В някаква улица прашна,
както така си вървях,
слънце в очите порасна,
рукна отнякъде смях.
Капчици дъжд прошумяха,
точно ли, точно сега?
Два-три улука запяха,
после изви се дъга.
Бързо чадъра затворих.
Ама, че ден се откри –
птиците с мене говорят,
в синьо небето искри.
Колко е, колко е весело –
вънка играят деца.
Чисти и волни са днеска
техните малки сърца.
С цялата, детската същност
вдъхвам от люляков цвят.
Аз ли съм, аз ли съм същата
дето съм в детския свят?
Времето пак ли е щуро,
имам ли плитки – жита,
вързани с шарено шнурче,
спомени аз ли плета?
Знам ли това как се случи,
може би детският смях...
Може от спомена – ручей,
литнах, свободна летях.