Елисавета Мирославова-Елмира . Болгария.
КРАТКА БИОГРАФИЯ
ЕЛМИРА е псевдоним на писателката Елисавета Мирославова – съчетание от собственото и бащиното ; име. Родена е на 31.01.1952 г. Дъщеря на инженер-геодезист Мирослав Найденов и Мария Георгиева Найденова – учителка. Живее в София, България. Трийсет години работи в Народно читалище „Младост” като библиотекар. Автор е на десет тома „Събрани съчинения“, от които са издадени четири.
Първият том е посветен на децата. Малките читатели ще отворят вълнуващи страници за своя детски свят. Вторият том от събраните ; съчинения е поезия за възрастни. Третият том е посветен на българския народ, който евреите боготворят като свой спасител по време на Втората световна война. Четвъртият том от събраните ; съчинения беше представен от д-р Стоян Тасев: „Елисавета Мирославова – ЕЛМИРА – борави със съвременен изискан литературен език, без излишен баласт и лъкатушения, който е динамичен синтез от мисли и чувства. И той успешно вае красиви картини на епизодите в разказите, новелите и есетата на сборника по един вълшебен начин на краткост, яснота, изящност, с които вълнува и активизира борбеността на личностите срещу ретроградното, злото, за утвърждаване на доброто и хубавото в живота.
Това е пътят, който я извисява до равнището на българските словесни титани Елин Пелин и Йордан Йовков.
Нейни стихове са преведени на иврит в антологията „От век до век”, посветена на спасителите на българските евреи, издаден в Тел Авив, а също така и в „Дер Литерат” – Германия. Носител е на националната награда „Витошко лале”. Има диплом и специална награда на Сдружението на софийските народни читалища на Втория международен поетичен конкурс „Лирични гласове“. Член е на Съюза на независимите български писатели“.
ЕЛМИРА е творческото име на писателката. То е съчетание от собственото и бащиното име на авторката Елисавета Мирославова. От 1991 до 2008 г. тя е издала книгите: „Златна верига”, „Под дъжда”, „Шепот на звезди”, „Събрани съчинения“, том 1, том 2, том 3 и том 4. Първият ; том е изцяло посветен на децата и за нея пишат в печата,
че „отглежда творчеството си, както майката своите деца” и че „следва пътя на нашите класици”. Преведена е на иврит в голямата антология „От век до век” – посветена на спасителите на българските евреи, издадена в Тел Авив, а също така и в „Дер Литерат” – Германия. Носител е на националната награда „Витошко лале“ и има диплом – награда от Втория международен конкурс „Лирични гласове“. Член е на Съюза на независимите български писатели от 1993 г.
Работи като библиотекар в Народно читалище „Младост” – София.
ИЗПРАТЕНИТЕ преди СОНЕТИ ЗА КОНКУРСА
* * *
Миналото ни в далечен родов път
не познавало на безразличието ярема,
в побелелите глави живял духът,
по-младите съвет от тях са вземали.
И с разум кой не се е връщал у дома
с надежда светла, и със вяра крепка,
и даже да е сам във черна като рог тъма
със сърце проглеждал, вдигал клепки?!
Духът не старее, оставал по-богат.
Нали усещам как от обич се разтваря,
сякаш с пролетта на младостта е млад –
бялата коса безценен дар е!...
Уважението е вятърът гостуващ, южен,
какво ли друго преди да отпътува му е нужно?!
Работя в духовната обител.
Бездушието и продажността навяват хлад.
Оцелявам, знам, с доброто в мен, в гърдите,
което ме запази в този свят.
Самия мор проклех във вековете,
отдавна не съм жертва в нечий ад!
Душата си орах с дълбока оран на поета,
не чакам нищо и това ми е наградата!
Не съм жената от „декоративния пол”.
Не съм отдавна и на мъжа си собственост!
И никой аз за нищо го не търся, и не моля!
Поисках ли от някой нещо, губих Свободата си.
Мъжът безпомощен умира: жена си той не заслужава.
Прекършен не намира сили: сам да пада и да става.
* * *
Любовта е пеещият глас съвсем злочест.
Трепетната въздишка на сърцето!...
