Тишината е малка, пълзи уморена
и по улици пусти се влачи.
Аз си мисля – след час, тишината стопена,
ще се скрие сама и заплаче.
Ще я види навярно днес само клошарят
и въздишайки ще я погали.
Мълчаливо от нейната нежност опарен,
той последния фас ще запали.
Ще нахлуят жужащите, хладните мисли,
ще приличат на жълти таксита.
От далекото екот от влак ще изписка,
ще усети той липса на ситост.
Ще изплува тъга, ще се ливне в паважа
и печал ще намокри обувките.
Ще извади кашон и в скръбта си продажна
ще чете на витрините буквите.
Светофарът ще мига – така – напосоки,
ще забрави да свети в зелено.
Ще тиктакат минути, ще увисват въпроси
в тишината, а може би в мене.