Автор:Генка Богданова
Всеки изгрев ми напомня за татко,
недоспал се будеше щом зазори.
Докато ние сънувахме сладко,
той излизаше, не закусил дори.
Все на нивата срещаше слънцето,
препускаше с коня към новия ден.
В плодна нива посяваше зрънцето,
на надеждите светли, с дух окрилен.
Вечер на газена лампа четеше,
със жадни за знания, морни очи.
В мечтите си бъдеще чудно строеше.
Луната го галеше с нежни лъчи.
Всеки залез ми напомня за мама.
След него се връщаше в нашия дом.
Свличаше свойта умора голяма,
вечеря приготвяше тя мълчешком.
После запридаше с песен приспивна
и ни прегръщаше с погледи нежно.
Нямаше ласка по - сладка, дивна,
от нейната обич – море безбрежно.
Тя ни люлееше в слънчева люлка,
но не с изморените свои ръце,
а със душата си – нежна светулка,
с шепота тих на любящо сърце.
Вече са ангели татко и мама.
Но в залеза слънчев и в изгрева тих
аз търся тяхната обич голяма,
а своята обич превръщам във стих.