Аз отгледах я в семейния кафез –
от въздуха, от капчица сълза растеше!
Беше малка, крехка, нежна, плаха.
Нищо не ми дължеше, когато стенех.
В мен не беше тя за никого заплаха!
Не беше длъжна и не исках да ме вземе!
Тя е в него! В сърце ми огън пали!...
И не може никога да се натрапва!
Тя живее вечно, не умира! И едва ли
ще си тръгне с отстъпление бавно?!
Любовта мираж е, който аз го имам.
С него, сине, оцелявам, сякаш мой любим е!
ОТ ЕПОХАТА НА ДЕПРЕСИЯТА И ЛУДОСТТА
Без тебе бях подвластна на любов богата.
На никой друг не бях, не станах мост.
Със словото не правих аз фалшификати
във присмеха властта си има злост.
И не търгувах с черното за бяло,
духовна проститутка аз не бях.
След трусове с духа съм те желала,
сърцето в скръб от мъка песни пя.
Така и оцелях безрадостна до днес.
На свой език говорих, учих, отлетях.
Не си поставих цел да съм „известната”...
Без теб безсмислена за мен е славата в света.
Историята е бременна, продажността е доходна.
За бедните е гробница, да ми прости, епохата.
* * *
Немея, синко, скрита в световете,
изследвам своя, техните потайности.
Оставям светли знаци в редовете
с крайпътни мисли влюбена в титаните!
Но моят дух е пламъка в душата
и той горя в най-скръбните течения
във дъждове, във студове, когато
душевни бури го изхвърляха с промени,
а равнодушието не живееше със мене.
Щастливи бяхме ние с мисли сродни,
не го допуснахме умиращо-сломени.
Човекът се сродява днес с народите.
И предразсъдъците с мисли ги смажи,
това са празни звуци, това са куп лъжи.
* * *
За женската душа и след смъртта
сред книгите ли моят дух витае?
Почувствал нея, усетил близостта
и негова ли муза ще остане?...
Обикнал я, балсам е красотата ;!...
Във женската душа светът разбран е.
И силният ; дух, пламтящ в сърцата.
Душата ; непипната от длани!...
Поклон пред нея, даже скрита жал
за мъката безрадостна, несретна,
за добротата, която е раздавала,
за обичта и любовта ; вечна!...
Самата себе си забравила в мечтите
да види щастие изгряло във очите ви!
* * *
Да искаш, сине, и да търсиш глас един,
в народни песни, в нас духът живее.
Сърцето има космос най-любим,
душата пее, а гласът се лее...
Извира радост в мъка – чуден глас.
Магьосана пред него е земята!
Сърце си лее, пее във захлас
и песните му лек са за душата.
Горчива мъка в сълзи потопена е.
Скъп дар е той, изпратен ни от Бога.
Кой чуе го преди смъртта си тленна,
забравя мъки черни, грижи и тревоги.
И ти с него пей! А аз го обожавам,
щом свободата на духа е оцеляване!
* * *
От извора пресъхнал на Сълзите,
без тебе и тъгата не угасна,
и безнадежни, неми са мечтите
със обичта ми тиха и безгласна.
Без теб, любими, пуста е земята,
от труд да падна, пия двойна мъка,
но цялата съм с тебе, аз в душата;
сърце в сърце, след обич и разлъка!
Във моя ден дори и труден, морен,
не искам радост, да се оправдавам.
Какво ли, Слънце мое, да ти отговоря,
не мога просто теб да те забравя?!
В свободата ми за другите потайна,
очаквам те в цвят най-чакан, траен!
НА ПОЕТА
На сто години ражда се поетът
с магията съдбовна, със крилете!
Различна е! И с думи я убиват,
Не знаят, че душата ; е цвете!
Отшелник съм сред тях. Убиха в мене
магията, дори и мен убиха!
И крия се от тях, за да живее
различната ; тайна съкровена!
А думите куршумени я следват,
пресрещат я сред бури, снежни хали,
но пазя я дълбоко във сърцето,
дано сина ми злото да пожали...
Поетът живее след смъртта отново,
живее в нас роденото му слово!...
* * *
Осмислям те с грижите, Живот, да не останеш празен.
