА: Наистина е ужасно! Не е достатъчно да знам какво е дясно, ляво, тротоар, улично платно и пешеходна пътека. Сега научих и какво е катастрофа. Най-страшното нещо на улицата! 30

Затова трябва веднага да помогнем на Светофара. Хайд да вървим! Да не губим време!

БАФОТ: Но преди това да се заемем с папагала Знам.(тръгват)

ПЕТА КАРТИНА

От къщата на Знам се чува шум и тримата се скриват, после тайно надничат.

ПАПАГАЛ: (излиза маскиран с очила, шапка, шал и черно наметало, носи фенерче) – Няма ги… (оглежда се и се запътва към Светофара) – Сега спокойно мога да заема мястото на Светофара. Ще му дам да раз-бере кой е папагала Знам! Какво си мисли..., че само той може да упът-ва!? Аз съм единственият папагал в този град... Други няма! (застава на мястото на Светофара, като се мъчи да го развали докрай)

БАФОТ: (подава глава, оглежда се и дава знак на останалите да го последват/ – Бързо, след мене!

КОТЕ : Нали ви казах..., той е злосторника!

ЧАЙКА: Ш-ш-ш-т-! Тихо! Трябва да се промъкнем, без никой да ни забележи! (приближават се до Светофара)

ПАПАГАЛ: (кълве Светофара) – На ти! Клъв – оттук. Клъв – оттам. Така ти се пада! Докато съм жив, няма да те оставя на мира! ...Аз трябва да бъда най-уважаваният, най-зачитаният в този град... Мога да регули-рам движението. Аз съм най-добрият регулировчик в града! Ще покажа на всички на какво съм способен!

БАФОТ: (все още се страхува да се приближи до Знам, отдалече му се заканва ) – Как смееш! Слез веднага оттам!

ЧАЙКА: (към Знам) – Не съм очаквала това от тебе! Ти си бил лош... Мислиш само за себе си. И се чудиш как да навредиш на другите!

КОТЕ : Мяу-у-у, знаех си, че само ти си способен на това!

ПАПАГАЛ: Я да млъкваш, че сега ще клъвна и тебе!

КОТЕ: Мяу-у-у, хайде де, само посмей! И ще видиш какво ще ти се случи. (заканва му се) – Ще ти оскубя цялата перушина!

ПАПАГАЛ: (не обръща внимание на Котето) – Сега да скъсам пос-ледната жица на този нещастник, а после ще се разправя с тези нещаст-ници!

БАФОТ : (по-смело) –А ние мислихме, че си умен, добър... Ти си бил голям лицемер! (замахва с метлата към папагала) – Хайде всички за-едно да помогнем на Светофара! А на Знам да му покажем какво заслу-жава! (нападат папагала, той се отбранява , кълве ги, става борба)

ПАПАГАЛ: Пуснете ме-е-е! Не се приближавайте-е-е! Оскубахте ми красивите пер-а-а! (залавят папагала и всички го държат)

ЧАЙКА: Показахме му всички какво можем. Сега ви предлагам да го пуснем. Нека си върви. Той повече няма да посмее да идва тук!

КОТЕ: Да го пуснем...

БАФОТ: Не, грешите! Той трябва да бъде наказан.

ЧАЙКА: Забравихте ли, че Светофара има нужда от спешна помощ. Сега първо трябва да го съживим, за да не стане катастрофа.

БАФОТ : (мисли ) – Досетих се! Да го поставим в клетка и да го преда-дем на децата. Те знаят какво да правят с него!

КОТЕ: Предложението ти е добро. А пък аз те мислих за един глупчо, който умее само да мете улицата!

БАФОТ: Не обиждай метлата ми! Срамен труд няма!

КОТЕ : Извинявай! Не исках да те обидя!

ЧАЙКА: Престанете! Губим време.

БАФОТ : (започва на глас да разсъждава) – За да бъде здрав, трябва да му излекуваме очите! Но те са различни по цвят!

ЧАЙКА: И кой може да ни каже какви са ?

КОТЕ : (философства) – В голямата книга, която от седмица се опит-вам да прочета, пише: (бързо я намира, разгръща я и чете) –Едното му око е червено.

БАФОТ: А откъде да вземем червен цвят?!

КОТЕ: (мисли) – Ами…да видим… Сетих се… Вкъщи има цяло кълбо от червена прежда. Ще ви го донеса! (отива и се връща с кълбото) – С него си играех през свободното си време, но ще намеря друго. Става ли?

БАФОТ: Супер е!

АЛАЙ: С червения цвят той спира всички – и коли, и пешеходци.

КОТЕ: ( продължава да чете) – Другото око е жълто!

БАФОТ: Не може ли без него?

КОТЕ: (разлиства страниците на книгата ) – Не! Категорично не! То е много важно за работата на Светофара!

БАФОТ: А от какво да му направим жълто око?

ЧАЙКА: Няма проблем! Споко! Като прелитах над града, видях в парка цъфнало слънчогледче. Отивам да го донеса. (отлита)

КОТЕ: Хайде, по-бързо! Жълтата светлина е знак за всички да изчакат! Алай ми каза.

БАФОТ: Но според неговата книга трябва още едно. И какво?? (прово-кира децата) – Да попитаме децата, а дали знаят?

КОТЕ : (децата отговарят) – Те не знаят. В книгата пише така! Нужен ни е зелен цвят!

КОТЕ: Имаме го! Ще го направим от зеленото ти шалче. Ще свърши прекрасна работа! (придръпва го от вратлето му) – Съгласен ли си?

БАФОТ: О, кей! Радвам се, че мога да помогна!

ЧАЙКА: (долита със слънчогледче) – Ето го, донесох го!

БАФОТ: (озърта се) – Вече имаме и трите цвята! А кой ще ги постави?

ЧАЙКА: Аз, не забравяйте, че мога да летя… (без да чака отговор, ги поставя на Светофара и той се съживява)

СВЕТОФАР : (радва се) – Отново съм здрав! Благодаря ви! Отново мога да бъда полезен на хората, на автомобилите и на животинките. Всички ще могат да преминават оттук безопасно! Колко съм щастлив!

ЧАЙКА: А сега ми покажи накъде да вървя... Трябва да открия най-ценното и най- прекрасното нещо на света!

СВЕТОФАР: (светва и угасва) – Щом светна червено – спираш и ча-каш да светне жълто, тогава се приготвяш и на зелено – преминаваш!

БАФОТ: Това вече го разбрахме! Благодарим ти, но Чайката те пита за нещо друго!

КОТЕ:Повече да не пречим на Светофара да си гледа работата.

ЧАЙКА : (досеща се за нещо важно) – Приятели… Приятели.. Най-после разбрах кое е най- ценното на света! Да имаш верни приятели. Ето – това е. А най-прекрасното…, най-прекрасното е... родният дом. Там те чакат мама и татко. Толкова ми е мъчно за тях! Време е да си вървя! Довиждане, приятели! Обещавам ви, че ще дойда пак! (отлита)

ЗАЕДНО: (Бафот и Котето) – Бъди щастлив-а-а! Ще те чакаме! И не забравяй пътните знаци!

БАФОТ: Довиждане-е-е! (хваща метлата) – Какво необикновено утро!

КОТЕ: Мяу-у-у, какво красиво утро! Да, Баф! Да потичаме заедно в парка. Искаш ли?

БАФОТ: О, кей! Съгласен съм! Почакай само да оставя метлата! (към Светофара) – А ти не тъгувай! Винаги ще те пазим от злосторници...

СВЕТОФАРЪТ: Аз ще бъда винаги на своя пост, ще светя с новите си очи – зелено, жълто и червено. Така ще упътвам хората и ще ги пред-пазвам от катастрофи!

Светофарът започва да работи. Чуват се автомобилни клаксони и весела хорска глъч. Песен на Светофара..., излизат и останалите ге-рои.

край

*  *  *

ОТВЛИЧАНЕ В КОСМОСА

От Димитър Никленов

Участват:

ТОНИ - момче

КАМЕН - момче

ВИКИНГ - планетянин

САМОС - планетянин

И ОЩЕ - планетяни, извънземни,

железни птици и др.

ПЪРВА КАРТИНА

Градски уличен шум, бързащи автомобили и хорска глъч. Всичко това постепенно преминава в странни звуци и космически сигнали. Мазето на Тони, същинска космическа лаборатория. Пред екрана на компютър са Тони и Камен. Те са на еднаква възраст, само Камен е по-дребен, но набит, със тъмна коса и тъмни очи. Докато Тони е слаб, висок, с много светла коса и сини очи. Втренчени в монитора, те са осветени от два лъча, които, скачайки от предмет на предмет, изчезват. Става необи-чайно тихо.

ТОНИ: (скача изплашен) – Какво беше това?!

КАМЕН: (отдалечава се от компютъра, оглежда лабораторията) – Не се стряскай! Играят си с нас!

ТОНИ: Лъжа е и ти го знаеш... Дори ми се стори, че тук имаше някой...

КАМЕН: Я не се будалкай! (става, оглежда се) – Ако има..., нека ни ощипе! Ето тъй... Заболя ли те?

ТОНИ: Стига де... Не ме заболя... Ако знаеш през зимата колко сприн-цовки ми забиха в дупето, и пак не ме болеше... Ако има някой около нас, защо да ни щипе? Може да е предводител на нещо страшно! 35

КАМЕН: Глупости. Още малко и ще ни убият! Безсмислено е да се бу-далкаме. По-добре да се задълбочим в изследванията, които чичо Алек-сей ни възложи да свършим. (сяда пред компютъра)

ТОНИ: (приближава се до него) – Ако имаше поне още един компютър, нямаше да ти вися над главата. Помисли откъде да се снабдим!

КАМЕН: (без да вдига глава) – Вече знам – от инженер Бързан. Прия-тел на татко. И без това закриха завода му. И знаеш ли защо?! За да го

превърнат в склад за отпадъци... От Завод по електроника – в склад за отпадъци! И ако на това не му казват глупост? Застреляй ме!

ТОНИ: А-а-а, забравих.

КАМЕН : Какво?!...

ТОНИ: (гордо) – Чичо Алексей, шефът на училищната обсерватория ми обеща сателит.

КАМЕН: Подозирах, че нещо кроиш зад гърба ми... Шегувам се... Знам, че умът ти сече като бръснач. (опипва брадата му) –Само че за брада ти е още рано.

ТОНИ: Неблагодарен дребосък! А ти какво си мислиш, че като се заг-леждаш в Ели, те смята за гадже?! Когато отлетя на някоя планета от Слънчевата галактика, не ми трябва брада, защото там не никнат нито бради, нито мустаци.

КАМЕН: Ха, ха ,мъж без брада и мустак! А случайно да искаш на твоя-та планета да има само шоколадчета?! (поглежда часовника и тръгва към вратата) – Леле, направо се унесох!! Трябваше да съм взел сестра си от детската градина… (излиза)

ТОНИ: Продължавам да търся извънземни… (останал сам, поглежда към екрана, записва нещо в бележника си, става, разхожда се и пак се връща пред компютъра, вижда нещо и подскачайки) - Не може да бъде! (страхливо поглежда към монитора) – Открих ги… (приближава се до компютъра, взира се) – Това са, извънземни..., виждам силуети. (изне-надан) – Колко са високички! И подскачат като кенгура… (става от мястото, набира телефонен номер) – Ало, умнико, ти ли си? Камене, остави сестра си и идвай веднага! Те са тук… Чуваш ли? …Те са тук… Не…не се 36

шегувам… Как кой съм?! Аз съм Тони, твоят приятел. Обаждам ти се от нашата лаборатория в мазето. Виждам…, виждам непра-вилни геомет-рични фигури, необикновена планета с… (не се доизказва и лаборато-рията се изпълва със светлина, долитат откъслечни космически сигна-ли, някаква сила направо преобразява Тони – на главата му се появяват две издутини) – Оле-е-е , на главата ми се появи цицина!! И пулсира като жива…

КАМЕН: (влиза запъхтян) – Е... Зарязах я и идвам. Довечера може да ми се случи нещо непредвидено.

ТОНИ: Най-много да ти насинят задните части... Но това, което ще ви-диш, си заслужава да останеш една вечер без твоите любими пържени картофки.

КАМЕН: Не ми се подигравай... (забелязва цицината му) – Но..., но ти приличаш на клоун! (смее се)

ТОНИ: По-скоро на скиорска щека с три щръкнали каишки отгоре... Погледни! (посочва му екрана на компютъра, а в това време лаборато-рията отново е обляна от светлина)

КАМЕН: Значи…, значи е истина-а-а… (поглежда и едва не припада) – Олеле…!!! (изпищява като сирена) – И с мене става нещо-о-о!!! ( върти се като пумпал)

ТОНИ: (подава му огледалото) – Имаш израстъци..., приличат на ряпа.

КАМЕН: Къде?!

ТОНИ: (показва му на главата си) – Приличаш на човек от ерата на динозаврите… (взира се в компютъра, говори бърборейки) Включвам се в сеанса… Включвам се в сеанса… (лаборатория се изпълва с непрог-ледна мъгла, два лъча с бледожълта светлина на няколко пъти кръс-тосват лабораторията, после Тони и Камен инстинктивно се хващат за ръце и изчезват)

ВТОРА КАРТИНА

Тони и Камен са в костюми на космонавти (скафандри) и стоят вка-мени на непозната планета. Безлюдно е. Около тях – червеникава пус-тиня с вулканични кратери.

ТОНИ: (прави крачка към Камен, говори странно) – Ако ме чуваш, отговори! Забележително е!

КАМЕН: (прави опит да се придвижи напред) – Чувам те. Нещо ме тегли към повърхността... (надига се) – Като магнит от който не мога да се отскубна..., като машина за скрап.

ТОНИ: Радиовръзката е добра! (върви, прави движения с ръцете) Не се вайкай! Разузнай около тебе каква е почвата...

КАМЕН: (оглежда се) – Само скали и отвсякъде лъха опасност! По-паднали сме на място, което предвещава нещо зловещо. Моята малка сестричка... Дали са я прибрали от детската градина?!

ТОНИ: Хей, приятелю! Камене...! Съсредоточи се! Покрай мене има червени камъни!

КАМЕН: Съсредоточавам се... Не са камъни, а застинали вулканични кратери!

ТОНИ: Е, най-после си в космическа форма! Не разбрах...как долетяхме до тук?!

КАМЕН: Наоколо няма нито край, нито начало…

ТОНИ: И тези писукания в ушите, направо ме подлудяват!!

КАМЕН: Сигнали, умнико! Някой се опитва да влезе във връзка с нас…

ТОНИ: Нима наоколо има живи същества?!

КАМЕН: А ти как мислиш? Че прелетяхме до тук с вълшебна стълба!? Отвлечени сме... и от това още повече ме е страх.

