Пречупиха краката ми,
за назидание,
да не прекрачват
към пътищата неизвестни.
Спокойно, казах си, спокойно -
душата още щом е жива,
надежда има.
Тогава ми отрязаха ръцете,
за назидание,
да не посягат към цветята
изкусителни.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Изтръгнаха очите ми,
за назидание,
да не поглеждат повече към пътищата
и цветята,
за мене вече забранени.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Запушиха ушите ми с олово,
за назидание,
да не достига звук дори
от изкушенията.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Тогава ми изскубнаха езика -
да нямам право на защита.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Надежда ли?
Изтъняла -
сетен дъх на птиче,
осакатена,
в гърдите стенеше душата ми...
Ружа ВЕЛЧЕВА