От пустото човешко битие се избавям непрестанно.
Неудачница съм, но детето си отгледах, себе си наказах,
прикривам си вдовишките сълзи, но с обич увенчан си.
Сама направих своя женски полукръг в самотата ми
със пъстроцветната дъга на светлата, в мен родена личност.
Вървя по пътя с моята мечта намерена в душата –
достигнах и съвсем сама до големите човешки истини.
Имах срещи с тайни, близки светове, открих в тях живота.
Големи умове видях! И аз след тях, напред – не променях пътя си.
Вървях с душите им изваяни, изписани, без злоба и без злото!
Обикнах ги и тебе, мой живот, на добродетели безсмъртни.
И ден по ден, намерих себе си по жизнения път.
Прославям те, макар че дните ми горчат.
ПРИБАВЯМ И ПОЖЕЛАНИТЕ ОТ ВАС ЗА СБОРНИКА СОНЕТИ:
* * *
Пътя на сърцето си записвам,
този път от детството познавам.
Той е моята кръвна пъпна мисъл,
в него аз душата си раздавам.
Бяга тя от бащините нрави –
старите порядки са жестоки!
Помня, в тях мечтите си удавих,
в дните ми потънаха дълбоко.
Пазя си от тях за спомен нишка –
глуха си остава тишината.
Чувам само скръбната въздишка
и не търся, синко, там вината.
За какво ми е? Не ми е скъпа,
в пътя я загубих да я стъпчат.
* * *
Съдбата ми несретна Бог изпрати,
единствен той за мене е угрижен.
Горях в мъка, но видях и нищетата,
в душевен мир живея днес и пиша.
Душата ми не е пустиня пясъчна,
от нея блика доброта и още жива е.
И на света ще мине без омраза,
че само с обич светлината си открива.
И тя искри от дъното в очите,
и пие моят корен дързост от дълбоко,
и ще остане винаги по-жилав, и различен,
напук на сушата, напук на лошото и злото!
Не ще го вий пречупите, той вкоренен е
и пази го Всевишния тъй както мене!
НА МОЯ СИН ЛЮБОМИР
Не бях щастлива, но не търсих щастието,
изгорях от мъка с огъня в душата,
болката я миеше със сълзи в устието
и ставах близка с мисълта нататък...
Сама доплувах в океан от знания,
в тъга умират безрадостни мечтите.
Солена горест в страданието има,
разочарованието на вълни гнети ме!
И какво че вънка пеят птиците,
болката и мъдростта послания оставят,
тяхната печал е близка и различна,
а времето пари – съблазните продава?!
Доброто изгрев светъл в тъмен мрак,
в тъжна приказка с хубавия край все пак!
ЧАРЪТ НА ЖЕНАТА
Мъжете, скъпи, не гледам в упор мъж в очите.
Разчитам на разумното внимание в скромността.
И не задавам смешно никога въпросите.
Не възразявам на достойнството, на ума за нещата.
И зная аз да си мълча, особено с глупака,
над който мога и да се надсмея – унижа.
И снизходителна в изречени нелепости все пак
и никога не започвам знанията си да каканижа.
Дослушвам аз с внимание умните хора – победители,
защото искам да се науча нещо и от тях.
Разбирам, мили, другите, дори и чуждите,
но никого не поучавам – нагло и открито.
И чарът на жената е навярно и сполука,
щом не настройва хората един срещу друг!
* * *
„С отворени очи
ще си отида от този свят
с мъката ми по теб в гроба.”
Завещанието на моя баща
На сънен път агенти с пистолети –
преследват ме, във мене са се взрели.
Насочват те дулата и ме стрелят –
не зная как вървя по пътищата бели?!
Получих вест за мен чрез Божи пратеник,
добрият дух внезапно сам пристигна!...
„О, Ангелче, как с теб ли в небесата?
И мъртвите в рода, и от народа стигат!
Каква ли вест за татко ти ми носиш?
Сестрите плачат честичко над гроба,
но мойта обич днес е без въпроси,
изплаках сълзите на злата си прокоба!
Благодаря! О, Ангел мили, поздрави на Бога
и не затваряйте очите на баща ми в гроба!”
