Просторът свит е, точката в безкрая.
Животът се изнизва, сякаш пясък.
Дали била съм тук, понякога не зная.
Мъгла. И зад мъглата – нищо ясно.
Върхът – висок, а качването – стръмно.
Подхлъзнеш ли се, падаш напосоки.
И миг преди от изток да се съмне,
остатък от дъжда са само локвите.
Редуват се възходи и падения,
а помежду им – мъдрост и тъга.
По букви спомените разделени
един след друг подпалени угасват.
Усмихва се зенитът на живота.
По-често в дланите му аз немея.
Защо ли не можах с фалшиви ноти
поне две песни в мене да изпея.
Сега са болни гласните ми струни.
Така мълча, затворила света си.
Усещам тихото как пълни с тръни,
но зная, мак сред тях, че ще порасне.
Последно тишината щом полепне
в очите ми, да утолява жажда,
в зеницата на мъдрия и шепот
и смела, и смирена се прераждам.