Помня, пристигна ти тихо, на пръсти
и търпеливо свали ми преградите.
Бавно повдигна мъглите ми гъсти.
В мен не бушува, а само погали ме.
Стана на пролет и чувство мъниче
тъй не усетих как душата ми стопли.
После заши ми крилото на птиче.
Но не разпитва тъгата, нe чопли.
Думички няколко - сбра разпиляно
и непокорството просто сниши се.
Времето тръгна си, времето спряно.
Точно тогава от обич родих се.
После се спрях, да се сгуша в очите,
във топлината на длан да изгрея.
Тази ти обич, промушена в дните,
е послеписа, който във мене живее.