Денят е заприличал на отшелник,
поспрял на датата си в календара.
Обикновен и най-невзрачен делник,
с история от памти века стара.
Където улици, стрехи и къщи
измамно са пътеките за дом.
Там времето лети намръщено,
а хората завръщат се пешком.
Рояци, а в сърцата им – аритмии,
обречени на самота в деня си,
от тротоарен прах и шум покрити,
с изглождени очи от хвърлен пясък.
И само самораслата черница
протяга клоните си към небето,
жадува песните на пойни птици,
простори ясни слънчеви и светли
Хвърчи си времето, хвърчи през пушек,
градът въздиша с тежкия си хрип.
Но никой тези звуци не изслушва,
повлечен от един стереотип.