* * *
Мамо! Ти къде си тръгнала? О, Боже мой,
векове ще спим във вечността, в покой!
И от мисли тъжни душата е сломена,
достраша ме, падат, нараняват мене!
Всеки път те виждам сънна, отмаляла,
гледам те в портрета хубавица цяла!
Винаги, когато в него тебе видя –
сълзите си аз не мога да сдържа!
А сърцето радва се, че ти си като жива,
майчице ти моя, мъдра, мълчалива!
Кърмила с мечти духа на своя род,
днеска плодовете му даряват те с живот!
Майчице ти моя, мила, нещо ми кажи!
Но от снимката ме гледаш само и мълчиш.
СКРЪБ
На съпруга ми Любомир
Приживе ти казах с моите устни,
погледът преди да заблуждае,
по-преди, преди да се отпуснеш:
„Моля те, не си отивай!” – Това е.
Ти ми сложи пръстен да ме пази.
Мойта скръб е тиха и безмерна.
С тъжна горест шепна твоето име.
То ми дава сила и увереност.
Но не мога вече да те видя.
Не стоя сега при теб до мрака.
Мойта жалост – тя е в мене скрита.
В спомените с радост я очакваше.
Стръмно е надолу с глас небесен.
С остра болка кой не е унесен.
* * *
В живота, синко, три съкровища държах:
Човеколюбие! Скромност! Пестеливост!
Не казвай, че съм бедна, че е грях.
Любима бях и майка! Туй ми стига!
Дори в светски шум ти бях прислуга.
Във моя свят за тебе аз живях,
тревожна майка и добра съпруга.
Пред клюките ли днес да се покая?
И тази мнителност не беше твоя.
В баща ти някога я аз съзрях.
Любимият пък ме нарече „нежна моя”,
а след смъртта им тръпнех все от страх.
И незабележима съм сред другите, опасна,
но имам си в живота свое място!!!
* * *
Печатът, синко, на убиеца е все един и същ
в главата от омраза с мисли кални.
На злобата най-силен и безсмислен е взривът,
смъртта, замръзнала от гняв, е най-печална!
И аз не зная друг голям в света позор
от дните минали до днешни илюзорни!
Не влизам аз със времето във спор,
но колко дни във него печати имат грозни?!
Било от ревност, за земя, пари и власт,
а после никой тях не иска да ги вижда!...
В живота гледам във разнопосочните контрасти,
добрите следвам, а порочните ги ненавиждам!
Печатът с кръв залят прокоба е до гроба!
Но остави го, мамо, това е съдба на роба!
* * *
На материалното обърнах гръб,
твойта грижа е достойна днес за слава!
Майки и бащи умират болни, в скръб,
аз синовна обич в моя стих възпявам!
В теб отгледах светлия копнеж,
майка да съм, нечия любима!...
Може в някой ден да разбереш,
че сърце се дава, не се взима!...
В него грее обич във гърдите!
Пътищата други мен не ме влекат.
Майчината обич и е открита...
О, недей изправя я на съд!...
Не проклинай и дарен живот.
Няма по-добър от тоя плод!
* * *
Аз имах най-доброто в този свят –
теб, сине, ти си мойто злато!
На думите и трепета крилата,
усмихната на слънчевото лято!
И с нищо ще си тръгна за из път –
видях на кръстопътя злото и доброто.
Живеят безнадеждно, смучат празна гръд,
а други вред убиват и крадат.
Умирах и събуждах се щастлива!
Осмисляй с радост и любов ти своя ден,
а словото ми с глас един се слива,
с магията на цялата вселена!
Душата своя във пръстта да скрия –
о, тя ще оживее в теб самия!...
* * *
Загубиш ли греховната наслада
в мисли разбъркани, неясни,
доволство недопил и не зарадвал,
не казвай: „Сбогом, о, земя прекрасна”!
То времето тече и ще отмине,
любовният копнеж не си отива!...
Живей с него в райските градини,
в душата красотата не загива...
И с нея, знай, животът продължава.
Не я спотайвай, да остане жива!
И нека тази древна нейна слава
да прави теб и другите щастливи!
От радост пях, вградих за теб сонети,
за внучки мили и за синовете им!