„ТЕБЯ ЛИ НЕ ПОМНИТЬ...”
Александр Иванович Одоевский (1802-1839 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
КАК ТЕБ ДА ЗАБРАВЯ
Как теб да забравя? До сетните дни
аз теб и живота ти жертвен ще помня.
По-скъпа си в скърби и бурен сумрак
от другия свят под сияйното слънце.
Свободна, велика, със слава гърми,
ти – земното цвете и морската перла,
и аз, просветлял, ще издигна чело,
безмерно сърцето ми ще те обича:
окови и кърви гнетят синове,
но обич синовна в сърцата израства
и капчица всяка от твоята кръв
в любов от живителна гръд се превръща.
Ударения
КАК ТЕБ ДА ЗАБРАВЯ
Как те́б да забра́вя? До се́тните дни́
аз те́б и живо́та ти же́ртвен ште по́мня.
По-скъ́па си в скъ́рби и бу́рен сумра́к
от дру́гия свя́т под сия́йното слъ́нце.
Свобо́дна, вели́ка, със сла́ва гърми́,
ти – зе́мното цве́те и мо́рската пе́рла,
и а́з, просветля́л, ште изди́гна чело́,
безме́рно сърце́то ми ште те оби́ча:
око́ви и къ́рви гнетя́т синове́,
но о́бич сино́вна в сърца́та изра́ства
и ка́пчица вся́ка от тво́ята кръ́в
в любо́в от живи́телна гръ́д се превръ́шта.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Александр Одоевский
ТЕБЯ ЛИ НЕ ПОМНИТЬ...
Тебя ли не помнить? Пока я дышу,
Тебя и погибшей вовек не забуду.
Дороже ты в скорби и сумраке бурь,
Чем мир остальной при сиянии солнца.
Будь вольной, великой и славой греми,
Будь цветом земли и жемчужиной моря,
И я просветлею, чело вознесу,
Но сердце тебя не сильнее полюбит:
В цепях и крови ты дороже сынам,
В сердцах их от скорби любовь возрастает,
И с каждою каплею крови твоей
Пьют чада любовь из живительных персей.
1828 г.
---------------
Руският поет и философ Александър Одоевски (княз Александр Иванович Одоевский) е роден на 26 ноември/8 декември 1802 г. в Санкт Петербург. От 1815 г. е канцеларист в Кабинета на император Александър I и офицер в лейб-гвардейския конен полк. През 1824 г. влиза в Северното общество на декабристите, през 1825 г. участва в бунтовете на Сенатския площад и след разгрома на въстанието е затворен в Петропавловската крепост. От 1827 до 1837 г. е на каторга в Нерчинските рудници в Сибир. След освобождаването му служи като редови войник в Нижегородския драгунски полк в Кавказ. В поезията му са характерни силното гражданско чувство и руският романтизъм, например в историческата поема „Василько” (1830 г.). Умира на 15/27 август 1839 г. във форт Псезуапсе, сега Лазаревское в района на Сочи. Голяма част от поетичното му творчество е изгубена. Първото издание с негови стихове е „Струн вещих пламенные звуки” (1902 г.). Данни за живота и творчеството му има в монографиите „Литературная деятельность декабристов в Забайкалье”, „Во глубине сибирских руд”, „Декабристы и Сибирь”, „Сибирь и декабристы”, „Декабристы: Биографический справочник” и „Декабристы-литераторы в Сибири”.