Ти отключи сякаш безкрая
с онзи звезден акорд на китара
и в квадрата на земната стая
бяхме само на крачка от рая.
Паяче малко изплете от мрака
стълба стигаща до луната.
А когато се върна обратно –
залюля се безстрашно…
И по една невидима нишка,
сякаш бе допирателна,
то се спусна да свърже
душите ни и телата ни.
Любовта е съдба.
Светеща геометрия.
Небето е пунктуално.
И в безкрайна проекция.
Магдалена БОЯДЖИЕВА
Илюстрация : Магдалена Бояджиева