ТОНИ: Нищо подобно! Някой иска да се запознае с нас. Да контактува, да ни опознае, после ще ни изпрати по живо и здраво да си вървим... Като по стар български обичай...Това ми е разказвал дядо... Да огледаме наоколо, а?

КАМЕН: (прави крачка към Тони) – Не мога. Не усещам краката си... Сякаш нямам мускули.

ТОНИ: (завърта Камен вкръг) – В безтегловност сме !

КАМЕН: Не ме учи, а измисли как да се измъкнем от тук!

ТОНИ: Добре е, че дишаме спокойно. 38

КАМЕН: До кога ли?!

ГЛАС: (извънземни, невидими) – Внимание! Включваме систе-мата за адаптиране на пришълците.

КАМЕН: (изплашен) – Видя ли?! Вече съм сигурен... Ето ти непозната планета, ето ти извънземни, ето ти и чудовища…

ТОНИ: Не бързай! Може да са добри.

КАМЕН: Добри ли?! Тогава защо не се покажат?

ТОНИ: Припомням ти поговорката. Този, който иска, сам си го намира.

КАМЕН: Пак ли дядото ти е казал...? Ако искаш да знаеш, този път няма да стане!

ГЛАС: Установяме контакти с нашите пленници. Земляните да изпъл-няват всички заповеди на владетеля на планетата – едноръкия генерал.

КАМЕН: Чу ли!?

ТОНИ: Чух, не съм глух!

КАМЕН: Никого не виждам.

ТОНИ: Невидими са, затова...

ГЛАС: Включваме се на видимо общуване със земляните.

ТОНИ: (опитва се да се движи, но не успява) – Усещам, че ни контро-лират.

КАМЕН: Хей, чувате ли ме-е-е? Нека станем приятели и да се разберем с добро…

ТОНИ: Само не ни правете зло!

ГЛАС: (ехти смях) – Ха-ха! Ха-ха-ха! Приятелство! На нашата планета не съществува приятелство.

ГЛАС: То е присъщо на нисшите раси.

КАМЕН: Хайде, де! Какво е животът без приятели?! Например аз и То-ни да сме врагове... Не искам и да си го помислям.

ТОНИ: Благодаря ти!

ГЛАС: (отново се смеят) – Приятели-и-и? Тук общуваме малки с мал-ки, а висшите с висши.

ТОНИ: Не те разбирам..., но няма значение. 39

КАМЕН: Значи нямаме право да сме приятели с по-висшите от нас, тоест... с по-големи и по-умни. Например...с чичо Алексей…

ГЛАС: ( зловещо) – Тук има неотменими закони. Нарушим ли ги, ни очаква заточение на най-далечната и зловеща планета от Слънчевата галактика.

ТОНИ: Не мога да повярвам, ...как да си го обясня!? Да живеете без децата си? А те не се ли нуждаят от грижи и обич? Изоставили сте ги и...толкова. Явно не държите на тях!?

КАМЕН: Разбрах! Отвлекли са ни, за да разгадаят мозъците ни. Да раз-берат как ще общуваме с всички... Ами ако ни програмират като тях?!

ГЛАС: Ха-ха-ха! Отвлекли!? Желанието беше взаимно…

КАМЕН: Поне мислите ли за вашите деца, как са, от какво имат нужда?

ТОНИ: Да ви кажа истината, и на Земята понякога някои недобросъвес-тни родители си зарязват децата, но това не означава, че не може да съ-ществува приятелство.

ГЛАС: Общуването помежду ни става със специално вградени чипове. С тях разбираме кога и от какво имат нужда… Малките планетяни тряб-ва да живеят само със своите връстници.

ТОНИ: Странно!! Все пак...не мога да проумея. Малките да живеят с малки, големите с големи... Това не води ли до уеднаквяване на индиви-дите? (Връзката между тях прекъсва. До момчетата изниква метално дърво. То ги привлича като магнит)

КАМЕН: Това пък... що за чудо е?!

ТОНИ: Изчезнаха, но не се панирай! (Покрива ги червеникава мъгла. Чуват се най-различни космически сигнали. Постепенно просветлява и от нея се появяват две извънземни същества. С големи глави, с по едно жълтеникаво око и дълги ръце. Застават от двете страни на космо-навтите и ги оглеждат от всички страни.)

ТОНИ: Най-после! Ще ми позволите ли да ви огледам?

КАМЕН: По-скоро ни обяснете къде сме...и защо сме тук. После ни разучавайте...

ПЛАНЕТЯНИН: Тук сте под наш контрол. Ние задаваме въпроси, а вие отговаряте. Но сме длъжни да ви обясним накратко за планетата, на която се намирате. Съществуваме от 4 милиарда земни години.

ПЛАНЕТЯНИН: Превзехме я преди 2 милиарда години. От-тогава ни-кой не си е позволявал да ни я отнеме.

КАМЕН: И ние не искаме...

ТОНИ: Не ставай смешен!

ПЛАНЕТЯНИН: Разстоянието от нея до планетата Земя е приблизи-телно 228 милиона километра.

ПЛАНЕТЯНИН: Когато я наблюдавате от Земята, прилича на червена точка, подобна на звезда.

ПЛАНЕТЯНИН: Вашите астрономи са й дали името на бога на война-та, защото цветът е бил като този на кръвта ви…

ПЛАНЕТЯНИН: (прави необичайно голяма крачка) – Те винаги са смятали, че е възможно тук да има разумни същества.

КАМЕН: И наистина има! Но…не знаем кои сте. Имате ли имена? У нас всеки си има име.

ПЛАНЕТЯНИН: Ха-ха-ха!!! Имена… Това го пише в древни книги. Сега контактуваме с кодове.

КАМЕН: Лошо ли е ... да си имаш име? Аз мога да ви измисля! Ето, например ти си Викинг, а ти…(посочва другия планетянин) –Самос ! Готини са, нали?!

ПЛАНЕТЯНИТЕ: (едновременно) – Викинг…Самос… Самос…

Викинг…

ГЛАС: (чува се глас, по-различен от този на планетяните, последван от тревожен сигнал) – Внимание! Внимание! Осъществете телепорта-

цията на Земляните. Отведете ги в централната лаборатория. Започнете експерименталните проучвания.

Изпълнявайте стриктно заповедта на генерала-владетел!

ВИКИНГ: Пристъпваме към телепортация...

КАМЕН: Нима ще се оставим да правят с нас каквото си поискат?!

ТОНИ: Не мога да помръдна.

КАМЕН: И аз... Погледни, затварят ни в стъклени похлупаци! Ти си виновен... Искаше да изследваме Космоса, да се срещнем с извънзем-ни..., ето ти ги! Ако си бях на Земята, сега свободно щях да се разхож-дам под цъфналите липи на нашата улица...

ТОНИ: Не унивай! Ще измислим нещо... Не се предавай!

КАМЕН: Най-важното е да запазим човешките си образи...и мозъци.

САМОС: Прекъсваме радиовръзката! (прави крачка напред, протяга двете си ръце и около тях става ослепително светло. За миг двете момчета и планетяните изчезват и когато отново ги виждаме, те са вече в просторна космическа лаборатория. Космонавтите са поставе-ни върху операционна маса. До тях на командния пулт – две по-малки извънземни. Чуват се сигнали и команди, проблясват светлини. Извед-нъж в лабораторията се разнася тревожен сигнал, подобно на сирена на линейка.)

ГЛАС: Увеличете натоварването… Влезте дълбоко в мозъчните им клетки. Разгадайте чувството им за приятелство. След това... ги унищо-жете! Повече няма да са ни нужни! (Сигналът-сирена... Принуждават Викинг и Самос да отстранят отвлечените момчета)

ВИКИНГ: Прекъснете! Пришълците губят енергията си... Ако продъл-жавате така, те ще умрат…

ГЛАС: Изпълняваме заповедта на нашия владетел!

САМОС: Като по-висш от вас ви нареждам да изключите апаратурата! Освободете дишането и възстановете сърдечната им дейност!

ГЛАС: Ще докладваме... Чака ви съд и заточение! (напускат лаборато-рията)

ВИКИНГ И САМОС: Да освободим дишането им.

ВИКИНГ: Включи сърдечната им дейност!

САМОС: Блокирали са клапата за приход на кислород...

ВИКИНГ: Опитай пак! Не бива да оставяме човеците да умрат...

САМОС: А какво ще стане с нас?

ВИКИНГ: Те искаха да открият нови приятели...

САМОС: Приятели… Да. Трябва да им помогнем!

ТОНИ: (отваря очи) – Тук Тони…Чуваш ли ме?!

КАМЕН : Тук Камен…Чувам те. Какво стана?!

ТОНИ: Не помня... Заспах и…

САМОС: При-я-те-ли-и-и! Ще се опитаме отново да ви телепортираме на вашата планета. Но първо да ви измъкнем от тук...

КАМЕН: И защо го правите?!

ВИКИНГ: (към момчетата) – Скоро изходите ще бъдат блокирани. Затова следвайте нашите указания!

КАМЕН: Този път сме съгласни! (Извънземните дават знак на децата да ги последват. В този момент са осветени от няколко лазерни лъча.)

САМОС: Пазете се! Това са пазачите на лабораторията. Железните птици. Те са опасни, ...имат смъртоносно оръжие.

КАМЕН : А нима вие нямате?!

ВИКИНГ: Затова... после…

КАМЕН: Я виж ти!? Вече разсъждава като нас...

ТОНИ: Не философствай, ами се пази!

КАМЕН: Ще се пазя, приятелю! Нали все пак трябва да се изфукам на Земята...

ТОНИ: Първо...да стигнем невредими, после е лесно...

САМОС : Опитват се да ни погубят!

КАМЕН: Не биваше да го правите!

ВИКИНГ: Не говорете! Ще имате нужда от сили. (към тях се спускат две железни птици, които ги нападат и обстрелват)

ТОНИ: Жертвате се за нас... А ние се крием като страхливи лалугери!...

КАМЕН: Да се правим на герои ли?! Липсва ми само ловджийската пушка на дядо.

ТОНИ: Шегуваш се, нали!? Да нападат земляни, които са без оръжие! Не е честно.

КАМЕН: Затова пък си намерихме нови приятели!

ВИКИНГ: Приятели, които вече трябва да използват оръжие срещу своите.

САМОС: Изгубихме любовта си към нашите деца, към по-малките ни братя и сестри. Сега трябва да докажем, че тези чувства не биха погуби-ли планетата ни. Заслужават си го... Прикривай ме… ( в ръцете му се

появява оръжие, наподобяващо християнски кръст) – А вие застанете зад нас. (птиците се спускат към Викинг и Самос, започват да стре-лят, започва ожесточена битка) – Пазете се-е-е!!!

КАМЕН: Само ако можех...!

ТОНИ: Не е време да се изхвърляш… Твоите... тук не минават!

ВИКИНГ: (птиците се спускат към тях) – Самос, заведи земляните в овалната галерия. От там вече лесно!

ТОНИ: (застанал зад Викинг) – Обстрелват ни от всички страни…

САМОС: (към децата) - Следвайте ме...

ТОНИ: (стоманената птица се спуска към Самос) – Самос, пази се…!!! ( хваща ръката на Камен и се скриват в овалната галерия)

ВИКИНГ: (стреля) – Малки същества, а разсъждават като големите!

САМОС: Каквото и да стане, ще бъда щастлив. С помощта на нашите малки приятели в мене отново се събуди бащинското чувство! ( стреля и улучва едната птица, тя пада, прицелва се във втората и я улучва)

ВИКИНГ: (стреляйки влиза в овалната галерия) – Измъкнахме се!

ТОНИ: Успяхме-е-е! (скриват се)

ТРЕТА КАРТИНА

Малките космонавти и планетяните са на мястото за телепортация. Застанали в кръг и с хванати ръце, те правят необичайни движения .

ВИКИНГ: Осъществяваме телепортацията!

ТОНИ: Около нас не виждам нищо!! Апаратура, космически кораби…

САМОС: Тайна! Вие също си имате тайни, нали ?

ТОНИ: Има да се фукаме в училище... Най-вече...заради вас. Такива приятели лесно не се намират.

САМОС: Готови ви ли сте?

КАМЕН: Без да се сбогуваме?!

ТОНИ: Искаш да кажеш...довиждане. И се пазете. Все пак разкажете за човеците. Владетелят ви може да размисли...

ВИКИНГ: (бавно и откъслечно) – Довиждане-е-е,приятели-и…!!!

САМОС: (тъжен) – До-ви-ж-да-не-е-е. . .!!!

ВИКИНГ И САМОС: (тъжни наведоха глави) – Довиждане-е-е! Не ни забравайте-е-е…( Веднага след това двамата космонавти са озарени от синкава светлина, чуват се странни космически сигнали и всички изчезват. Отново автомобилен шум и хорска глъч. Става светло и

виждаме двете момчета, които са пред компютъра в своята косми-ческа лаборатория.)

ТОНИ: (събужда се от сън) – Иска ми се да е истина...!

КАМЕН: (смеейки се) – Но това беше истина, не си сънувал...! Но къде бяхме?!

ТОНИ: Беше адски интересно. Имаше…имаше…

КАМЕН: Как ли са Викинг и Самос?! Ех, да имах тяхното оръжие!!

ТОНИ: Какви ги говориш?! Май напълно си се побъркал...

КАМЕН: Възможно е..., когато уж знаеш това, знаеш онова, а... всъщ-ност нищо не знаеш.

ТОНИ: Защото си дребосък…

КАМЕН: Аз!? Дребосък! Хайде да се премерим…(смее се) – Може и да съм дребен... Важно е, че има кой да ни обясни… Шефът на училищната обсерватория, чичо Алексей…

ЧИЧО АЛЕКСЕЙ: (появява се с миниатюрен телескоп и голяма шаре-на книга) – Е, така е... Ние, по-големите, сме живели повече и знаем по-вече от вас – децата. Дали наистина в необятния Космос съществуват извънземни цивилизации, дали могат да ни бъдат приятели? (обяснява на децата от залата за планетите, космоса, звездите)

ТОНИ: Май е време вече и за малко игра?! 45

КАМЕН: На нашата улица...

Край

*  *  *

РОШЛЬО И КОНЧЕТО

От Димитър Никленов

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

РАЗКАЗВАЧ

КОНЧЕТО

МОМЧЕТО

КАМИОНЧЕТО

ВЪРТЕЛЕЖКАТА

БРЪСНАРЯТ

БРЪМБАРЪТ

ПТИЧКАТА

НАЧАЛО

Разказвачът имаше голяма жълта чанта и чадър с дълга дървена дръжка. Той обичаше да разказва своите истории на улицата, в детс-ката градина или пък в театъра. Тогава около него ставаше оживено и приказно. Един ден, точно когато започваше да разказва тази приказ-ка, от небето заваля дъжд. Разказвачът се зарадва на дъждовните капки и заигра с тях.

