УЧАСТ
Това е то – участ! – окайва се баба Мария -
Останахме двамата само, като чукани тук.
Децата ги няма – прогони ги таз беднотия,
заминаха в странство, вземаха и малкия внук.
Сега сме сами и очите ни все към вратата -
ха, дано хлопне, да си спомни някой за нас.
Но никой не идва, само кучето там в одаята,
пролайва самотно – тъгува и то, като нас.
Вчера, пред къщи, с дядото рязахме сливата -
изсъхнала беше и правеше само боклук.
За мене ли работа беше, с ръката ми кривата?
И как мислиш, после, пренася се този кютюк?
За това днеска лежа тук и не мога да мръдна.
Кръста скова ме нощеска, така - изведнъж.
Не стига това, ами стегна ме жабата гръдна.
Мислех – разваля се времето, ей бръска и дъжд.
…Така се окайва пред мене баба Мария.
А аз й поставям инжекция с мисъл в главата:
„ Прогони далече децата ни таз беднотия
и останаха старците тук да проклинат съдбата …“