В зората на едно неверие,
в страха от всички земетръси,
под облаците начумерени,
недей в душата ми да търсиш,
ни капка дъжд, ни даже намек
за тихи, прелетни тъги.
Лъчът поеме ли към заник
тежи, преди да прегори.
И помни мътните си залези,
безцветието на мъглите,
молитвата в плача негалена
и болката от нож в очите .
Недей, а само донеси ми
студено-бистрата вода,
измий коляното ми синьо,
а после ми подай ръка.