РАЗКАЗВАЧ: (смее се) – Хей, ще ви хвана! (търси ги) – Погледнете, дъждовна капчица, а същинска принцеса! (смее се) – Ето пък тази е на-дута и красива... (оставя чантата и чадъра) – Ще ви хвана... ( протяга ръце, после взема чадъра, върти го и се мъчи да ги хване) – Сега вече си имам дъждовна въртележка... (дъждът спира) – Дъждът спря, но аз ня-ма да оставя моята въртележка... (взира се в дъждовните капки) – Виж-те, вижте, дъждовните капки се превръщат във фигури... Не... Това е 46

Камионче, Велосипедче, има и Конче! Моята пъстроцветна Въртележка е най-хубавата...! (закача фигурките по нея) – Убеден съм, че всеки от вас сега мечтае да се забавлява с тази въртележка... (върти) – Какво?! Умори се да се въртиш...? Заспиваш...? Но децата искат още да се забав-ляват, не ти позволявам... А-а, искаш да им подариш своя сън? Знаете ли, нейните сънища са някак си странни... Сега ще видим какво сънува моята пъстроцветна въртележка...

ВЪРТЕЛЕЖКАТА: Елате-е-е-е! (прозява се) – Елате насам, заповядвам на всички... Погледнете ме, аз съм най-красивата въртележка! Но наоко-ло няма деца?! ( оглежда се) – Тъмно е, може би вече спят? Ох, изморих се да запов... Не, ще заповядвам! (прозява се) – Нека моите подчинени

Кончето, Камиончето и всички останали цяла нощ да стоят будни! И ако някой поиска да ми се порадва, да ме събудят... (прозява се) – Ох, спи ми се... Хей, вие, заповядвам ви цяла нощ да сте нащрек! Аз заспивам... Така ще стана по-красива. Но за вас това не се отнася... (заспива)

КОНЧЕТО: (тропа с краче) – Значи така! Не стига, че през целия ден не подвивам крачета и все се въртя на едно място, ами сега и да будувам през нощта! Омръзна ми! Искам да се махна оттук... (тъжно) – Колко ли красиви неща има по света! Не ми се живее повече така... (обръща се към Камиончето) – Хей, Камионче, искаш ли да тръгнеш с мене?

КАМИОНЧЕТО: (страхливо) – Шшт, тихо! Въртележката ще ни чуе!

КОНЧЕТО: Питам – ще тръгнеш ли с мен, или няма?

КАМИОНЧЕТО : Нали тук веселим децата?!

КОНЧЕТО: Само това!

КАМИОНЧЕТО : Нима не е достатъчно?

КОНЧЕТО: А тя защо ме обижда?! Хем се въртя, хем никой не ме оби-ча! Не те задължавам да тръгнеш с мене, но ако си ми приятел...

КАМИОНЧЕТО: Приятел съм ти, но не смея да тръгна... Знаеш ли ма-гистралите колко са страшни?!

КОНЧЕТО: Ти си страхлив!

КАМИОНЧЕТО: Не ми се сърди, но...оставам!

КОНЧЕТО: Аз пък тръгвам! Остани си тук и нека Въртележката прави с тебе каквото си поиска!

КАМИОНЧЕТО: (навежда глава) – Нали няма да ме забравиш?

КОНЧЕТО: Няма... Ако някога тръгнеш по широкия свят, потърси ме... Довиждане-е-е-е! (тръгва)

РАЗКАЗВАЧ: И Кончето тръгнало по една от многото улички на спя-щото градче. Но още не извървяло десетина крачки, и зад ъгъла изско-чило Момче, което наричали Рошльо заради косата му.

МОМЧЕТО: Стой!

КОНЧЕТО: Не ме стряскай, познах те! Къде си тръгнал?

МОМЧЕТО: Където ми видят очите, но не и вкъщи!

КОНЧЕТО: Защо?! Имаш си мама и татко... Нима не те обичат!?

МОМЧЕТО: Те заминаха в командировка... От баба бягам.

КОНЧЕТО (изненадано) – От нея!?

МОМЧЕТО: И ти да си на мое място, ще избягаш! Непрекъснато тряб-ва да чета, да смятам, да свиря на пиано и на всичко отгоре всеки ден

изхвърлям кофата с боклук. О, само това да е, ами всяка последна неде-ля от месеца ме води на бръснар. Ах, как мразя тези ножици и тази ма-шинка, която бръмчи на вратлето ми като бръмбар!

КОНЧЕТО: Затова ли си такъв рошльо?

МОМЧЕТО: Я, не обиждай! Този прякор го измисли Петя. Аз не съм виновен! Бръснарят си загуби ножицата. (въздиша) – Ех...

КОНЧЕТО: Какво има?

МОМЧЕТО: (тихо, като се озърта) – Кольо, онзи от втория етаж, все-ки ден обяснява на Светла надутата, че имало една далечна страна, къ-дето всеки може да прави каквото си поиска. Да играе по цял ден, да не се мие, да яде само сладкиши... О, пък 48

да знаеш, какви вкусотии имало там, ще се облизваш от сутрин до ве-чер. А ти накъде?

КОНЧЕТО: По света. Откакто съм се родил, не съм напускал Пъстроц-ветната въртележка... Искам да обиколя цялата земя. Кой знае какви чудеса има...! Не ми се стои вече на едно място. А и там...никой не ме обича!

МОМЧЕТО: А Въртележката?!

КОНЧЕТО: По цял ден крещи и мисли само за себе си...

МОМЧЕТО: Искаш ли да ти стана приятел и да тръгна с теб, но ако ме заведеш в страната, за която разказваше Кольо?!

КОНЧЕТО: Добре! И без това искам да видя всичко...

МОМЧЕТО: Тогава...да изчезваме! (тръгват)

КОНЧЕТО: Колко е красиво! Скоро слънцето ще зачерви хоризонта. Обичам, когато се съмва!

МОМЧЕТО: Ненавиждам сутрините! Баба още в леглото ми на-дява чорапите, облича панталона и едва когато ме изпрати до вратата, си от-варям едното око. Затова и сега ми се спи. Няма да е лошо да ме пово-зиш, че току-виж съм тупнал някъде!

КОНЧЕТО: Съгласен съм, но после ще повървиш и пеша!

РАЗКАЗВАЧ: Рошльо се метнал на гърба на Кончето и на минутата заспал. Те вървели, вървели, докато не видели Бръснаря пред неговата бръснарничка.

БРЪСНАР: (говори на себе си) – Какво съм аз без моята ножица!? Бръснар без ножица, ...ха! Скоро ще съмне. В моята бръснарничка ще дойде първо хлебарят, после магазинерът, ще поиска да го подстрижа и

аптекарят. Но с какво, когато ножицата липсва?! Да съм я изгубил, едва ли... Сякаш някой я взе...

КОНЧЕТО: (поздравява) – Добро утро! Защо си тъжен?

БРЪСНАР: Добро утро, Конче! Аз вече не съм бръснар, защото нямам ножица!

КОНЧЕТО: Да ти помогна ли? (навежда се, Момчето тупва на земя-та и наднича зад бръснарницата)

БРЪСНАР: Гледал съм навсякъде! (поглежда Момчето) – Почакай, май познавам това момче... Вчера баба му пожела да го

подстрижа, а то избяга. След него изчезна и ножицата! (сяда пред бръс-нарничката и навежда глава)

КОНЧЕТО: Не вярвам!

БРЪСНАР: Е, стар съм вече, може и да се припознавам! А вие накъде сте тръгнали?

КОНЧЕТО: Приятелчето ми иска да го заведа в една далечна страна... (тръгват, като подканя Момчето) – Ставай!

МОМЧЕТО (виновно) – Ух, какво има!? (тайно поглежда Бръснаря) – Да се махаме оттук! (тръгва, Кончето го настига)

КОНЧЕТО: Е, наспа ли се, или подслушваше?

МОМЧЕТО: За какво говориш? Точно тук могат да ме заловят!

КОНЧЕТО: Значи си чул всичко... Пишеш ми се за приятел, а лъжеш!

МОМЧЕТО: Аз не лъжа!

КОНЧЕТО: Познаваш ли Бръснаря?

МОМЧЕТО: (прозява се) – Ами-и-и, не мога да си спомня!

КОНЧЕТО: Моля?! (обръща се на другата страна)

МОМЧЕТО: Ех и ти! Защо бързаш? Можеш да ме пообъркаш с твоето питане!

КОНЧЕТО: Ще ми кажеш...или няма?

МОМЧЕТО: Ами...(Задухва силен вятър. Чуват се зловещи писъци, а заедно с тях и свистенето на вятъра)

РАЗКАЗВАЧ: Силният вятър грабнал Момчето и Кончето и ги понесъл над реки и морета, над планини и поля, докато най-после тупнали до хей това дърво, обрасло цялото със странни растения. А дървото се на-мирало в онази страна, за която мечтаел Рошльо.

МОМЧЕТО: (страхливо) – Стъпихме ли най-после на земята?!!

КОНЧЕТО: Приземихме се, но не на земята...
МОМЧЕТО: (трепери от страх) – А къде!?!

КОНЧЕТО: Отвори си очите и ще видиш!

МОМЧЕТО: (гледа, озърта се, изненадва се) – Това какво е!?

КОНЧЕТО: Навярно страната, за която мечтаеше...

МОМЧЕТО: Откъде позна? 50

КОНЧЕТО: Нали виждам... Тук май никой нищо не прави. Или пък няма жива душа...!

МОМЧЕТО: (страхливо) – Вярно! Ти си бил голям умник! Ни-кога не съм предполагал, че ще е толкова мрачно... Май у нас беше по-добре... (озърта се) – Нищо не виждам!

КОНЧЕТО: Съжалявам, че те послушах! (Силен писък на зловеща пти-ца, който кара Момчето и Кончето да изтръпнат. Чува се и сви-стенето на вятъра. Дървото се разлюлява, те изчезват и когато от-ново са там, са вече малки, колкото човешки пръсти.)

МОМЧЕТО: (увисва на един клон) – Оле-е-е, погледни, станах по-малък и от джудже!

КОНЧЕТО: Аз пък заприличах на запетайка...

МОМЧЕТО: Какво се оплакваш, аз съм по-дребен от тебе!?

КОНЧЕТО: Сега дори една пеперуда може да ни отвлече. Хайде да се опитаме да се махнем от това дърво...

МОМЧЕТО: Първо ме откачи... Не виждаш ли, че вися като махало на часовник!

КОНЧЕТО: (прави опит да му помогне, но не успява) – Не мога!

МОМЧЕТО: Нима искаш да умра!? Помощ!... Помо-о-ощ...!!

КОНЧЕТО: Стига си крещял! Всичко стана заради тебе. Няма никой около нас, пък и да имаше, нали тук никой нищо не върши? Мързелив-ци... И ти си такъв...

МОМЧЕТО: Не ме засягай! Не съм те карал насила да тръгнеш!

КОНЧЕТО: Щях да се върна, но вятърът ни грабна и ни довле-че в тази проклета страна. Ако не беше той..., ако не беше, сега щях да си вървя по широкия свят!

МОМЧЕТО: (над него прелита птица) – Помощ! Хей, Конче, по-могни ми! Виж каква е лоша, спуска се над мене... Помо-о-ощ!!!

КОНЧЕТО: (подскача, за да му помогне, но се оплита в клоните) – Не мога да те стигна!

МОМЧЕТО: (птицата го грабва и го закача на по-висок клон) – Оле-е-е, какво стана с мене?!! Колко съм нависоко, завива ми се свят! 51

КОНЧЕТО: (измъква се, подскача, но не успява да помогне на момче-то) – Отново не успях! Сега и двамата сме в този капан...!

ПТИЦАТА: Чик-чи-рик! Така ви се пада! (отлита)

МОМЧЕТО: Ще загинем ли!?

КОНЧЕТО: Защо птицата се спусна към тебе, а не към мен?!! Каква огромна беше!

МОМЧЕТО: Според нашите размери е голяма, но в истинските е кол-кото моя юмрук! И тази имаше светлосива опашка!

КОНЧЕТО: Виждал ли си подобни птички?

МОМЧЕТО: И още как! Ех, да си бях вкъщи, щеше да разбере, но има късмет, че съм се оплел в тези клони!

КОНЧЕТО: Ти какво?! Заканваш се!

МОМЧЕТО: Колко пъти съм й събарял гнездото...

КОНЧЕТО: Тогава не се оплаквай!

МОМЧЕТО: Брей! Мога да правя каквото си пожелая!

КОНЧЕТО: Тъй ли?! А защо не се откачиш от това дърво?

МОМЧЕТО: Какво искаш да кажеш?

КОНЧЕТО: Това, че ако беше умен, сега нямаше да се чудиш как да се измъкнеш!

МОМЧЕТО: На всичко отгоре съм гладен...

КОНЧЕТО: Яж листа, те са страхотни!

МОМЧЕТО: Подиграваш ми се, така ли!? (замисля се) – Но все пак ще ги опитам! ( яде, мръщи се) – Голяма безвкусица! Опитай!

КОНЧЕТО: (тъжно ) – Не съм гладен!

МОМЧЕТО: За какво си мислиш?

КОНЧЕТО: Какво ли прави Камиончето?

МОМЧЕТО: Върти се... А баба сигурно ме търси..., а как ли се справя с кофата за боклук?

КОНЧЕТО: Само бъбриш...

МОМЧЕТО: А ти много знаеш!

КОНЧЕТО: Голям глупак съм, дето те послушах!

МОМЧЕТО: Хей, приятел, прекаляваш!

КОНЧЕТО: Да те галя с перце ли искаш? Заради тебе станахме такива дребни и...безсилни! 52

МОМЧЕТО: Хич не ме е грижа!

КОНЧЕТО: Щом е така, стой си сам! (скрива се в клоните)

МОМЧЕТО: (търси го с поглед) – Хей, не се шегувай! Чуваш ли, страх ме е-е-е! Значи така, изоставяш приятеля си в беда!? (чува се зловещото грачене) – Нали ти казах, съжалявам..., ако искаш, ще ти се извиня... Моля те, не ме изоставяй! Помощ! Помощ! (чува се свистенето на вя-търа) – Страх ме е! С Кончето е друго..., ще те успокои, ще ти каже, не се страхувай! Аз съм един, един глупчо! Само да мога, веднага ще се извиня на всички... И на птичката, и на Бръснаря... Горката баба! Какви хубави палачинки ми приготвяше...

