Valentina Yotova
1 ч •
ТРАНЗИТНА СПИРКА
Потъва селото във здрача.
И пак самотно ще осъмне.
Не пеят брадви на секачи.
И никой троскота не жъне.
Мливарят лунен отминава
над къщиците – без да спира,
разпръснал сребърната плява
из друмищата на Всемира.
Щурците – сенки на ковачи,
със пранги спъват тишината.
... но няма време да се плаче –
нощта и без сълза помята.
Че иде изгревът – бакърен,
и жаба слънцето надува.
В селцето Господ се е върнал –
макар и тежко боледувал.
Оцъклени – в дъжда немеят
под паяжините стъклата.
Дали зад тях души живеят –
между небето и земята?
(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Транзитная остановка
Село в закате утопает.
Вот-вот уснёт поближе к ночи.
Коса жнеца не распевает,
Никто сейчас её не точит.
Из недр вселенной, как крестьянин,
Плывёт луна без остановки,
И все соломою-лучами
Покрыла парки и парковки.
Сверчки не дружат с тишиною,
Но не сравнятся с кузнецами...
Не время плакать нам с тобою,
Земля без нас полна слезами.
Спешит ли день с рассветом медным,
Лягушка ль солнце надувает
В село Господь вернулся бледный
Болел, наверно так бывает.
Немеют окна, не нарушить
Дождей стаккато над дворцами,
А там за ними наши души
Между землёй и небесами.