Скърцат мечтите, скъсяват се дните.
Лятото бърза да хлопне вратата.
Глупава болка премигва в очите.
Смръщвам носа и си връзвам косата.
Скривам си няколко сребърни нишки.
Слушам прогнозата. Вземам чадъра.
Глътвам последната нощна въздишка.
Сутрешен вестник със вчерашно „бъра”.
Бързо го свивам – ненужен товар.
Някакви хора – тъй много говорят.
Аз пък мълча си – по навика стар.
Думи без смисъл, какво ще се ровя.
Гмурвам се в дневната си рутина.
Тръгва потокът. Опъва ми нервите.
Нямам минутка къде да се спра.
В края наистина пускам резервите.
(Кой ли ме чува, когато крещя.)
Грабвам умората, слизам по стълбите.
Вънка разбирам, че мога да дишам.
Гледам – отсреща са кацнали гълъби,
облаци стихове в синьото пишат.