ПТИЦАТА: (долита) – Чик-чи-рик! Чух всичко... Отдавна чаках този момент... Чик-чи-рик! Аз мога да ти помогна!

МОМЧЕТО: Искам първо да ми върнеш приятеля!

ПТИЦАТА: Чик-чи-рик! Трябва да побързаме. Скоро отново ще задуха силният вятър и тогава никой няма да бъде в състояние да стори каквото и да било!

МОМЧЕТО: Но приятелят ми изчезна! Без него не мърдам!

ПТИЦАТА: По-скоро решавай!... Усещам вятъра...

МОМЧЕТО: Искам си приятелчето!! С него дойдох, с него искам да се върна...

КОНЧЕТО: (подава глава) – Тук съм! Ти какво си мислиш, че мога така лесно да те изоставя?

МОМЧЕТО: Колко се радвам!

ПТИЦАТА: Времето лети-и-и, да побързаме-е-е!

КОНЧЕТО: Да опитаме заедно да измъкнем приятелчето ми! (Кончето и Птицата правят опит, но Момчето продължава да стои между клоните) – Отново не успяхме!

МОМЧЕТО:Толкова съм малък, че нямам сили... Мила Птичко, искам да те помоля за нещо по-важно! Отлети при стария Бръснар. Кажи му, че скрих ножицата в парка, зад зелената пейка...

ПТИЦАТА: Чик-чи-рик! Отлитам! Скоро ще се върна!...

МОМЧЕТО: Ех, само веднъж да си отида вкъщи...

КОНЧЕТО: През цялото време си мислех какво ли има ей зад онази висока планина. 53

МОМЧЕТО: Градове и деца!

КОНЧЕТО: И приятели1 Аз също си имам!

МОМЧЕТО: Кой?!

МОМЧЕТО: Ти!

МОМЧЕТО: Благодаря!

РАЗКАЗВАЧ: И докато двамата приятели очакваха Птичката, дървото така силно се разклати, птиците така зловещо заграчи-ха, че Кончето и Момчето отново изплашени се сгушиха в клоните. Те дори не забеляза-ха как над тях увисна черен Бръмбар.

БРЪМБАР: (смее се) – Най-после ви открих. Ще ме затваряш в кибри-тена кутийка...?! (прави опит да го докосне) – Ще ме дресираш!... Сега съм по-голям от вас и ще ви изям!

МОМЧЕТО: (озърта се) – Този пък какво иска?

КОНЧЕТО: Иска да ни изяде!

БРЪМБАР: Още малко, още малко и ще ви докосна с пипалата си. А те...те... (смее се ) – Но тези клони ми пречат да се промъкна по-близо до вас!

КОНЧЕТО: Дръж се, приятелю! По всичко личи, че е отровен!

МОМЧЕТО: Помогнете ми-и-и!

БРЪМБАР: (стига до Момчето, започва борба, Кончето се намесва) – Нещастници, не виждате ли колко сте дребни!

КОНЧЕТО: Остави го! Да не си посмял!...

БРЪМБАРА: Ти стой настрана, да не загазиш... (нахвърля се на Мом-чето) – Ще ме затваря... Ха-ха-ха! (борба между Кончето и Бръмбара, Кончето се опитва да помогне на Момчето)

ПТИЦАТА: (долита) -Чик-чи-рик! Нося ви... Но какво става тук?!

КОНЧЕТО: Мило орехче, той е в беда! Още малко и ще бъде отвлечен от черния Бръмбар!

МОМЧЕТО: Помощ! Останах без сили...

ПТИЦАТА: Чик-чи-рик! Бръснарят си намери ножицата. Сега той е щастлив и ти прощава!

МОМЧЕТО: Наистина ли?!! Как ми олекна..., даже силите ми се възв-ръщат!

ПТИЦАТА: (спуска се) – Сега ще го победим! 54

БРЪМБАРА: Ах, нещастници! (Вятърът засвирва, а заедно с него и приятна мелодия. Изведнъж Момчето и Кончето придобиват предиш-ния си вид.)

МОМЧЕТО: Аз отново съм същото момче!!!

КОНЧЕТО: И аз!!

ПТИЦАТА: Аз пък съм по-малка от вас, но заедно успяхме, приятели-и-и!

МОМЧЕТО: Погледнете Бръмбара колко е малък!

ПТИЦАТА: Чик-чи-рик!

МОМЧЕТО: (улавя Бръмбара) – Хей, и друг път внимавай! А сега си върви по пътя!

БРЪМБАР: Нима няма да ме затвориш в кибритена кутийка?!

МОМЧЕТО: Свободен си, можеш да правиш каквото си искаш!

БРЪМБАР: Благодаря ти-и-и! (изчезва)

ПТИЦАТА: Аз отлитам... Чакат ме моите малки птиченцата! (отлита)

КОНЧЕТО: (тъжно) – Трябва да се разделим!...

МОМЧЕТО: Защо!? Нима не искаш да тръгнеш с мене?!

КОНЧЕТО: Искам, но ние, кончетата, обичаме да живеем на свобода. В гората ще ми бъде най-добре!...

МОМЧЕТО: Тогава да повървим заедно, после...всеки по пътя си!

КОНЧЕТО: Да вървим, приятелю! (смее се) – Рошльо...

МОМЧЕТО: А ти знаеш ли какъв си? Един скокливко!

КОНЧЕТО: (подскача) – Нали го правя добре?! (смее се)

МОМЧЕТО: Хайде, гони ме-е-е!... (скриват се)

РАЗКАЗВАЧ: И Кончето отишло в онази гора, където имало вечно зе-лени ливади и чисто прозрачни реки. А Момчето тръгнало за своя дом.

ВЪРТЕЛЕЖКАТА: (събужда се) – Ох,... Къде са? Хей, Конче- е-е, тук ли си? Не, не мога да повярвам!

КОНЧЕТО: Тук съм!

ВЪРТЕЛЕЖКАТА: Хей, приятели, искате ли всички заедно да повесе-лим дечицата? Хайде на въртележката-а-а!

РАЗКАЗВАЧ: И на пъстроцветната въртележка станало истинско чудо! (От чадъра се спускат многоцветни ленти, а децата от залата или в детската градина се хващат за тях и правят истинска въртележка.)

Край

*  *  *

Ш У Ш И

От Димитър Никленов

УЧАСТВАТ:

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА

МОМЧЕТО

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ

МРАВКАТА

БЯЛОТО ЦВЕТЕ

ШУШИ

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ

Автор на текста за песните : Палмира Никленова

ПЪРВА КАРТИНА

На сцената – старо акациево дърво, парк, декоративни храсти, цветя)

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ излиза от залата с песен и мобифон в ръка:

С колко радост, в ранен час

аз пристигам пак при вас.

Мои прелестни деца,

мои дъхави цветя!

Със живителна вода

къпя вашите телца

и красивите главички –

да сте свежи всички, всички.

Мои прелестни деца,

мои дъхави цветя!

– Ало, Пазачът на парка ли е? (не успява да се свърже) – Ало, търся Па-зача на парка…

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: (появява се) – Ало-о-о, да, Пазачът на парка…

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: (ядосва се) – Най-после те открих… Има авария!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: (безразлично) – И днес не ме оставяте на мира! Не мога да си дремна … Какво има?

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: Как какво има?! Някой ми е открад-нал маркуча за поливане!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: Какъв маркуч?! Аз не съм маркуч, а Пазачът на парка!

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: (най-после двамата се срещат) – А, ето те и тебе! Не ти казвам, че ти си маркуч, а че някой го е открад-нал… И сега всичко в парка ще изсъхне!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: Тъй кажи, че ти няма маркуча-а-а!

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: Да, няма го! Гумения!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: Двайсетметровия…

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: Да, двайсетметровия, сега разбра ли ме?

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: Разбрах, но не мога да ти помогна!

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: Измисли нещо !

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: (оглежда парка) - Ако не полеем цветята, ще стане пусто и тъжно !

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: И аз това ти казвам!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: Да потърсим поне някаква кофа!

(Търсят, обикалят, суетят се, докато изчезват от погледа на зрителя. Изведнъж старото акациево дърво се изпълва със снежно -бели цвето-ве. Един от тях се съживява и оттам изскача малката 57

Шуши, която е с две черни очички, заоблени ушички, телце с формата на листо и смешно изпъкнало напред коремче.)

От акацията бяла

в миг вълшебен се явих,

странна, крехка, оживяла

към света се устремих.

Искам всичко да узная –

кой, кога, къде, защо?

Любопитна съм да зная

зло какво е и добро.

ШУШИ: (радостна и любопитна) – Колко е красиво-о-о! Ще се пораз-ходя .Току-що се родих, а вече ми се иска да видя всичко… всичко… (върви ) – Дори не се страхувам … (дочува мелодия) – Какво ли е това?!

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Това е музика, родена от вятъра!

ШУШИ: Музика? С нея мога ли да отида навсякъде в този красив парк?

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Хей, малка моя Шуши! Ако наистина го желаеш, тогава върви… върви, но…

ШУШИ: (озърта се) – Кой ме съветва?

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: (весело, игриво) – Обърни се! Обърни се! Видя ли ме? Аз съм Акациевото цветче – от такова като мене ти се ро-ди!

ШУШИ: (изненадана) – Така ли? Ти си толкова красиво! А аз?!

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Ти също!

ШУШИ: Забрави да ми кажеш съвета си!

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Не съвет, а да ти помогна!

ШУШИ: Да ми помогнеш ли!?

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Защото си весела и тъжна!

ШУШИ: Тъжна ли?! Но аз не плача.

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Не е нужно да плачеш! Тъжна си, защото не се сбъдва твоята мечта. А всеки си има мечта...

ШУШИ: Чакай… Още не съм пораснала, а ме затрупваш с толкова много неща. Тъжна… Мечта… Какво е това мечта??

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Всеки трябва да разбере още от ма-лък. Например моята мечта е винаги да остана на старото акациево дърво, защото това е моят дом. А твоята мечта е да се разхождаш из парка и да опознаваш всички наоколо.

ШУШИ: Позна! Сега вече знаеш моята мечта! Помогни ми тя да се сбъдне! (затваря очички) – Хайде, чакам!

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: О, не! Ти ще направиш това сама! Аз мога само да ти дам съвет.

ШУШИ: (ядосва се) – Сега пък...съвет! И какъв е той?

АКАЦИЕВОТО ЦВЕТЧЕ: Когато тръгнеш по дългия път, ти ще срещ-неш безброй дребни и големи животни. Ниски и високи хора. Пази се! Някой от тях може да те стъпче! (обръща се на другата страна и повече не проговаря)

ШУШИ: Да ме стъпчат? Ниски и високи хора... Дребни и големи жи-вотни... Нищо не разбирам. Чуваш ли? Нищо не разбирам… А ми обеща да ме научиш, да ми обясниш… Но защо не ми говориш? Поне ми кажи една думичка … (Вятърът постепенно се усилва. Старото акациево дърво се разлюлява и Шуши изплашена политва и тупва до един деко-ративен храст.) – Ох, какво беше това!? Имах чувството, че летях… Едва не се нараних… Беше и страшничко… Олеле! Но трябва да внима-вам да не ме стъпчат. Нали акациевото цветче ми каза, че мога да срещ-

на големи и дребни животни и хора! (оглежда се) – Наоколо няма нито от едните, нито от другите… (пред себе си забелязва странна къща – голямо жълто листо с покрив, комин, прозорец и врата. Къщата на Mравката) – Това какво е?!(страхливо приближава до нея и дочува „кръц, кръц“ ) – Страшничко е…! (наднича) – Има ли някой вътре ?

Кой ме буди рано, рано,

кой съня ми наруши?

Толкова съм уморена,

още много ми се спи!

Цял ден тичам, не се спирам,

сламчици, зрънца събирам.

Не подгъвам нито крак

от зори до късен мрак.

Я по пътя си вървете,

на съня ми не пречете!

МРАВКАТА: (отвътре) – Кръц, кръц! Кой ми пречи да се излежавам!?

ШУШИ: (още повече уплашена) – Само с какъв тон ми говори! Ти дребно или голямо животно си?

МРАВКАТА: (излиза, нервничи) – Кръц, кръц! Голямо животно ли съм?! Аз съм Мравката Кръц-кръц… Подобно нещо като тебе за първи път виждам. Откъде се появи?

ШУШИ: Само не ме тъпчи! Ще ти кажа всичко. Мога и да си вървя!

МРАВКАТА: Кръц-кръц! Не стига, че нахълтваш в моя дом, ами на всичко отгоре се сърдиш! Всъщност коя си?

ШУШИ: (престава да трепери) – Аз съм Шуши. Родих се на старото акациево дърво от най-бялото, от най-красивото акациево цветче. Вятъ-рът ме довя дотук!

МРАВКАТА: И сега?!

ШУШИ: Моята мечта е да видя всичко отблизо, да се запозная, да имам приятели …

МРАВКАТА: Аха, кажи го направо! Искаш да опознаеш околния свят... Това е добре, но не смяташ ли, че си съвсем малка за това пътешествие. Нужно е да знаеш как...

ШУШИ: Искаш да кажеш, че има ниски и високи хора, дребни и голе-ми животни …

МРАВКАТА: И ти си една от най-най-дребните …

ШУШИ : А ти правиш кръц-кръц… (смее се)

МРАВКАТА: Я не се смей! С тези звуци мога да правя чудеса! (взема сламчица и я прекършва на две) – Видя ли!? Това беше...

ШУШИ: (стъписва се) – Урок първи!

МРАВКАТА: Има и по-страшни неща. Урок втори. А сега си върви, защото имам работа… (прозява се) – Трябва да си я свърша докрай ! (влиза вкъщи)

ШУШИ: (разсъждава на глас) – Урок първи, урок втори, ...голяма ра-бота! (тръгва и стига до Бялото цвете) – Ще го поогледам отблизо...

Някой много ми завижда

и без повод ме обижда,

че самотно съм сред парка

и се перча аз без мярка.

Не понася красотата,

аромата, добрината,

подарени ми от Бога

и от майката Природа.

Друг пък “много ме обича”,

с мене иска да се кичи

и не мисли той дори,

че ще ме унищожи!

Моля Ви се, помогнете,

и живота ми спасете!

Искам да цъфтя на воля

и да радвам всички хора!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: (горделиво) – Не ме докосвай, защото току-що ут-ринната роса ми изми листенцата! Виждаш ли как блестя!? Хайде, от-мести се! От тази страна пък слънцето трябва да огрява цветчето ми... Не заставай и тук! Искам да бъда забелязвано от всеки! Нали съм краси-во!?!

ШУШИ: Исках само да си поговорим!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Е, щом толкова настояваш, може, но... утре! Сега съм заето с красотата си. По-добре си върви, утре ела пак!

