Пътеката е същата и вчера беше там.
Затичвам се, да стигна до вратата.
Тежи ми камъкът, а уж не е голям.
Във тежестта познавам тишината.
А тя е мъничка, досущ – трохичка,
доскоро ронена от месен хляб,
във дом, за който знаех – всичко
е обич, ласка, радост, дързък смях.
Вратата – същата, и вчера беше там.
Натискам дръжката, а тя замръзва.
От упор стреля тишината – бам,
но спомен ме изправя и превързва.
Изкачвам се нагоре, все нагоре
и спирам се пред раклата на баба.
Отварям я и виждам – моят корен,
дълбоко във земята се прокрадва.
Погалвам чергите, втъкали залеза
и после утрото, и парещото слънце.
Не гледай долу, бабо! Не погалено,
в палтото сгушено момичето ти зъзне.