ШУШИ: (изненадана) – Но аз не зная как да се върна обратно! Още съм толкова малка...

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: (надменно) – Тогава остани, но...не искам да ми пречиш!

ШУШИ: Няма. Ще се свия ето тук... (сяда) – Така може ли?

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Може...(пее за своята красота)

ШУШИ: (след песента на Бялото цвете) – Колко е красиво наоколо!!! Кой живее в онази къща отсреща?

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: (вече с друг глас) – Не ме питай! Щом си помисля, ледени тръпчици ме побиват!

ШУШИ: (става) – Но защо!?

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Там живее момчето Тото. Той е един малък пакост-ник. Непрекъснато ни скубе и наранява. Всеки момент баща му ще оти-де на работа и той..., и той...

ШУШИ: Не тъжи, ще измислим нещо...

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Ти ли?! Толкова си малка, а пък проявяваш смелост! Но пази се да не попаднеш под новите му маратонки!

ШУШИ: Ще ме стъпче ли!?

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Дори може да те унищожи! Той никак не обича цве-тята. Хей, ти също си красива! Откъде се появи?

ШУШИ: От старото акациево дърво! От най-красивото му цветче се родих!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Значи, и ти си създадена от природата! Ние, цветята – също!

ШУШИ: (не проумява) – Не! Казах, че съм се родила от цветчето на старото акациево дърво!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Така е! Но дървото е поникнало от семенца. А пък тези малки семенца са дошли от друго акациево дърво. Така всички ние сме създадени от природата!

ШУШИ: (замисля се) – Тогава...природата е създала и Мравката Кръц-кръц, така ли?

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: И нея, и всичко наоколо. Затова трябва да я пазим. Само дето Тото така жестоко се отнася с нас...

ШУШИ: А защо се различаваме? Ето, ти си Бяло цвете. Аз съм със снежно-бяла рокля и с жълта шапчица. Мравката пък е кафява с едни остри щипки отпред...

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Е, чак толкова не знам... Сега ти предлагам да бъдем по-предпазливи. А пък утре отново ще поговорим... Ти ще наблюдаваш

къщата на момчето, аз пък ще гледам от тази страна...(Шуши и Бялото цвете се заемат с определената работа)

ВТОРА КАРТИНА

Утро. Всичко в парка се събужда. Слънцето огрява Шуши и Бяло-то цвете. Те още спят. Но когато птичките запяват, те се събуж-дат. Изведнъж парка се оглася с тъжни гласчета на цветя и живо-тинки.

ГЛАС: Пазете се-е-е!

ГЛАС: Момчето идва-а-а!

ГЛАС: Помощ, отскубна ми коренчето-о-о!

ГЛАС: Колко е жесток! (настъпва олелия, която стряска Шуши и Бя-лото цвете)

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: (изплашено) – Момчето ни напада! Шуши, поне ти бягай!...

ШУШИ: (сънена, оглежда се, станала е по-голяма) – Колко сладко спях! (чува писъците) – Наистина ли съм пораснала?!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Истина е! Но е истина, че трябва да бягаш! Момчето всеки момент може да ни погуби!

ШУШИ: (уплашена) – Искаш да кажеш, че Момчето идва към нас и...може да ни стъпче?!!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Да. Моля те, бягай, бягай!!

ШУШИ: Ще тръгна, но само с тебе! Не искам да ти се случи нещо ло-шо!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Това е невъзможно! Реших, че трябва да остана за-винаги тук, на това място!

ШУШИ: Защо?!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Тази нощ две от моите семенца паднаха в топлата почва и много скоро от тях ще поникнат малки цветенца като мене. Ще остана, за да се грижа за тях. Хайде, върви, дока-то не е станало късно!

ШУШИ: Добре! Тръгвам, но много скоро ще се върна. И не са-ма... (чу-ват се стенещите гласчета на цветенцата) – Ще се върна скоро-о-о! (тръгва и запъхтяна застава пред къщата на Мравката. Чука на вра-тата.)

МРАВКАТА: (показва се) – Пак ли си ти?! (поглежда я изненадано) – Но какво е станало с тебе?! Колко си пораснала!

ШУШИ: Моля те, ако можеш, нека помогнем на цветенцата от парка! Те са в беда. Много скоро ще загинат всички. Момчето Тото ги скубе и унищожава. Да им помогнем!

МРАВКАТА: (замисля се) – Този път ще му дам да разбере коя е Мрав-ката Кръц-кръц!!!

ШУШИ: Урок трети!

МРАВКАТА: Щом заслужава, ще има и четвърти, и пети...

(влиза в къщата и отвътре извиква) – Шуши, вземи въжето зад къщата!

ШУШИ: Взех въжето!

МРАВКАТА: Вземи сламчицата, подпряна зад вратата!

ШУШИ: (всичко върши бързо) – Взех сламчицата!

МРАВКАТА: (появява се с раница на гърба) – А сега...да вървим!

(Шуши и Мравката стигат до Бялото цвете, което е с изпочупени листа и цветове)

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: (едва говори) – Помощ... Помогнете на други-те, аз загивам!!!

ШУШИ: Не се предавай! Ти си живо...живо... Ще ти помогнем да озд-равееш!

МРАВКАТА: (на Шуши ) – Слушай моята команда! Искам да ми дадеш знак, когато Тото ни приближи...

ШУШИ: (оглежда се) – Идва към нас!

МРАВКАТА: Готова съм за действие!

МОМЧЕТО: (върви, тъпче цветята) – Така ви се пада! Заради вас тат-ко вчера ми се кара и стоях заключен сам вкъщи. Иска да

ви поливам, да ви копая, да се грижа за вас. Но няма да стане! Ще ви отскубна, ще ви унищожа-а-а!

ГЛАС: Не ни погубвай! Аз съм най-красивото цвете в парка...

ГЛАС: Аз мога да лекувам хората...

ГЛАС: Моля те, пощади ни! От моите листенца се приготвя мехлем за рани...

ШУШИ: Хайде, Кръц-кръц, направи нещо!

МРАВКАТА: (спуска се право към Момчето) – Вече го правя!

МОМЧЕТО: Оле-ле-е-е, какво става с мене?! Нещо ме щипе!... Оле-ле-е-е, боли ме-е-е! Кой е влязъл в панталона ми?!! Щипе- е-е!

ШУШИ: Така ти се пада!

МОМЧЕТО: О, ти малко нищожество! Осмеляваш се да ме заплаш-ваш!! Покажи се, ако имаш смелост!

ГЛАСЪТ НА МРАВКАТА: Ще се покажа, щом си свърша работата!

МОМЧЕТО: (започва да пищи) – Оле-ле-е-е, наистина ме боли... По-мощ!... Помощ!... Татко, помогни ми-и-и! (побягва и се скрива)

МРАВКАТА: (появява се) – Видя ли?! Изплаши се! А бил смел... бил страшен... Така го щипнах с клещичките си, че едва ли ще посмее отно-во да припари в парка!

ШУШИ: Урок пети!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: (със слаб глас) – Страшното свърши ли?!!

ШУШИ: Мравката Кръц-кръц изгони пакостника. А сега ще поставим тази сламчица ето тук и ще привържем стеблото ти за нея. Така по-бързо ще оздравееш.

МРАВКАТА: Това е идея! (поставят сламчица и завързват стеблото на Бялото цвете за нея) – Така е по-добре, нали?!

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Благодаря ви, приятели!

ШУШИ: Е, победихме!

МРАВКАТА: Май в началото не ми повярва?

ШУШИ:Вярвах ти, но не бях толкова убедена...(натъжава се)

МРАВКАТА: Но какво има!?

ШУШИ: Помислих си, че сега трябва да се разделим. А си нямам свой дом!

МРАВКАТА: Но ти имаш дом! Нима забрави старото акациево дърво?!

ШУШИ: Наистина1 Аз съвсем се обърках... Хайде, да тръгваме, че то-ку-виж вятърът отново ме е отвял нанякъде!

МРАВКАТА: (смее се) – Този път няма да те мръдне от мястото, защо-то си вече голяма! Но как стана това!?

ШУШИ: (поглежда към Бялото цвете) – Това си остава моя тайна... (смее се) – И на Бялото цвете...

БЯЛОТО ЦВЕТЕ: Е, не съм направило кой знае какво. Само те помил-вах, когато ти спеше изморена от дългия път...

МРАВКАТА: Приятелите трябва да се закрилят!...

ШУШИ: Да вървим...

ГЛАС: Благодаря ви за помощта!

ГЛАС: Благодаря, благодаря... Вие ни спасихте-е-е!

ГЛАС: Ще ви изпратим с песен!

ШУШИ: С песен ли?! Да запеем всички! (запяват и Шуши, Мравката – щастливи си тръгват към старото акациево дърво)

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: (излиза иззад дървото) – Такова чудо за първи път виждам! Цветята да говорят!!!

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: Не смеех да мръдна. Колко красиви изглеждаха..., като в приказка!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: Какво ще кажеш, ако утре отново ги наблюда-ваме, скрити зад старото акациево дърво? Кой знае още какви чудесии ще ни разкрие природата!?

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: Природата е изпълнена с много вълшебства, стига да знаем как да се грижим за нея!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: И да я пазим!

ОСВЕЖИТЕЛКАТА НА ЦВЕТЯ: Само каква хубава песен запяха!

ПАЗАЧЪТ НА ПАРКА: Да я запеем и ние!

Песен

Природата ни е дарила

с най-големи чудеса:

въздух, слънце, птици и цветя,

нашата страна любима –

райско кътче на света.

Тези дарове безценни

съхранете вий, деца,

да сте здрави и щастливи,

да го има и света!

Затова: Не късайте цветята,

пазете и гората, реките, езерата,

да я има и Земята!

Завеса

*  *  *

ОХЧО И ОХИ В ЧЕРВЕНАТА ПЕЩЕРА

от

ДИМИТЪР НИКЛЕНОВ

УЧАСТВАТ:

МОМЧЕТО ОХЧО

МОМИЧЕТО ОХИ

АКТЬОР В РОЛИТЕ НА:

ВИРУСА, КАШЛИЦАТА, ХРЕМАТА, МРЪСОТИЯТА И ТЕМПЕРА-ТУРАТА

Първа картина

Малък увеселителен център, виенско колело, площадка за скейт-борд, скамейка, павилион за сладолед и детски лакомства.

МОМЧЕ: / глас / Писта…..писта…..Спускам се-е-е. Пазете се-е-е! Не се пречкайте на пътя ми, идвам… /пада / - О, не… издъних се! / отново се спуска и успява/ Но защо никой не ми каза браво…?! Бях прос-то…супер. /изтрива ръцете си по дрехите / Сега ще ви докажа, че съм най-добрият в цялата махала./спуска се, чува се тропот, падане, охкане и плач. Виждаме го със счупен скейтборд, мръсен и със скъсани дрехи/ - Направо се издъних… И почти се пребих… /остава скейтборда, пог-лежда мръсните си ръце и ги избърсва по дрехите/ Ръцете ми са мръсни, но какво от това?! /от джоба вади дъвка, звучно дъвчи/ Имам само…една дъвка.

МОМИЧЕ / появява сe като кокетка, на рамо е преметнала чантич-ка, в едната ръка държи огромен хотдог, а в другата сладолед. Яде

от хотдога и едновременно с това ближе сладоледа. Забелязва Мом-чето/

- Можеш ли да ми кажеш откъде да си купя още един сандвич? Но този път искам да е с много пържени картофки, майонеза, краставички, ре-зенчета домати, лимонче, лютеница и горчица.

МОМЧЕ: Ле-ле-ле, ти ламя ли си?!… Как ще погълнеш всичко това?

МОМИЧЕ: Моля, моля! Това си е мой проблем. Свикнала съм да ям и повече от това. Я не ми задавай излишни въпроси, ами кажи откъде да си купя още един сандвич…моля!

МОМЧЕ: / иронично/ Стига с това моля, моля..

МОМИЧЕ: Моля, моля!Моля казват възпитаните деца. А както виж-даш, аз съм едно възпитано момиче./кокетничи/

МОМЧЕ: Учудвам се…как ядеш каквото ти попадне. / оглежда я / Скоро май ще заприличаш на мечка. И как ще ходиш тогава? / /имитира движения на мечка/

МОМИЧЕ: Не ми пука. Татко навсякъде ме кара с колата. Не обичам да ходя пеша.

МОМЧЕ: Значи ти позволяват да ядеш каквото ти попадне до пръсва-не, така ли?!

МОМИЧЕ: Да, защото много ме обичат. Аз съм тяхната принцеса.

МОМЧЕ: Е, щом си решила, прави каквото искаш… Най-добре купи нещичко и на мен. Зверски съм гладен!

МОМИЧЕ: Моля, моля! Много искаш. И да можех, не бих ти дала. Имам парички само за мене.

МОМЧЕ: Да ти призная, никак не обичам стиснати деца. А ти си една от тях…оказва се.

МОМИЧЕ: /скрива лакомствата в чантата/ Може да съм стисната, но не съм лоша.

МОМЧЕ: Аз бих ти дал скейтборда. Готино е, когато летиш с него, а не да се клатиш като мечка. /имитира ходене на мечка/

МОМИЧЕ: Не обичам такива игри… / поглежда ръцете на момчето/ Я се погледни…толкова си мръсен! Вземи от моите мокри, антибакте-риални кърпички и се почисти.

МОМЧЕ: Я виж ти! И за какво са ми потрябвали?!

МОМИЧЕ: Ти от коя планета падаш? Нима не знаеш за какво се изпол-зват? С тях се поддържа хигиената, когато си на улицата.

МОМЧЕ: Мога да ям и с мръсни ръце, нищо ми няма. Стига само да имам като твоя сандвич.

МОМИЧЕ: В магазина има колкото искаш. Хайде, отивай да си купиш.

МОМЧЕ: Нашите не ми дадоха джобни, …затова не мога да си купя. А кой ти дава нещо без пари?

МОМИЧЕ: И защо си наказан?

МОМЧЕ: Не казвам.

/Момичето отива до павилиона, купува си сандвич, скришом яде/

МОМЧЕ: / гледа я отстрани / Всички деца обичат да играят, а тя оби-ча само да лапа. Аз ще покарам скейтборда. Ще види тя какъв майстор съм само! /спуска , пада и се наранява/

МОМИЧЕ: / отива до него, ръкопляска / Браво, браво! Фукльо! Не е достатъчно само да искаш, а да можеш да го правиш.

МОМЧЕ: О-о-о-х, как боли! Хайде де,не ми се подигравай, ами бъди малко по-снизходителна…и ми помогни! Не чуваш ли как охкам… не разбираш ли колко много ме боли!? Ох-ох-ох…!

МОМИЧЕ: Я,…Охчо! Колко смешно…!? Ще те наричам Охчо… / дво-уми се, вади телефона си/ Сега ще се обадя на телефон

ОХЧО: / пипа си устата/ Ти пък си Охи… Хей, Охи, знаеш ли, че ни-как не обичам хапчетата, а за инжекции не ми споменавай! Затова не се обаждай на докторите… Ами, ако решат, че трябва да ми поставят ин-жекция…?! ОХ, как само ще боли… /фъфли/ Ужас!!! В устата ми се появиха някакви странни неща, я погледни какви са… /отваря широко устата си/

ОХИ: / изплашена/ Ужас… Навярно е от мръсотията. Казах ти, но не ми повярва… С мръсни ръце не трябва да се пипа устата и да се яде!

ОХЧО: /оглежда я/ Беше само една дъвка… Уау, а ти вече приличаш на мечка!

ОХИ: Моля, моля! Престани да ми се подиграваш. Какво да правя, като обичам да ям, толкова е вкусно…такова удоволствие!

ОХЧО: /трепери / О-о-ох, целият треперя…!

ОХИ: /смее се/ Смелият спортист трепери от страх!

ОХЧО: Не, не е от страх… По тялото ми ходят хиляди мравчици.

ОХИ: Толкова е стряскащо и опасно!

ОХЧО: /говори дрезгаво/ А в гърлото ми е заседнала гъсеница. Как само дращи…

ОХИ : / едва се държи на краката си/ Ох-ох-ох! Тежко ми е…не мога да ходя,…краката не ме държат!!! /пада и започва да се търкаля/

ОХЧО: Станала си истинска мецана… Много скоро ще се търколиш като огромна топка по надолнището…

ОХИ: Моля, моля! Не ми се подигравай, ами ми помогни да се изправя на краката си!

ОХЧО: Хайде де, още малко и ще поискаш приятелска прегръдка…

ОХИ: Подай ми поне ръката си…

ОХЧО: Оправяй се сама… Не виждаш ли, че едва се държа на краката си…

ОХИ : Моля те, помогни ми да стана…Всеки момент вятърът ще ме затъркаля като футболна топка.

ОХЧО: Не хленчи, да беше плюскала по-малко…/ започва да се люлее на краката/ Видя ли ? Прехванах от тебе! Сега не мога да се държа на краката. Кой знае с каква болест съм се заразил! Виждаш ли, люлея се като лист хартия…

ОХИ: Ако беше изял голяма пица, щеше да стоиш здраво на земята.

ОХЧО: С кеф бих я излапал… Ама няма. Ти не ми даде нито една сто-тинка… Едва се държа на краката си… /замисля се/ - Добре. Съгласен съм да те прегърна, но само приятелски… Хайде, дръж се здраво… Така двамата ще станем още по-големи и ще оцелеем…Но май… не се полу-чи-и-и-и! Олеле!

Двете деца се търкалят по детската площадка, докато изчезнат от поглед. После пак се появяват, търкалят се покрай най-различни пред-мети и странни неща.

ОХЧО: Къде отиваме?!!…

ОХИ: Кой прави с нас, каквото си поиска?!! Не виждам нищо-о-о...

ОХЧО: Това е невидимо чудовище. Играе си с нас. Дано само не ни отведе в мрачната гора, където…

ОХИ: Не я споменавай, защото умирам от страх.

ОХЧО: Ако беше лекичка като перце, щях да те задържа. Сега се налага аз да се държа за тебе. Ако ме видеше Сашо от махалата, щеше да се спука от смях.

ОХИ: Момче или момиче…няма значение. Понякога всеки се нуждае от приятелска подкрепа…

ОХЧО: Олеле, пропадаме в някаква пропаст!

ОХИ: Не е пропаст, глупчо, а е бездна… без изход.

/Двете деца изчезват/

Втора картина

Охчо и Охи се приземяват на място, наподобяващо огромна човешка уста. Гърлото -червен тунел, езикът е като набраздена площадка, сли-виците - с бели сталактити, зъбите -каменни зъбери.

ОХИ: Леле-е-е, за първи път виждам такава безлюдна червена пещера.

ОХЧО: Мамо-о-о-о! Като огромна човешка уста… Страх ме е!

ОХИ: Уста на…великан?!…

ОХЧО: Входът е като огромни и напукани устни. Гледай, гледай! Тук има тунел. Къде ли може да ни отведе?

ОХИ: Не е тунел, а червено подуто гърло! От тук няма измъкване…

ОХЧО: Ако не беше толкова лакома, нямаше да приличаш на мечка, която се търкаля…Сега щях готино да си карам моя скейтборд.

ОХИ: Моля, моля! Пропускаш с какви мръсни ръце пъхаше дъвката в устата си? Забрави ли, а?

ОХЧО: Не спори, а помисли как да се измъкнем от тази злокобна чер-вена пещера.

ОХИ: Само аз ли да мисля?!! / сърди се, плаче/ Не виждам изход.

ОХЧО: Не плачи. Така болката ще стане още по-силна…Да надникнем зад онези гигантски зъби.Може да има изход.

ОХИ: Добре, щом това измисли, да го направим…

/ Двете деца се опитват, но не успяват, а навлизат все по-навътре и на тъмно./

ОХЧО: Охи, погледни… Тук има някакви бели , лепкави и отвратител-ни петна.

ОХИ: Не са петна, а налепи. Знам го от мама, когато ме боли гърлото. Знаеш ли колко са гадни и колко трудно се унищожават?

СТРАНЕН ГЛАС: Човешкото тяло е като един много, много сложен компютър. Изградено е от органи, свързани в системи по уникален на-чин и работят като сложна машина по строги закони и правила. Когато тази човешка машина работи правилно човекът е здрав и може да се радва на живота и да изпълнява всекидневните си задължения. Спи, храни се, спортува, мисли, работи без болка и страдания. Но, за съжале-ние, понякога по различни причини този компютър, наричан човешки

организъм, е нападан от различни вируси и бактерии и ако няма сигурна защита, която се нарича имунитет, хората / децата и възрастните/ се разболяват.

ОХЧО: Ор-газ…Как го каза този…/търси го/ Но къде изчезна? Може-ше да ни избави от това злокобно място.

ОХИ: Не търси, защото около нас няма никой…Странният глас гово-реше за нашия организъм, глупчо. Не си ли чувал досега?

ОХЧО: Така де, човешки организъм…Само, че не знаех, че е толкова сложен...?

ОХИ: Не съм предполагала, че заради ….., така де, заради моето обилно похапване, ще съм подложена на такова изпитание.

ОХЧО: Без всякакъв шанс сме, нали? Имам чувството, че около нас витаят само призраци и полтъргайсти.

ОХИ: По мое наблюдение няма нито призраци, нито полтъргайсти. На-ли чу какво ни каза Странният глас. Когато не можем да се движим, значи сме нападнати от гадните вируси.

ОХЧО: /търси ги/ Но къде са?… Нека се покажат…

ОХИ: И какво можем да направим. Боли ни гърлото, не можем да вър-вим, отпаднали сме. И да се покажат, едва ли бихме се преборили с тях.

ОХЧО: Нека се покажа, пък ще видим…Оле-е-е, наистина нямам сили, дори и крачка да направя.

ОХИ: Ако знаех, щях да ти кажа.

ВИРУСЪТ: / Втурва се облечен със странна дреха. По нея има много джобове, от които по-късно ще изскачат неговите слуги, издава и неопределени звуци/ - Ха-ха-ха-ха! / смехът му ехти из цялата пещера/ Много скоро моите слуги, пълни с неизлечими паразити и болести, ще завладеят вашите тела. Ха-ха-ха!. Нека страдате от ангина….нека да ви измъчва непрекъсна кашлица, нека хремата и мръсотията до старост да ви преследват. А ние, Вирусите, и моите малки вирусчета ще насърча-ваме, ще подхранваме всички микроби , за да унищожават човеците… Слуги, нападайте…, напред!

ГЛАСОВЕ: На вашите заповеди сме, мили и уважаван от нас господа-рю Вирус.

ОХИ: Чу ли го!? Това е много плашещо.

ОХЧО: Освободи ни да си вървим, моля те! Не виждаш ли как страда-ме…боли ни, нямаме сили да се движим…

ВИРУСЪТ: Ф-ю-ю… Да ви пусна да си вървите, да се лиша от вашето присъствие и от удоволствието да ви измъчвам?! Никога… Завинаги ще останете в червената пещера на болестите. Тъкмо сте ми паднали. Колко дълго търсих жертви като вас… /иронично/ Ех, какви трудни времена настанаха - за нас Вирусите. Все по-рядко откриваме лакоми и мръсни деца като вас, които не познават хигиената и здравословното хранене – моите най-силни врагове. Затова, вие невежи, ще останете тук - аз ще живея от вашите жизнени сокове и енергия,а вие ще боледувате. / пла-шейки децата/ Ха-ха-ха-ха…!

ОХЧО: Не се приближавай! Аз съм най-големият бабаит в махалата. Да беше тук скейтбордът ми, щеше да видиш!?Нямаше да можеш да ме настигнеш …

ВИРУСЪТ: Ха-ха-ха! Колко си глупав! Ще ме плашиш с някаква дъс-ка?/ върти се около децата, дрехата му придобива още по-страховита форма/ Сега ще разберете на какво съм способен, на какво са способни моите малки хиляди вирусчета-а-а… /вади от джоба Хремата/ Това е Хремата. Напред… окупирай носовете на тези нещастници.…

ДВЕТЕ ДЕЦА: Да не си посмял! Охи,….пази се…

ОХИ: /брани се от Хремата/ Изобщо не ме докосвай…Нямам кърпа…

ВИРУСЪТ: Хремо-о, не оставай този хлапак, хайде ,повали го.

/ изважда от друг джоб Кашлицата/ Ето я и Кашлицата. Превземи гърлата им…Искам да кашлят, да се задушават…/Кашлицата му шеп-ти в ухото му/ Аха, добре ми напомни, че без Температурата няма да успееш . Сега ще отрия Температурата ./търси в джобовете, открива я и я запраща към децата, те стават почти безпомощни/ Сега какво ще кажете, а? Ще ми се фукате…Ха-ха-ха! Жалки и безпомощни сополан-ковци./ търси още нещо в странната си дреха/

ОХИ: Ох, боли…, много боли!

ОХЧО: Не само боли, ами се чувствам като скован като в окови.

ВИРУСЪТ: Хремата превзе сополивите им носове. Кашлицата блокира гърлата им. Температурата започна да изгаря телата им…/ върти се / Какво още остана, за да не могат изобщо да се движат…/търси в дреха-та си/ Мръсотията….Тя напълно ще ги унищожи…/Вади мръсотията и Охчо и Охи започват да стенат/

ОХИ: Какви странни същества?! /тресе го/

ОХЧО: Каква отвратителна кашлица?!! / говори с някакъв странен гър-лен глас, непрекъснато кашля/

ОХИ: /буквално не може да се доизкаже, киха/ От хремата не мога да дишам. / после двете деца кашлят/

ВИРУСЪТ: Ще кашляте, докато вирусите са ви на гости. Ха-ха-ха!

ОХИ: Каква гадна мръсотия!

ВИРУСЪТ: Нека гадостите да пълзят по пръстите ви, по лицата …

ОХЧО /с дрезгав глас/ Как съм могъл да ям с мръсни ръце, ако знаех каква гадост е мръсотията, отдавна да съм се отървал от нея… Щях да я пусна в канализацията.

ВИРУСЪТ: Мръсотиьо-о-о, Кашлицо-о-о, Хремо-о-о, Температуро-о-о… Не ги изпускайте от очи. Аз отивам на лов за още деца-а-а. В близ-ката детска градина има сигурно и други непослушковци… Ха-ха-ха. Искам червената пещера на болестите да гъмжи от детски плач, стена-ния да ехтят на всякъде, болести да вилнеят по децата. Не оставайте нито едно здраво място в техните тела. Нека се гърчат от болка, нека стенат, нека никога да не могат да играят./ иронично/ Колко трогател-но? Мръсотиьо, полей ги с още нечистотии, за да потънат в тресави-щето на болестта. Аз тръгвам.

/ Вирусът изчезва. Остават Хремата, Кашлицата, Температурата и Мръсотията. Те вилнеят и от това се забавляват/

ОХЧО: Ох, боли…боли…! Не мога да издържам повече!

ОХИ: И аз…Не мога да мръдна от мястото си.

КАШЛИЦАТА: Погледнете, Температурата стана бледолика. Съвсем скоро няма да ни бъде никак полезна. Да я изгоним, за да не пречи. На-ли Вирусът каза да ги унищожим.

ГЛАСОВЕ: Да я изгоним, да я изгоним…/ Хремата, Кашлицата и Мръсотията,, заедно с Температурата се скриват/

ОХЧО: Мама, всеки ден ми повтаряше - измий си ръцете, пий чай, аз напук на нея, изобщо не я слушах.

ОХИ: Вече напълно съм неподвижна.

Виждаме как температурата се провира в червената пещера, внима-телно се озърта и се приближава до децата.

ТЕМПЕРАТУРАТА: / милва децата/ - Успях да се измъкна от ръцете на Хремата, Кашлицата и Мръсотията.

ОХЧО: / треперейки/ За да ни довършиш ли?!!

ТЕМПЕРАТУРАТА: Не се страхувайте от мене. Дойдох да ви помог-на-Колко сте бледи?… И безпомощни. Децата винаги се нуждаят от още един шанс.

ОХЧО: / едва говори / Това истина ли е?!

ТЕМПЕРАТУРАТА: Малки мои, вашите тела са дом на хиляди виру-си. Те живеят по кожата ви, в устата, в цялата ви храносмилателна сис-тема. От мене ви става лошо, но без мене е още по-лошо. Без мен - Температурата, вие не можете да съществувате. Представете си, че на-пълно изчезна от вашите тела…Тогава веднага ще загинете .

ОХИ: Значи, ти винаги си в нашите организми, така ли?Тогава защо ни измъчваш? Защо? Кажи ни де?

ТЕМПЕРАТУРАТА: / задъхана/ Не можех да се измъкна от лапите на Вируса. Аз не съм създадена само да изгарям телете ви. Мога да върша и добро. В червената пещера става все по-мрачно и по-студено, а студът може да ме направи безсилна. Затова трябва бързо да действам.

ОХИ / едва говори/ Ако не успееш, …с нас е свършено. /плаче/

ТЕМПЕРАТУРАТА: Бъдете готови да ви подложа на още едно изпи-тание.

ОХЧО: Ще боли ли?...

ОХИ: Ако това ще ни спаси, ще го издържим.

ТЕМПЕРАТУРАТА: Ще се промъкна във вашите тела и ще повиша своята мощ.

ОХИ: Когато имам висока температура, знаеш ли как горя и бълнувам страшни неща…

ОХЧО: Глезла… Щом ще ни излекува, трябва да потърпим.

ТЕМПЕРАТУРАТА: Пригответе се. Влизам в телата ви.

ОХЧО: / плахо/ През устата ли?!

ТЕМПЕРАТУРАТА: Това е моята тайна…/ внезапно изчезва/

ОХЧО: Побързай!

ОХИ: Не се бави, повече не издържам.

ОХЧО: Целият изгарям.

ОХИ: Направо се изпотих…

ОХЧО: Не знаех, че си такава бъзла.

/Идва Вирусът/

ВИРУСЪТ: Температурата отново ни измами. Много скоро нашата сила ще изчезне… Как можа да ни надхитри?…Слуги-и-и-и, как допус-

нахме това. Хей, Кашлицьо, хей, Хремо-о-о, къде сте? Мързеливки…ще ви науча аз вас, само да ми се мернете пред очите! /оглежда се, търси я/ Без Температурата, аз съм нищо. Не мога да причинявам болка. /озърта се/ Не виждам и Мръсотията. Мързеланки…Ще ви дам да разбере кой е вашият господар. Ще ви открия…./търси ги, излиза/

СТРАНЕН ГЛАС: Само Температурата и силите на имунитета могат да победят Вирусите . Без тях, вирусите, няма да ги има нито Кашлица-та, нито Хремата. Запомнете: Най-важната победа в живота на човека е победата над болестта!

ТЕМЕПЕРАТУРАТА/ появява се/ Успя-я-я-ях! Децата са спасени!

ВИРУСЪТ: / появява се / Нима мислиш, че толкова лесно можеш да ме победиш?! Ха-ха-ха, каква заблуда!

ТЕМПЕРАТУРАТА: Не бързай да пируваш! Много скоро напълно ще изчезнеш от телата на неукрепналите детски организми.

ВИРУСЪТ: Не си го и помисляй! / вилнее / Влагата и мъглата в черве-ната пещера е нашия рай, а тя започва да изчезва.

ТЕМПЕРАТУРАТА: Нима си мислиш, че ще изоставя тези болни деца?! Аз не съм създадена да причинявам само болка, но и да помагам.

ДВЕТЕ ДЕЦА: Побързай….побързай…, молим те!

ТЕМПЕРАТУРАТА: Не сте познали с кого си имате работа… / започ-ва да се променя/ Сега ще повикам на помощ моите прияте-ли…Витамините и Билките.

ВИРУСЪТ: Ха-ха-ха. Нима някакви си там Витаминчета и Билки ще ме надхитрят и победят?!…Ха-ха-ха! Сега ще застана на входа на чер-вената пещера и няма да им позволя да влязат при децата. Ние, вируси-те, сме по-силни от тях.

ГЛАС НА ИМУННИТЕ СИЛИ: /Имунните сили пристигат, идва цяла армия витамини и билки./ - Да си премерим силите! /започва бор-ба между вирусите и имунните сили, Вирусът изчезва/ Съвсем скоро ще изчезнете от червената пещера.

ГЛАСЪТ ВИРУСЪТ: Но какво направихте?…Как можахте да ме по-бедите?! Аз съм вече един безжизнен Вирус… Нещастен и победен… победен от вашата армия, билки и витамини, които подкрепихте мощно имунитета на двете деца.

/ заглъхва, наоколо просветлява, червената пещера се променя/

ОХЧО: Видя ли кой е по-силен?

ОХИ: Не вярвах, че можем да се измъкнем от тази болест…

ТЕМПЕРАТУРАТА /появява се/ Е, с моята помощ, а също и с подкре-пата на билките и витаминчетата, всичко е възможно.

ОХЧО: Леле, колко страшен беше?!

ТЕМПЕРАТУРАТА: Винаги се появявам тогава, когато вирусите и имунните сили се борят за надмощие. Вие повече никога няма да попа-дате в червената пещера пълна с паразити.

ОХЧО: И когато карам скейтборда, после винаги ще си мия ръцете, а също и преди всяко хранене. Няма да го забравя никога.

ОХИ: Аз пък, ще ям…по-малко. Ще се храня правилно, здравословно – няма да се тъпча с вредни храни, които да ме пратят в царството на бо-лестите. Обещавам!

/ Червената пещера изчезва. Чува се детски смях. Двете деца са на увеселителната площадка, седнали на една скамейка сънено търкат очи/

ОХЧО: / говори нормално/ От играта толкова се уморих, че май бях задрямал…

ОХИ: От преяждане не можех да направя нито една крачка.

ОХЧО: Ти разбра ли какво се случи с нас?

ОХИ: Охчо, разбрах…Но не казвам…

ОХЧО: Бях убеден, че ще се спасим.

ОХИ: Бил убеден?!! /смее се /

МОМЧЕ: Как ти е името?

МОМИЧЕ: Здравка, а твоето?

МОМЧЕ / смее се/ - Камен. Искаш ли да ти купя хот - дог и два сла-доледа.

МОМИЧЕ: Щедър си, но предпочитам ябълка… от двора на баба. Чао! /изчезва/

МОМЧЕ: Аз пък предпочитам чай от горски билки. И, естествено, моят любим скейтборд. Писта….писта … / изчезва/

Музика

Край

*  *  *

БОЛНОТО ДЖУДЖЕ

Приказка от Димитър Никленов

Знаете ли какво се е случило на най-високата от всички високи планини, където в ле-дената пещера живее Дядо Мраз? Не знаете! Тогава аз ще ви разкажа…

В своите работилнички джуджетата на Дядо Мраз работили с най-голяма бързина но-вогодишните подаръци на децата. Малко джудже, с прекрасна синя шапка, трябвало да изработи подарък за момчето от най-светлия град в света. Но не щеш ли, се разболяло. Точно сега, когато оставало съвсем малко време до празника.

– Ами сега? Какво ще правя? – охкало джуджето. – Няма да мога да направя подаръка за момчето, което наистина го заслужава!

Снежното момиче, което непрекъснато влизало в работилничката и проверявало как върви работата, забелязало болното джудже.

* Какво има? – попитало то.

* Болен съм! Ръцете не ме слушат!

Снежното момиче се разтревожило. Трябвало веднага да го излекува. То дори искало да остане при него, но се страхувало да не се стопи от топлината в работилничката. Реши-ло да потърси някой от гората, който да помогне на болното джудже. И тръгнало. Вър-вяло, вървяло. Студеният вятър искал нарочно да го забави, но момичето все бързало. Когато стигнало гората, където живеели горските животни, то се спряло най-напред пред къщата на Мечо. Почукало. Никой не ес обадил.

* Хей, Мечо-о-о-о! Тук ли си?

* Гъррр, гъррр, защо ти е Мечо? – обадила се черната Врана от съседното дърво.

* Джуджето от ледената планина на Дядо Мраз се разболя! А то трябва да направи подаръка на момчето от най-светлия град! Търся някой да му помогне!

* Гъррр, гъррр! И смяташ, че Мечо ще свърши това?

* Да! – отвърнало Снежното момиче.

* Гъррр, гъррр! Та той вече няколко месеца спи непробудно! И никой не може да го събуди! Дори и моето грачене!

* Тогава ти ще му помогнеш ли?

* Гъррр, гъррр! Нали виждам, че цялата си покрита със сняг! Не искам! Гъррр, гърр! – изграчила Враната и прелетяла на друго дърво.

* Чич-чи-рик! Аз ще му помогна!

Снежното момиче се огледало и забелязало малко премръзнало врабче.

* Ти ли искаш да помогнеш на джуджето?

* Аз! Момчето от най-светлия град заслужава новогодишен подарък! Вие не знае-те колко е добро! И обича птиците! За зимата ни направи къщички, но студеният вятър ги събори и сега треперя от студ, чик-чи-рик!

* Тогава да вървим! – казало момичето и погледнало към черната Врана, която злобно се усмихвала.

* Гър- гъррр, не можеш! Гър-гъррр-гър, не можеш!

Когато Врабчо и Снежното момиче влезли в работилничката, болното джудже все още лежало.

* Здравей! Чик-чи-рик! – поздравил Врабчо още от вратата. – Аз идвам да ти по-могна!

* Ти ли? Та ти си много по-малък и от мен! Мъчно ми,че скоро часовникът ще удари дванадесет пъти и момчето от най-светлия град няма да получи своя по-дарък!

* Ще получи! – изчуруликал Врабчо и се настанил до болното джудже. Когато из-минала една минута, Снежното момиче излязло. Врабчо запретнал ръкави и из-викал:

* Само ми кажи какво трябва да направя!

И без много да се бави, се заловил за работа. Напрягал всичките си сили и подска-чал от едно място на друго. Болното джудже станало от леглото. То сякаш добило нови сили от приятелството на Врабчо и двамата успели в определения час да нап-равят подаръка.

* Благодаря ти! – обърнало се към него джуджето. – Без твоята помощ нищо ня-маше да направя!

* И аз ти благодаря! Момчето от най-светлия град заслужава награда, защото оби-ча труда – изчуруликал Врабчо и отлетял.

*  *  *

ШАПКАТА С ЧЕРВЕНОТО КРЪСТЧЕ

Приказка от Димитър Никленов

До къщата на Миркови растял дъб. Клоните му били толкова големи, че засенч-вали почти цялата им градина. Момчето често седяло на пейката под дъба и започ-вало да брои гнездата на птичките, които все се увеличавали. Това го радвало. Вед-нъж, когато се бил загледал в клоните, Мирко забелязал, че този от тях, който се спускал ниско над земята, бил с обелена кора. Навярно някой е искал да го счупи. И без да се замисля Мирко изтичал вкъщи, взел вълшебната течност, която татко му криел в тъмното мазе и се върнал при дъба. Намазал клона и го превързал с кър-пичката си.

– Ти си добро момче, благодаря ти! – казал старият дъб. – В сърцето ти има много добрина, пази я. И помни ние сме живи, като вас човеците. Затова всички се нужда-ем от помощ.

– Но аз...нали нищо не съм направил!? – объркал се от неочакваната похвала Мир-ко.

– За това, че сърцето ти е добро, ще ти кажа нещо. Ето тук, до онзи храст, под зе-ления мъх има една шапка с червено кръстче. Тя някога беше на едно момче, най-доброто, което познавам. То оказваше първа медицинска помощ на ранените гра-ничари, които защитаваха нашата Родина.

– За малкият герой ли говориш? – попитал Мирко – Май съм чувал за него. Ехе е-е, ако знаеш дядо още какви неща ми е разказвал за граничната бразда? Имало е престрелки, разузнавачи, та дори са хващали бандити...

– Да, ти си чул за него, разказвали са ти как е помагал на бойците, но аз видях с очите си неговата смелост. Мирко, ти също си добро момче и напълно заслужаваш да пазиш като реликва неговата шапка с червено кръстче. Хайде, вземи я! .

Момчето се доближило до огромният дъб, разгърнало гъстите му клони и наме-рило шапката. – Благодаря, трогнат съм от този подарък! – пошепнал Мирко. – Ще го отнеса в училищната сбирка от ценни предмети.

– Зная, момчето ми. Бъди винаги добър! – казал старият дъб и от листенцата му се отронили капчици роса. Те били чисти, като детски сълзи.

На момчето му било хем тъжно за онова момче, което преди много години носе-ло същата тази шапка с червено кръстче, хем се чувствало гордо, че сега то ще я покажи на децата от цялото училище. А и няма да пропусне, ако някой се нуждае от първа медицинска помощ, да му се притече на помощ.

*  *  *
ДОБРОТО САМАРЯНЧЕ

Приказка

от

ДИМИТЪР НИКЛЕНОВ

Някога до върха на най-красивата планина се разпростирало малко селце. Трийсети-ната къщи били подредени като шевица на моминско коланче по двата бряга на пълно-водната река. През лятото тя весело бълбукала и огласяла с песента си цялата околност, а през зимата, когато всичко се сковавало от студ, тя игриво се провирала под ледените парчета и носела хладина към равнината.

В къщата до дървеното мостче, което свързвало двете махали, живеело семейство млади ревностни християни. И тъй като сърцата им били изпълнени с много доброта, всяка втора година се сдобивали с по една рожба. И всички били момичета. С появява-нето на всяко веднага го кръщавали с името на онова цвете, което цъфтяло в момента на раждането му. Първото нарекли Латинка, второто – Зюмбюлка, последвали Марга-ритка и Лаленка.

Една сутрин селото се събудило от тревожния лай на кучетата. Небето притъмняло. Черни облаци се надвесели над малкото селце. Не след дълго завалял пороен дъжд. Де-ретата се напълнили с вода. Придошла и реката – мътна и бучаща. Тя отнесла дървения мост и двете махали останали разделени. Водата достигнала до праговете на къщите. Хората се изплашили. Никой не смеел да се покаже навън.Тогава придошлата река ус-пяла да повлече няколко къщи. В една от къщите, в която живеело едно бедно семейс-тво със своята седемгодишна Искрица започнали да се борят със стихията. Те се мъ-чили да запазят и малкото, което имат, но най-много се стремили да запазят живо и тяхната свидна рожба.Не след дълго бурята и мътната вода отнесли малката дървена къща към равнината. Минута преди пороят да погуби и тях, мъжът с последни сили успял да спаси Искрица. А той и жена му трагично загинали. Детето останало сираче. Тогава семейството ревностни християнин с четирите дъщери, съжалили сирачето и го прибрали детето да живее при тях.Още първия ден те им заръчали на децата си да се отнасят към момиченцето като със собствена сестра.

Така Искрица заживяла при тях, но никога не престанала да мисли за родителите си, а и често усамотена тъгувала за тях. От малка привикнала да не бъде в тежест на голямо-то семейство, като помагала в къщната работа. Тя се отличавала от другите момичета със своята хубост и най-вече с любящото си сърце. Нито веднъж не преставала да проя-вява милосърдие и уважение. Научила се да дарява с нежност и обич всичко, което я заобикаля, но най-силно обикнала жената, която от първия ден нарекла мама. Искрица неотлъчно я следвала, както в къщната работа, така и в градината и много скоро поела цялата работа в дома, който приела като свой.

След време Латинка, Зюмбюлка, Маргаритка и Лаленка пораснали станали големи девойки, пораснала Искрица - красива и скромна девойка. Тъмно кестенявите й къд-рици се спускали на вълни около снежнобялото й личице, на което греели като слънца две големи черни очи. Когато се усмихвала, по бузките й разцъфтявали трапчинки, а бялото й личице направо искряло.

Така ден след ден, месец след месец времето прелиствало дните. Родителите на петте девойки неусетно остарявали все повече и повече, докато дошъл денят, когато без по-мощта на своите деца те не можели да живеят. И докато Искрица се трудела из двора или пък приготвяла храна за възрастните си родители, Лаленка, Зюмбюлка, Маргаритка и Латинка, не преставали да се кипрят с новите си рокли и закачливо да надничат през прозореца. А щом минел някой момък покрай тяхната къща, те се показвали и започва-ли да се хвалят:

* Погледни роклята ми. Тя е най-красивата на света! – винаги започвала първа Маргаритка.

* Моята пък е синя, има и бледожълта дантела! – не пропускала да се изпъчи и Зюмбюлка.

* Моята пък е от червено кадифе! – не се стърпявала Лаленка и изскачала пред другите.

* Хайде, хайде, нима не забелязвате розовата ми панделка? – сърдела се Лаленка.

Така надпреварата понякога прераствала в шумна караница, а кавги се чували и в ос-таналите къщи в селото. Хората започнали постепенно да се отчуждават, да ламтят за много пари и повече имоти.

Не след дълго родителите на петте момичета усетили, че идва края на своя земен жи-вот и ги събрали около тях. Посъветвали ги у тях никога да не преставало да живее сес-тринската обич и взаимното уважение, да проявяват милосърдие и да се грижат за онеправданите и пренебрегнатите от алчните и завистливи хора. След това издъхнали.

Искрица дълго плакала. Тя загубила отново много скъпи хора. Девойката често влиза-ла в стаята, сядала до празното им легло и тихичко все плачела, но скъпите и добри хора, вече ги нямало.Това силно терзаело душата й и непрекъснато мислила за тях. Не преставала да помага на възрастните хора, които живеели в съседство до тях, предла-гала по филийка хляб на някой случаен минувач и си мечтаела един ден всички хора да бъдат щастливи.

Веднъж както си представяла образите на своите родители и от очите се стичали съл-зи, усетила че до нея има някой. Обърнала се и що да види. До нея стоял беловлас ста-рец. Той се приближил до Искрица и изрекъл думите:

* Не плачи, дете мое! Твоите родители са вече там горе, при нашия Бог! Ти трябва да продължиш да живееш и да помагаш на хората, както досега. Не се страхувай от изпитанията и върши всичко с много любов и силна вяра! И не забравяй, че щастието е в твоите ръце!

Думите на стареца стоплили сърцето на Искрица и тя поискала да му целуне ръката, но той изчезнал. Тогава тя станала, излязла на двора, огледала се наоколо и побързала да посети една по една сестрите си, които вече се били задомили.

Тя със силно желание им разказала за необикновената си среща със стареца. След това се изкачила на върха, на нейното любимо място до стария дъб, откъдето се вижда-ло цялото село и още дълго време размишлявала за това, което й се беше случило.

Планината била огряна цялата от слънцето и изглеждала многоцветна и красива. На нея й се искало да я прегърне и разперила ръце като птица и полетяла в живота. Искри-ца живяла до дълбока старост, със своя любящ съпруг и трите си деца.

*
ЛУЧШИЙ САМАРЬ

сказка

от

ДИМИТАР НИКЛЕНОВ

Когдато вершина самой красивой горы распространяла небольшую деревню. Тридцатилетние дома были устроены как вышивка мантийного пояса вдоль двух берегов полноводной реки. Летом она весело весело хихикнула и разложила всю песню со своей песней, а зимой, когда все было подавлено холодом, она играла игриво под льдом и приносила прохладу на равнину.

Молодая, ревностная христианская семья жила в доме рядом с деревянным мостом, соединяющим два квартала. И так как их сердца были наполнены добротой, каждый второй год у них был один ребенок. И все они были девочками. С появлением каждого они сразу же крестили его именем того цветка, который процветал во время его рождения. Первый - Латинка, второй - Зимблика, затем Маргарика и Лаленка.

Однажды утром деревня проснулась от беспокойной коры собак. Небо затуманилось. Черные облака переполнили маленькую деревню. Вскоре после этого дождь. Де-рета

была заполнена водой. Река и река - облачно и нахмурились. Она нес деревянный мост, и два квартала были разделены. Вода достигла порогов домов. Люди испугались. Никто не осмеливался показать, и тогда купающаяся река смогла перетащить несколько домов. Один из домов, в которых бедная семья жила со своим семилетним шпицем, начала бороться с элементом. Они пытались сохранить мало того, что у них было, но больше всего им хотелось сохранить живое существо. Через долгое время буря и мутная вода несли небольшой деревянный дом на равнину. За минуту до того, как он намеревался уничтожить их, человеку с последними силами удалось спасти Спаркс. Он и его жена были трагически убиты. Ребенок оставался сиротой. Затем семья ревностных христиан с четырьмя дочерьми, которые пожалели сироту и взяли ребенка, чтобы жить с ними. В первый день они поручили своим детям относиться к девушке как к ее собственной сестре.

Таким образом, Шпицца жил с ними, но никогда не переставал думать о своих родителях, и она часто печально относилась к ним. От небольшого привыкания не быть бременем большой семьи, помогая в домашнем хозяйстве. Она отличалась от других девушек своей красотой и особенно с ее любящим сердцем. Она никогда не переставала проявлять милосердие и уважение. Она научилась жертвовать с любовью и любовью все, что ее окружало, но больше всего любила женщину, которая в первый день называлась Мумия. Искра последовала за ней последовательно, как в домашнем хозяйстве, так и в саду, и вскоре она взяла все это в дом, который она взяла как свою.

Тем временем, Латинка, Зюмбюлка, Маргарита и Лалена выросли, и выросли большие девочки, которые выросли Спаркской - красивой и скромной девочкой. Ее темные каштаны свернулись в волнах вокруг ее белоснежного лица, которое мерцало, как два больших черных глаза. Когда она улыбнулась, на щеке появились ямочки ямочек, и ее белое лицо просто искрилось.

Таким образом, день за днем, месяц за месяцем, время проходило через дни. Родители пяти девиц незаметно стареют все больше и больше, пока не наступит день, когда они не смогут жить без власти своих детей. Пока Искрица работала во дворе или готовила пищу для своих пожилых родителей, Лаленки, Зумбуклы, Маргаритки и Латинки, они не переставали варить свои новые платья и заглядывать в окно. И как только молодой человек прошел мимо их дома, они появились и стали хвалиться:

* Посмотри на мое платье. Она самая красивая в мире! – всегда первая Маргарита.

* Мой синий, есть бледно-желтое кружево!» Она не позволила Зумбуклы выпрямиться.

* Мой красный бархат! Лаленка споткнулась и прыгнула к остальным.

* Пойдем, давай, разве ты не замечаешь мою розовую ленту? – она злилась Лаленка.

Таким образом, гонка иногда превращалась в шумную ссору, и в других домах в де-ревне слышались драки. Люди начали постепенно отчуждать, заставляя много денег и больше собственности.

Вскоре после этого родители пяти девушек почувствовали, что конец их земной жиз-ни пришел и собрался вокруг них. Они советовали им никогда не переставать жить сес-тричество и взаимное уважение, проявлять милосердие и заботиться о угнетенных и пренебрегаемых жадными и завистливыми людьми. Затем они вымерли.

Спаркс долго плакал. Она снова потеряла много дорогих людей. Девушка часто ходила в комнату, сидела рядом с пустой кроватью и плакала тихо, но дорогие и хорошие люди ушли. Она очень нервничала по поводу своей души и постоянно задумывалась о них. Она не переставала помогать пожилым людям, которые жили рядом с ними, предлагала кусочек хлеба случайному прохожему и однажды мечтала, чтобы все люди были счаст-ливы.

Однажды, когда она представляла изображения своих родителей, и слезы текли из ее глаз, она почувствовала, что рядом с ней есть кто-то. Она повернулась и увидела, что посмотреть. Рядом с ней был Беловлас Страц. Он подошел к Спаркам и произнес слова:

* Не плачь, дитя мое! Твои родители уже там, нашему Богу! Вы должны продол-жать жить и помогать людям, как вы это делали. Не бойтесь испытаний и делай-те все с большой любовью и сильной верой! И не забывайте, что счастье в ва-ших руках!

Слова старика согрели сердце Искрицы, и она хотела поцеловать его руку, но он исчез. Затем она встала, вышла во двор, огляделась и поспешила зайти к одной из своих сестер, которые уже вернулись домой.

Она с сильным желанием рассказала им о своей необыкновенной встрече со стари-ком. Затем она поднялась на вершину, свое любимое место в старый дуб, где вся дерев-ня была видна, и она долго размышляла о том, что с ней случилось.

Гора сияла по всему солнцу и выглядела очень красочной и красивой. Она хотела об-нять ее и развести руками, как птицу, и влетела в жизнь. Искра жила до глубокого воз-раста, с ее любящим мужем и тремя ее детьми.

*   
ДИМИТР НИКЛЕНОВ

ДОБРАЯ САМАРЯНКА

Сказка

Перевод на русский язык,
выполненный Владимиром Манчевым.

Когда-то близ вершины самой красивой горы расположилось маленькое село. С три десятка домиков стояло по обеим берегам полноводной реки словно элементы вышивки на девичьем поясе. Летом она весело журчала и оглашала окрестности своей веселой песенкой, а зимой, когда все сковывал мороз, она игриво пробиралась подо льдом и несла холод на равнину.

В доме у деревянного мостика, связывавшего две части села, жила семья молодых ревностных христиан. И так как у них были очень добрые сердца, то каждый второй год на свет появлялся ребенок. И все – девочки. Каждой девочке давали имя по названию того цветка, который цвел в то время, когда она родилась. Первую назвали Настурция, вторую – Гиацинта, за ними последовали Ромашка и Тюльпанка.

Однажды утром жители села проснулись от тревожного лая собак. Небо потемнело. Черные тучи повисли над маленьким селом. Вскоре пошел проливной дождь. Овраги наполнились водой. Речка стала полноводной – мутной и ревущей. Она снесла деревянный мост и разъединила обе части села. Вода дошла до порогов домов. Люди перепугались. Никто не смел показаться на улицу. Тогда разлившаяся река затопила несколько домов. В одном из них, в котором жила бедная семья с семилетней дочкой Искрицей, начали бороться со стихией. Взрослые пытались спасти хотя бы то немногое, что у них было, но больше всего они стремились сохранить жизнь их дорогого ребенка. Вскоре буря и мутная вода вынесли маленький деревянный домик на равнину. За минуту до своей гибели в бурной воде отец сумел каким-то чудом спасти Искрицу. Он сам и его жена трагически погибли. Девочка осталась сиротой. Тогда семья ревностных христиан, у которых были свои четыре дочери, пожалела сиротку и взяла ее к себе. Еще в первый день родители наказали своим детям относиться к девочке как к сестре.

Так Искрица зажила у них, но она никогда не переставала думать о своих родителях, часто уединялась и горевала о них. С малых лет девочка привыкла не быть в тяжесть большой семье и помогала по хозяйству. Она отличалась от других девочек своей красотой и любящим сердцем. Искрица ни на минуту не переставала проявлять милосердие и уважение. Она научилась одаривать нежностью и любовью все, что ее окружало, но сильнее всех она полюбила ту женщину, которую с первого дня назвала мамой. Искрица неотступно ходила за ней, помогая ей и в домашней работе, и на огороде, а совсем скоро взяла на себя всю работу в доме, который приняла как свой.

Спустя какое-то время Настурция, Гиацинта, Ромашка и Тюльпанка выросли, стали уже взрослыми девушками, выросла и Искрица – красивая и скромная девушка. Ее темно-каштановые локоны обрамляли белое как снег лицо девушки, на котором сияли, словно звездочки, большие черные глаза. Когда она улыбалась, на ее щеках появлялись ямочки, а ее белое лицо вс; искрилось.

Так шли день за днем и месяц за месяцем. Родители пяти девушек незаметно старели все больше и больше, пока не пришел тот день, когда без помощи своих детей они уже не могли прожить. И пока Искрица трудилась во дворе или готовила еду своим пожилым родителям, Настурция, Гиацинта, Ромашка и Тюльпанка не переставали хвалиться своими новыми платьями и кокетливо выглядывать из окна. А как только мимо их дома проходил какой-нибудь парень, они выходили и начинали хвалиться:

– Посмотри на мое платье. Оно самое красивое в мире! – первой всегда начинала Ромашка.

– А у меня оно синее, да еще и с бледно-желтым кружевом! – не пропускала случая похвастаться Гиацинта.

– А у меня платье из красного бархата! – не выдерживала Тюльпанка и выбегала вперед.

– Подумаешь! Зато у меня роскошный розовый бант! Разве вы не видите? – сердилась Настурция.

Так это “соревнование” иногда перерастало в шумную потасовку, а скандалы можно было услышать и в останальных домах села. Люди начали постепенно отчуждаться, гоняться за большими деньгами и дорогой недвижимостью.

Спустя некоторое время родители пяти девушек почувствовали, что приближается конец их земной жизни, собрали их около себя и посоветовали им всегда жить в сестринской любви и взаимном уважении, проявлять милосердие и заботиться об обиженных и забытых алчными и завистливыми людьми. После этого они умерли.

Искрица долго плакала. Она вновь потеряла очень дорогих ей людей. Девушка часто входила в их комнату, садилась у их пустой постели и тихо плакала, но ее дорогих добрых людей уже не было. Это сильно терзало ее душу и она непрестанно думала о них. Она не переставала помогать пожилым людям, жившим по соседству, давала хлеба случайным прохожим и мечтала о том дне, когда все люди будут счастливыми.

Как-то раз, когда девушка представляла себе образы своих родителей и из ее глаз текли слезы, она почувствовала, что возле нее кто-то стоит. Она обернулась и увидела: рядом с ней стоял седовласый старик. Он подошел к ней и сказал:

– Не плачь, дитя мое! Твои родители уже там, наверху, у нашего Бога! Тебе надо продолжать жить как и прежде и помогать людям, как ты это делаешь и сейчас. Не бойся испытаний и делай все с большой любовью и сильной верой! И не забывай, что счастье в твоих руках!

Слова старика согрели сердце Искрицы и она захотела поцеловать ему руку, но он исчез. Тогда она встала, вышла во двор, огляделась по сторонам и поспешила зайти по очереди к своим сестрам, у которых уже были свои семьи.

Искрица с радостью рассказала им о необычной встрече со стариком. Затем она поднялась на гору, на свое любимое место возле старого дуба, откуда было видно все село, и еще долго думала о том, что с ней произошло.

Все горы были озарены солнцем и выглядели очень пестрыми от цветов и красивыми. Девушке захотелось обнять их, она раскинула руки, словно птица крылья, и полетела в жизнь. Искрица жила до глубокой старости со своим любящим супругом и тремя детьми.

*   *   *